Глава 20
Бях шокирана колко бързо училището се върна към нормалното, изпълнено със забавления ежедневие… само с едно малко изключение. Е, може би две.
Първо, цялото студентско тяло, с изключение на Среднощните принцове, бръмчаха от вълнение около предстоящия бал на Хелуин. Явно беше влязъл в училищния график.
Второ, директорката изчезна. Нейният кабинет, някога отворен за студенти, сега остана затворен – с охрана отвън. Пазачи с пистолети, тактически ножове и за всеки случай, няколко допълнителни оръжия на жилетките си. Явно кралят най-после я защитаваше, както подобава на негова половинка.
Бях чула слухове за отмъщение, че кралят е отишъл в магическите земи и е убил няколко глутници шифтъри, като възмездие за атаката на острова.
Все още получавах пакети с храна от моя партньор, но след спора ми с Рейдж, те загубиха своята привлекателност. Докато Ноубъл и Хонър все още ме поздравяваха, когато пътищата ни се пресичаха, аз стоях настрана и пренебрегвах поканите им да излизаме. Информирах Хонър, че съботните ни занятия са приключили. Знаейки, че братята са се обединили, за да пазят половинката ми в тайна от мен, ме накара да не искам повече да се занимавам с тях. Рейдж вероятно все още смяташе, че моят клан е престъпен. Както и да е.
Отне ми само един ден игнориране, за да изчезнат шегите на опашката в кафенето. Както и закачките. Колкото до Джъстис, всеки път, когато го поглеждах, изражението му се намръщваше, преди да се обърне.
И Рейдж… той оправда прякора си. Каквато и надежда да имах, че нещата са се изяснили, очевидно беше станало точно обратното.
Е, добре. Майната им на всички! Приключих.
Дори времето, което прекарвах с Кая и сестрите ѝ, намаля. Не че ги обвинявах. Вероятно им трябваше време, за да се излекуват след такава ужасяваща травма, почти бяха загубили сестра си. Уважавах това, но изведнъж се почувствах много сама. Работех, влизах в час, работих и след това се прибрах вкъщи, за да дръпна завивките над главата си до сутринта.
Съсредоточих се и върху това, което мога да правя. Освен това, много по-важно от мрачен, недоверчив върколак или четирима, беше изпитът след бала за Холуин, в средата на годината, който щеше да определи бъдещето ми. По един или друг начин щях да спечеля уважението на моите учители и другите ученици – към мен и моя клан. Ученето ми придоби нова цел. Зарових се в книгите. Всеки. Ден.
– Вълнуваш ли се за бала? – попита ме Кая и се плъзна на пейката срещу мен в кафенето. Вечерята официално приключи и бях напълнила чинията си догоре, толкова бях гладна, че нямах търпение да се нахраня.
Усмихвайки ми се от другата страна на масата, тя на практика поскачаше от енергия.
– Е? Вълнуваш ли се?
Издърпах мрежата за коса и я хвърлих в боклука. Утре беше събота, което означаваше бала за Холуин и също, най-вероятно, почти сигурно, да се натъкна на моя партньор. Нещо, което вече не ме вълнуваше.
– Не наистина.
След дълга глътка вода отхапах от бургера си, почти изпъшкайки, когато ароматите удариха езика ми.
– О-това-е-толкова-добро.
Думите се заплитаха около храната, аз преглътнах и отворих очи, само за да трепна от близостта на моята най-добра приятелка.
Кая ме гледаше злобно, на шест инча от носа ми.
– Какво? – Попитах, облягайки се на пейката. Пъхнах студени сладкиши в устата си и дъвчех, чакайки тя избухне, но когато това не стана, се върнах към основното ястие.
Тя поклати глава и посочи бургера ми.
Погледнах надолу, за да видя какво има предвид. Но бургерът ми изглеждаше добре – наистина повече от добре.
– Какво не е наред с него?
– Не бургерът. – Тя завъртя очи, докато те почти изчезнаха, и след това ме изгледа безизразно. – Ти.
– Какво съм направила? – Освен че не присъствах в живота ѝ във всеки един буден момент, нищо не се беше променило.
