Глава 3
– Тя трябваше да започне от следващата година! – Тъмният, дрезгав глас на Алфа краля бушуваше зад затворената врата от дясната ми страна. Нещо се блъсна в стената, експлодирайки с дъжд от счупени стъкла, и аз скочих, хващайки ръбовете на пейката.
Алфа краля е един Алфа задник.
Когато се приближихме до покоите му, Рейдж посочи дървена пейка във фоайето и ми каза да седна. По онова време бях ядосана, но щом високопоставеното куче започна да крещи, почувствах само облекчение. Поне по този начин можех да го преценя, без той да ме гледа или да използва своя алфа контрол над мен. Страхувах се от деня, в който трябваше да погледна това садистично чудовище в очите, човекът, който беше наредил атаката срещу моя клан, човекът, който ни беше прогонил в света на хората. Кръвта ми кипваше само при мисълта за жестокостта му, но като Алфа крал той държеше властта над всички ни. Кралят крещеше, откакто Джъстис затвори вратата, а аз се наведох да слушам.
– Как смеете да напуснете острова…? – кипеше той. – Имате ли представа колко опасно може да бъде царството на смъртните за нашия вид?
Тишина.
– Сър, ние просто изпълнявахме заповеди… – Ноубъл се опита да защити действията им, но Алфа задника не го оцени.
– Ако някой издаде заповед да си отрежете собствената глава, бихте ли го направили? Проклет магьосник, момче – използвай мозъка си. Защо да изпращам единствените си наследници да придружават боклука на Полумесеца? – Той подчерта думите си, като хвърли друг тежък предмет по вратата.
Оу! Местното момче беше психопат и огромен глупак. Ха, може би печелившата личност на Рейдж е генетичен подарък от страната на семейството към този човек.
– Но призовката… – Мекият тон на Хонър беше заглушен от гнева на краля.
– Призовката е фалшифицирана! Някой от вас погледна ли изобщо печата и подписа? Това не е моят подпис. – Кралят звучеше абсолютно вбесен. Ако нещо стане с него сега… чудех се кой ще заеме мястото му…
По някакъв начин подозирах, че Рейдж е първият в линията за наследяване на Среднощната глутницата и позицията на алфа краля.
– Трябва ли да я отведем обратно? – попита Джъстис с глас мек като уиски.
Тишина. Дали го обмисляше? Искам да кажа, че връщането при семейството ми звучеше невероятно, но сега, когато бях тук, някак исках да разбера. Освен това преминаването отново през този двучасов път с кола, портала и магическата клетва звучеше ужасно.
Наведох се напред, чакайки той да отговори.
– Не можем. Магьосникът е направил своята магия на пристана за лодки – изръмжа той. – Ако я върнем обратно, ще трябва да обясним защо на Върховния съвет на маговете. Не желая да рискувам нашето положение заради това. Не, просто ще трябва да започне да се обучава по-рано. Искам обаче да разбера кой е предателят, който е фалшифицирал тази призовка.
– Предател? – Гласът на Рейдж можеше да среже стъкло.
– Да, разберете кой е фалшифицирал този документ и ми донесете главата му – изръмжа кралят. – За предпочитане откъсната от тялото му.
Оу!
– Тогава ще я заведа до общежитието ѝ – предложи Ноубъл, гласът му се чуваше по-близо до вратата. Сигурно иска да се измъкне оттук.
– Не – излая кралят. – Рейдж, ти я заведи. Остави я и приключи с нея. Колкото по-малко се забъркваш с долната измет от Полумесеца, толкова по-добре.
Измет! Ох! Гърлото ми се стегна и примигнах към тавана. Бих искала да се прибера вкъщи за още една година. Островът обикновено ни призоваваше след двадесетия ни рожден ден. Току-що бях навършил деветнайсет.
Преди да мога да размишлявам повече, двойните врати рязко се отвориха. Дръпнах се назад, когато Рейдж изскочи и грабна чантата ми.
– Да тръгваме.