Тя забарабани с пръсти по плота на масата.
– Просто изяж бургера си, Наи. Тогава можем да говорим.
Тонът ѝ беше лек, но имах лошо предчувствие в дъното на стомаха си. Направила ли съм нещо лошо? Напоследък имах чувството, че не правя нищо, както трябва. Самотата, която ме разяждаше през последните няколко дни, се засили. Бързо изядох всяка хапка в чинията си, преди да въздъхна доволно.
– Това беше добър бургер.
– Да, и трите. – Тя изсумтя и кимна с глава към вратата.
Кафенето беше празно, с изключение на Калама и нямах намерение да оспорвам излизането ни.
Излязохме на прохладния есенен въздух и аз се засмях.
– Добре, кажи ми какво има. Мога да се справя.
– Това е – измърмори Кая със стегнато изражение. – Не знам какво има. Просто вече не приличаш на себе си. Ти си призрак, винаги учиш, винаги си заета. От онази вечер… повече не идваш.
– Чакай малко. Какво имаш предвид с „от онази нощ“? – Опитвах се да си дам време и мозъкът ми да прецени ситуацията. Ядосана ли беше? Наранена? Провалих ли се? Просто се опитвах да им дам простарнство.
– Онази нощ… знаеш, тази, в която ми спаси живота, като се обвърза за една година с тъмен маг с кръвен дълг. – Колкото по-дълго говореше, толкова повече раменете ѝ увисваха. Накрая тя ми се усмихна слабо. – Тази нощ. След това ти се отдръпна.
Наклоних глава настрани и я поклатих.
– Мислиш, че съм се отдръпнала? Мислех, че никой не ме иска наоколо. Рейдж и Среднощните момчета ме мразят, защото смятат, че чичо ми е убил баща им. Ти почти умря, така че вероятно искаш време със семейството си. Нолан е син на демони и аз… се справям. Поне се опитвам.
Тя се намръщи и посегна към ръката ми.
– Наи, ти идваше при нас постоянно, а сега? Само сутрин и точно за толкова, колкото Нел да покрие знака ти. – Тя поклати глава и преглътна с усилие. – Ти… сърдиш ли ми се? Дадох ти време, защото мислех, че си ядосана за кръвния дълг. Че съжаляваш.
Поклатих глава, шокирана, че не е разбрала и сълзите замъглиха зрението ми.
– Не. Съвсем не. Никога не бих съжалявала, че те спасих. – Придърпах я за прегръдка. – Ти си моята най-добра приятелка. Знаеш, че това е завинаги, нали?
Тя изхлипа и звукът опъна всички струни на сърцето ми.
– Ние… аз…мислех си… страхувах се, че си сърдита.
Засмях се, не защото болката ѝ беше смешна, а защото цялото недоразумение беше толкова лудо. Облекчението се изля в мен, когато се примирих с куците си умения да се справя с проблемите. Бях блокирала всички, защото бях наранена, но може би беше по-добре да разкрия всичко.
– Не. Не ти се сърдя, ни най-малко. Мислех, че ти и сестрите ти искате или може би имате нужда от време заедно, за да се справите със случилото се. Защото… – Свих рамене. – …училището не предлага терапия.
Кая се изсмя. Докато ме придърпваше в силна прегръдка, тя прошепна:
– Ти си терапията. Освен това си и моята най-добра приятелка. И искам да си около мен през цялото време.
Като се замисля, Алфа кралят може да задържи парите и да си намери собствен терапевт. Имах Кая.
– Хайде да си поръчаме пица – каза Кая, като ме дръпна към общежитието на Жътварите. – Нел и Ру вероятно също ще поискат. Момиче, никога не си мисли, че имаме нужда от време и ти да си далеч. Що се отнася до това, ние всички сме част от една и съща глутница.
Сълзите отново напираха в очите ми, докато вървяхме към общежитието ѝ, прегърнали се. Минахме през вратата и Ру и Нел изпищяха и се втурнаха напред, за да ме поздравят.
– Наи се завърна!
Нел избухна в смях.
– Нямам търпение утре всички да отидем на бала – каза Ру.
О, мамка му.
Балът беше утре, а аз нямах рокля.
Взирах се в празната кутия. Роклята лежеше на ръба на леглото на Кая, а червената копринена панделка, с която кутията беше опакована, лежеше разкъсана от Кая на пода.
Притисках картичката до гърдите си и се опитвах да обуздая дишането си.
„Красива, мис Блу,
Моля, носете роклята тази вечер, за да мога да ви намеря.“
– Вашият партньор
– Много е романтично – изпищя Кая.
Прокарах върховете на пръстите си по тъмносинята коприна, където тя избледнявяше, близо до подгъва, до синьо-зелена.
– Това е странно – отговорих аз.
Нел и Ру се спогледаха загрижени, което ме накара да им обясня.
Поклатих глава.
– Той не се гордее, че е моя половинка в реалния живот, а само в скритите ъгли и на лунна светлина. Чувствам се като тайна любовница.
Сълзите изгориха очите ми и запушиха гърлото ми. Майка магьосница, прекалено много ми пука. Повече, отколкото трябваше.
Рейдж.
Джъстис.
Те ме познаваха.
Разбрах, че не е идеално половинката ти да е от друг клан – дори беше престъпление – но тогава защо да ми изпраща тази красива рокля? Защо са проклетите кутии с храна? Защо е накарал всичките среднощни принцове да ми помогнат да се трансформирам? Защо прави всички тези неща и все още ме държи в неведение?
Приключих с игрите му. Оттук нататък трябваше да бъде всичко или нищо. Така че тази вечер щях да кажа на моето зеленооко среднощно момче да избере. Или сме честни един с друг, вярваме си, или… не. Ако той не ми покаже кой е, за мен всичко приключва. Аз съм Наи от Клана на Полумесеца и никой, който си заслужава времето, не се срамува да бъде с мен.
– Момиче от нашата глутница намери съдбовната си половинка миналото лято. – Гласът на Кая беше тих и тя ми предложи трепереща усмивка. – Никога не бях виждала някой толкова блажен и еуфоричен. Той беше с няколко години по-възрастен от нея и всички се чудеха защо не си е избрал половинка. Не знам дали той знаеше и я чакаше да порасне или какво, но когато тя стана на осемнайсет, той я целуна на партито за рождения ѝ ден и всички тези бели пеперуди се спуснаха по раменете ѝ… беше невероятно. Те се възпламениха един друг и най-готиното е, че могат да си говорят телепатично. – Тя въздъхна и добави: – Цялата ни глутница купонясваше три дни и три нощи подред; бяхме толкова щастливи за тях.
Настъпи тишина.
Тъжно чувство на меланхолия се настани в гърдите ми, тъпа болка от загуба. Поех си дълбоко дъх, за да прогоня усещането, след което се прокашлях.
– Никога няма да имам това.
Кая дойде и ме обгърна с ръце.
– Не, и много съжалявам, защото го заслужаваш.
Прегърнахме се и Нел и Ру измърмориха съгласието си и след това се приближиха и ни обгърнаха с ръце, като ме смачкаха по средата.
– Ти също заслужаваш трофей за това, че си лош боец – каза Нел.
Ру се включи с мекия си глас.
– И за това, че спази обещанията си.
– Света майка магьосница – пошегува се Кая, завъртайки очи. — По-добре спри, иначе тя ще се вземе на сериозно и ще се сприятели с Малори, а тогава къде ще сме ние?
Засмях се.
– Няма начин това да се случи.
Нашата групова прегръдка се разпадна и аз хвърлих поглед към всяко от момичетата от Жътварите, сърцето ми преливаше от обич.
– Вие, момичета, сте най-добрите.
– Ти също си доста добра. – Кая ме огледа в синята ми омбре рокля. – И така, готови ли сте да направите това?