Скочих и го последвах, като тичах, за да следвам бързата му крачка. Излязохме от фоайето и след като вратата на замъка се затвори зад нас, сметнах, че сме достатъчно далече, за да задавам въпроси.
Наведох се към Рейдж и прошепнах:
– Кой мислиш, че е изпратил призовката? Това е супер странно, нали? Имаш ли врагове?
Той спря да върви и се изправи срещу мен, зелените му очи пламнаха.
– Да. – Ноздрите му се разшириха и той се наведе да ме погледне в очите. – Ти.
Отговорът му изсмука въздуха от дробовете ми и челюстта ми зейна. Това беше подло. Направо гадно.
– Ние не сме на една и съща страна, Наи – каза той – Ти си от Полумесеца; Аз съм от Среднощните. Нашите кланове са врагове – и има защо. Полумесецът е сенчест. Не бих отхвърлил идеята някой от твоите хора да е фалшифицирал това, за да можеш да получиш достъп до училището по-рано. Така че просто изучи магията си. След това се върни в прокълнатите си земи и ни остави на мира.
Той се отдалечи, оставяйки ме с челюст, увиснала до земята. И двамата знаехме, че никой от моя клан не би могъл да направи това, от света на смъртните. Беше ми го казал само, за да нарани чувствата ми.
Всякаква заблуда, която имах, че може да сме поправили разрива между нас по време на двучасовото ни шофиране, се разсея в този момент. Това, което беше казал за това че сме врагове, беше сто процента вярно. И така, защо тогава ме ужили в сърцето?
– Имаш проблем с личността. Знаеш това, нали? – Хвърлих думите в гърба му, искаше ми се да имам нещо – каквото и да било – друго за хвърляне.
Той само изсумтя.
Стоях вкоренено, гледайки как гъвкавата му фигура се отдалечава. Той все още носеше тежката ми чанта и аз оставих вниманието си да се насочи към околния двор, облечен в червения цвят на цветята от късното лято, смесени с живите нюанси на зеленото. Цялата тази красота… и погледът ми отново се насочи към Рейдж, само че този път гневът ми пламна със същите цветове на цветята – червено. Омраза, дори не беше достатъчно силна дума.
Ето защо кралят изпрати Рейдж вместо Ноубъл. Никакви разговори. Никакво приятелство. Нулево свързване. Рейдж нямаше никакви притеснения да ме хвърли на бордюра. Като боклук.
Разминах се с няколко ученици на двора, всички на възраст между двайсет и двайсет и четири години. Въпреки че носеха различни знаци, те се смесваха – повечето. Или го правеха до момента, в който Рейдж не минаваше покрай тях. Разговорите спираха, когато той минаваше покрай тях, а израженията им преминаваха през смесица от ревност, похот и гордост. Предимно похот. Сигурна съм, че всички искаха да го оближат или да бъдат негови, което ме вбесяваше и в двата случая.
Глупави вълци.
Когато вниманието им се насочи към мен, погледите им се стрелнаха към моя знак. И тогава се намръщваха.
Много съдници, задници.
Да, вече мразех това място. Много.
Минахме покрай голям фонтан в края на двора. След това пътеката водеше през жив плет, ясно разграничаващ края на приличащите си сгради. Докато вървяхме между двете сиви каменни конструкции, забелязах, че пътеката води до масивна поляна в средата между четири сгради. Всяка гледаше в различна посока, север, юг, изток или запад. И докато всяка структура беше с еднаква височина и ширина и изградена от едни и същи материали, не всички бяха еднакви.
Взрях се в сградата с южно изложение, нейният сив камък е полиран и без лози. Цветни лехи се редяха по пътеката, тъмният мъх беше в ярък контраст с живата растителност. На вратата имаше гравирано пълнолуние и това показваше, че резиденцията е собственост на Среднощната глутница.
Шокиращо.
Завъртях се, сканирайки покрай другите ученици, докато открих Рейдж.
– Това е твоята – каза Рейдж, пускайки чантата в краката ми. Той посочи една порутена сграда, гледаща на запад. – Братовчед ти може да ти помогне или не. Просто бъди в атриума след час. Церемонията по откриването започва в пет.