Нел отново беше боядисала косата ми в синьо и водопад от къдрици се спускаше по гърба ми. Заедно с моите къдрици, ръкавите с открити рамена скриваха елементалните ми белези, по-добре, отколкото ако аз го бях планирала. Маските скриваха белезите на клана ни и за първи път от бала в началото на годината, помолих Нел да остави белега на свързването ми. Исках Рейдж или Джъстис да видят, че не се срамувам да бъда обвързана с някой от тях. Ако той не се чувстваше по същия начин, няма да има повече тичания в гората, няма да има повече маскирани балове – никога.
Протегнах ръка, нахлузих бялата си перлена и украсена със скъпоценни камъни маска и след това тръгнах с момичетата. Каквото и да става. Време е да съобщя новината на моя партньор.
Целият остров беше окъпан в магия тази вечер. Фенери и свещи осветяваха всяка пътека. Ученици и учители, издокарани, се смееха и се шегуваха. Всички бяха облечени добре, дори и охраната. Те стояха като стражи на пътеката, държейки мечове, с черни маски и смокинги.
След завръщането си от Дарк Роу, Джъстис не попита отново за маскарада, не се интересуваше дали ще присъствам. Беше се отдръпнал от мен, което само ме улесни.
След като дадох капка кръв в маскарадния потир, за да съм сигурна, че няма да се забъркам с Нолан, маскираният мъж направи магия на гласовете ни и след това влязохме в атриума.
Таванът беше вдигнат, разкривайки небе, пълно с мигащи звезди. Бавна музика звучеше от високоговорители и аз огледах тълпата.
Този купон беше по-голям. Много по-голям.
Започнах да броя и осъзнах, че тук не са само ученици. С над двеста души, глутниците трябва да са изпратили да присъстват и някои от членовете си от покрайнините на острова.
– Другите ни братя и сестри също са тук тази вечер. Обикновено Хелуин не е маскарад, но принцовете са създали ново правило. Сега знам защо. – Кая ми намигна.
Думите ѝ пронизаха сърцето ми и ме изпълниха с огън. Един от среднощните принцове толкова се срамуваше, че е моя половинка, че беше убедил братята си да направят маскарада на бала, за да не се налага да го виждат с мен.
– Отивам да взема омагьосано вино! – Нел се отдалечи, следвана от Ру.
Кая прокара ръката си през моята:
– Искаш ли да танцуваме?
Усмихнах ѝ се фалшиво, опитвайки се да прогоня потискащите мисли.
– Разбира се.
Вървяхме през претъпкания дансинг към центъра и Кая започна да маха с ръце, извивайки се в ритъма. Олюлях се, опитвайки се да се престоря, че се забавлявам, но не можах да се потопя изцяло. Когато едно момче застана между нас и я покани да танцуват, аз ѝ се усмихнах искрено и вдигнах палец.
– Ще те намеря по-късно – извиках и се обърнах благодарна, че успях да избягам от дансинга.
Имах нужда от въздух. Огромните тълпи от хора и социалните контакти не ми харесваха. Неискреността и политиканстването също не са моите неща. Намирайки пътя към вътрешния двор, излязох през отворените врати и погълнах свежия нощен въздух. Може би Алфа Академията не беше моето нещо, но ще остана заради моята глутница.
Усетих присъствие зад гърба си, преди да го чуя.
– Ти дойде – каза той.
Беше той. Приближи се, близостта му изпрати топлина по гръбнака ми. По същия начин, по който магнит беше привлечен към чифта си, аз се обърнах и се изправих срещу него.
Моята половинка.
Поех дъх, готова да го отблъсна, да го прекъсна. Трябваше да му кажа, че не мога да направя това, че няма да го направя. Но тогава погледът ми падна върху лявата му ръка.
Обвързващите знаци.
Той ги беше оставил. На показ, за да ги видят всички.
Бях толкова зашеметена, че когато той посегна към мен, му позволих. Той ме взе в ръцете си и тогава танцувахме. Мелодията се филтрира през покрива и отворените врати и той притисна ръката си към долната част на гърба ми, увещавайки ме да се приближа. Сгуших главата си в гърдите му.
Начало. Чувстваше се като Монтана, като глутница, като моето бъдеще. Сълзи напираха в очите ми, защото ми се струваше като лъжа. Докато не ми каже кой е, това беше лъжа. Не бих играла тези игри. Вече не.