Без да ми даде възможност да задавам въпроси, той се обърна и се отдалечи.
Изритана до бордюра – точно както си мислех. Гледайки втренчено гърба му, пожелах си въздушна магия, за да мога да го принудя да коленичи пред мен. Или още по-добре, огнена магия, за да мога да го запаля.
Благодаря много, принц задник.
Той замръзна – което означаваше, че вероятно съм го казала на глас.
Опа!
– За теб съм принц Кърдиж – изръмжа той. – Не ме карай да те уча на уважение.
Уважение?
Засмях се маниакално.
– Със сигурност трябва да знаеш какво е това, за да можеш да го преподаваш.
Бяхме събрали публика и въпреки че може би не знам много за правилата на това място, но да си Алфа, означаваше да не позволяваш на другите да те доминират, включително Рейдж.
Скръстих ръце.
– Ако искаш моето уважение, ще трябва да го заслужиш.
Някой ахна, а друг се изкиска.
Може би щях да намеря тези, които се изкискаха по-късно; може би бяха единствените други разумни хора тук. Точно сега трябваше да си тръгна – незабавно. Вдигнах чантата си и тръгнах към сградата на Клана на Полумесеца. Надявам се, че Нолан ще се държи по-любезно, отколкото си спомням. Свърших със задниците за деня.
Втурнах се към сградата с полумесец на избелялата врата. Територията от двете страни на пътеката беше обрасла с бурени – не се виждаше цвят. Няколко стъпала, водещи до вратата, бяха счупени и се рушаха и аз направих гримаса към лозите, пълзящи нагоре по сивия камък… отровен бръшлян.
Листа осеяха земята пред портата, а количеството отломки в ъглите показваше години без подръжка – вероятно от прогонването на нашия клан.
Страхотно!
Протегнах се към вратата и почуках, но усещайки вниманието зад мен, ми послужи като мотивация да опитам дръжката. Това все пак беше общежитието на моя клан, нали? Дръжката се завъртя, но дървото изстърга, когато бутнах вратата да се отвори.
Влизайки вътре, забелязах следобедната слънчева светлина, която се процеждаше през прозорците, осветявайки слоевете мръсотия. Всичко беше покрито с години прах, от полилея отгоре до – провлачих краката си през сивия прах и поклатих глава – мраморния под отдолу.
Гадно.
След като ритнах вратата да се затвори, извиках:
– Ехо?
Нищо.
Застоялият въздух носеше мирис на изпражнения на гризачи. Не видях доказателства, че някой е живял тук. Бил ли е Нолан в това бунище? Не че бих го винила, ако не е живял тук.
Предпочитам да лагерувам в палатка, отколкото да живея в тази среда пълна с биологична опасност. Пуснах чантата си до стълбите, смятайки, че спалните ще са поне едно ниво по-горе, и след това тръгнах да търся Нолан. Надявах се да намеря лека закуска. Бях гладна.
Обувките ми удряха по пода, докато влизах и излизах от прашните, неподредени стаи. Това място беше огромно. Забелязах бална зала, зала за игри с джаги, билярд и въздушен хокей, както и кабинет, всичко това долу, в южното крило. Но липсатана на подръжка го правеше още по-лошо. Да видиш прашна, полусчупена маса за джаги беше престъпление, но също така и книгите, натрупани на пода в библиотеката.
Стомахът ми изкъркори в знак на протест срещу пропуснатото ми хранене, затворих вратата на мухлясалата всекидневна и се запътих обратно към фоайето. Оттам се преместих към северната страна на първия етаж, за да се ориентирам в това място.
Слънчевата светлина намаля и аз щракнах ключа за осветлението в кухнята, простенах от ужас. Как може да няма ток? Това означава ли, че няма хладилник?
Малката светлина, струяща през прозорците, осветяваше кутиите, покриващи тезгяха. Знаех, че са от храна. Усещах миризмата. Развалени банани и кисело – което означаваше, че някой е живял тук достатъчно скоро, за да разлее млякото и пак да смърди.