Отдръпвайки се от гърдите му, вдигнах брадичка нагоре, за да го погледна в очите.
– Това е последният път, когато ме докосваш. Не мога да продължа. – Гласът ми трепереше, но се държах. Очите му се разшириха, но аз продължих, решена да довърша речта си. – Игра си с мен. Срамуваш се от мен. Или ми нямаш доверие. Така или иначе, не заслужавам това.
Отдръпнах се от него, въпреки че това беше най-трудното нещо, което някога съм правила.
Той се препъна напред, протегна ръка към мен.
– Искам да бъда с теб, Наи, но…
– Но ти си среднощен принц и твоята глутница мрази моята – казах, поклащайки глава.
Издържах погледа му. Той ме гледаше, замръзнал на място, с разтворени устни.
Издишах и след това продължих шепнешком.
– Или си Рейдж, или Джъстис. Не съм сигурна кой, но всъщност няма значение. Ако не можем да бъдем заедно, това трябва да спре.
Той потръпна, сви ръце в юмруци, а очите му проблеснаха в жълто.
За първи път се отдръпнах няколко крачки назад от страх.
Щеше ли да ме нападне? Огледах тъмнината, но в този ъгъл на градината бяхме само ние.
Той поклати глава и протегна ръце с дланите нагоре.
– Моят вълк ми е ядосан. Опитва се да ме превземе, но никога не бих те наранил, Наи.
Скръстих ръце на гърдите си.
– Вече го направи. – Раменете ми увиснаха от поражение. – Приключих.
Обърнах се да си тръгна, игнорирах го, когато той изръмжа.
Чух го да се движи, усетих как пресича пространството между нас и тогава той ме дръпна към себе си. Гърбът ми се опря в гърдите му, ръцете му обгърнаха кръста ми.
– Грешиш. Никога няма да приключи.
Топлият му дъх погали врата ми, карайки коленете ми да отслабнат. Можех да се измъкна от хватката му, но не исках.
– Ти си моя – каза той с груб глас. Дъхът му стана плитък и гърдите му се притискаха в гърба ми при всяко повдигане. – Майка магьосница, аз съм… Толкова съм влюбен в теб.
Задъхах се, когато шокът от изявлението му премина през мен, карайки сърцето ми да разпери криле и да полети.
Той… обичаше ли ме?
Завъртях се в ръцете му и се втренчих в него.
– Да бъда далеч от теб е физически болезнено. – Той затвори очи и си пое накъсано въздух. – Ти си всичко, за което мисля. Всичко, което правя, е да те защитя. Кутиите с храна, срещата с теб за тичания в гората, уверяването, че си получила лечебния серум, и обикалянето на периметъра около общежитието ти през нощта, Наи… ти си всичко за мен.
Уау!
Уау!
Уау!
– Но… ти ме пренебрегваше, беше толкова жесток – изхленчих аз.
Той се намръщи.
– Опитах се да се преборя. Моята човешка страна се опита да те отблъсне. Мислех си, че ако съм достатъчно зъл, ще намеря причина да те намразя… но не мога. Приключих с битките.
Една единствена сълза се търкулна по бузата ми.
– Моля те… – прошепна той.
Изчаках го да завърши молбата си. Чаках да разбера какво иска, за да мога да му го дам.
Той отвори очи и живият му зелен поглед падна върху моя.
– Моля, позволете ми да ти покажа.
Наистина ли?
Зашеметена, гледах с отворени устни, как той наведе глава и дръпна маската си.
Повдигна брадичка и сълзите изгориха очите ми.
Рейдж.
Света майка на маговете.
Моята половинка е Рейдж.
– Исках да си ти – прошепнах, почти страхувайки се да призная истината. Повдигнах се на пръсти, докоснах устните му с пръсти и след това преглътнах. – Много се радвам, че си ти.
Той изръмжа, нисък собственически звук, който накара желанието да пламне в мен. Той ме хвана за бедрата и ме придърпа към себе си.
– Имам нужда от теб.
Вкарвайки пръсти в косата ми, Рейдж наклони главата ми, за да се открие врата ми. Той прокара носа си нагоре от страната, където пулсът ми биеше, спирайки само за да хапне нежната плът.
– Съжалявам за това, което казах за глутницата ти, за чичо ти, за всичко. Толкова съжалявам.
Дишането ми стана плитко, докато той продължаваше със своите движения, целувки и горещи вдишвания по кожата ми. Той докосна кожата ми със зъби и бедрата му се раздвижиха.
Изстенах, отчаяна за още.
– Рейдж, моля – задъхах се аз.
Топлият му език проследи външната част на ухото ми и след това той засмука месестата част между зъбите си. Всяка секунда беше агония и удоволствие.
– Рейдж… – Бръкнах в сакото му, зарових ноктите си по гърба му и той изстена. Желание и нужда ме простреляха. – Целуни ме.
Устните му се блъснаха в моите и той ухапа долната ми устна. Отговорих му и езиците ни се заплетоха. Той прокара върховете на пръстите си по кожата ми… нагоре по ръцете ми, по рамото ми и след това по гърдите ми.
Извих гръб и се вкопчих в него, докато топлина и магия бръмчаха под кожата ми.
Рейдж ме бутна назад, докато гърбът ми не се притисна към стената. Наклоних глава, за да му осигуря по-добър достъп. Той притисна целувки по врата ми, след което облиза мястото, което беше галил секунди преди това. Умът ми се замъгли от похот и аз го придърпах по-близо, отчаяна за още.
– Липсваше ми – промърмори той срещу гърдите ми и след това вдиша рязко. – Твоята миризма. – Той изстена и желанието ми се превърна в ад на нужда. – Наи – изсумтя той, целувайки ме между гърдите, докато бъркаше в скобите на корсета на роклята ми. – Обичам те.
– И аз те обичам – казах задъхана.
Той целуна рамото ми и аз махнах сакото му.
Първата закопчалка на роклята ми се освободи, но бях толкова изгубена в бляскавата си мъгла, че не си спомнях белезите си, докато не стана твърде късно.
Тялото му се втвърди до моето и след това той се дръпна назад, вперил поглед в гърдите ми.
– Какво е това?
По дяволите. По дяволите. По дяволите.
Моят огнен знак. Точно между гърдите ми, където току-що ме целуваше.
Отблъснах го.
– Нищо.
Той изръмжа.
– Не ме лъжи.
О, не, не. Лъжата беше второто ми име – може и все още да е.
Преглътнах тежко, но не казах нищо.
Той се намръщи и погледът му се стрелна по-навътре в роклята ми, където беше водният ми знак.
Дръпнах горната част нагоре и закопчах отново закопчалката.
– Наи… – Гласът му беше тих и пронизан от паника. – Колко белега имаш?
– Какво значение има? – Сопнах се отбранително.
Очите му се разшириха и той преглътна мъчително.
– Виждам, че отново се връщаме към това – засмях се саркастично и хапливо. После се завъртях и повдигнах косата си, за да му покажа белега в основата на врата си. – Ето. Сега вече си ги видял всичките.
Обърнах се отново към него, но вместо самодоволно или надменно изражение… Рейдж изглеждаше ужасен.
Не точно това, което очаквах.
– Какво си ти? – Прошепна той с глас, изпълнен със страхопочитание и страх – ококореното му изражение подчертаваше емоциите му.
Думите му се врязаха в мен, разтърсвайки ме из основи. Какво съм аз?
Нито веднъж не бях виждала белезите си в тази светлина… по начин, който ме правеше различна. Как можеше да попита това? Сякаш бях… създание, а не друг върколак и алфа наследник.
Сълзи изпълниха очите ми, замъглявайки зрението ми и аз хукнах далеч от него, през тревата и към гората. Задната част на петата ми се подхлъзна, но не ме интересуваше. Трябваше да се махна оттук, по дяволите.
– Не! – Извика Рейдж след мен. – Съжалявам!
Но този път извинението му дойде твърде късно.
Назад към част 20 Напред към част 22