Нолан, мръсна свиня.
Стонът на вратата, протестиращ срещу нейната злоупотреба, привлече вниманието ми и аз извиках:
– Нолън?
– Ууу, това е гадно – глас на млада жена се носеше по коридора към мен. – Груб Алфа крал, груб Среднощен клан
Нямам представа коя е, но вече я харесах.
– Здравей – извика тя с напевен глас. – Знам, че си тук, Полунощно момиче. Дойдох да спася тъжната ти опашка от битка с Алфа наследник.
Засмях се – не можах да се сдържа. Това ли си мислеха другите? Че Рейдж наистина ще ме нарани? Искам да кажа, че той беше тотален задник от най-висок клас, но … побойник?
Няма начин. Сигурно е била навън и е чула малката ми кавга с Рейдж.
Млада жена на моята възраст пристъпи през вратата и изражението ѝ на отвращение се стопи в усмивка.
– Ето те.
Беше няколко инча по-ниска от мен, може би метър и половина, с кестенява коса и светла кожа, покрита с лунички. Носеше зелена рокля, облекло от средновековието, а косата ѝ беше вдигната в изискана прическа с корона от цветя. Знакът от три четвърти на луната се открояваше на челото ѝ. Клана на Жътварите.
С усмивка тя прекоси черно-белите плочки на кухненския под и ми протегна ръка.
– Казвам се Кая. Аз съм от Клана на Жътварите. – Поклащайки глава, тя добави: – Моля, спести ми фермерските шеги.
Изсумтях.
– Нямаше да кажа нищо. Аз съм Наи.
Стиснахме си ръцете за кратко.
Никога не съм мечтала, че наистина ще намеря приятел тук. Мислех, че мотото на острова е „убий или бъди убит“.
– Начинът, по който нарече така принц Къридж… епично е. Трябваше да дойда при теб и да те спася от смърт вследствие вдишване на прах. – Тя посочи дебелия слой мръсотия, който беше навсякъде.
Аз се засмях.
– Понякога мъжете трябва да бъдат поставяни на мястото им. – Тогава посочих гадната кухня. – Какво става тук? Братовчед ми наистина ли живее така?
Лицето ѝ изведнъж стана мрачно:
– Е, ние всички получаваме прислужници и други неща, плащани от короната. Когато глутницата ти получи… ъъъ…
Разбрах посланието ѝ, силно и ясно. Вече нямах лукса да съм от клан, който е поканен тук.
– Трябва ли да носим униформа? – попитах, като посочих тоалета ѝ, сменяйки темата. Какво казаха момчетата на идване? Нещо в смисъл, че нещата са по-официални…
Кая се засмя и след това размаха ръка нагоре-надолу, сочейки тялото ми.
– Тази вечер да. Няма ли да се преоблечеш преди церемонията по откриването?
По дяволите. Бях забравила.
– Да, абсолютно…
– Нямаш рокли, одобрени от Алфа академията, нали? – Тя стисна устни и изсумтя.
– Не.
Тя се намръщи.
– Не ти ли изпратиха списък за нещата, които са ти необходими и дрес кода?
Гневът пламна между лопатките ми като изгарящ жокер направо в гърба ми.
– Не. Не са ми изпратили.
Тя ме хвана за китката и ме дръпна.
– Хайде. Ако побързаме, все пак може да успеем преди пристигането на Висшия магически съвет. Няма да позволя на Среднощните да те саботират. За да сме наясно, ти и аз ще станем най-добри приятелки.
Усмивка се изписа на устните ми и аз я последвах, оставяйки я да ме измъкне от кухнята, докато говореше.
– Защо се държиш толкова мило с мен? – попитах, когато тя си пое дъх. – Не че не съм благодарна, но ти не ме познаваш. – Технически, ние всички се състезавахме помежду си за позицията на Алфа крал. Сигурна съм, че се предполагаше, че Рейдж ще го заеме, но правилата гласят, че всеки от нас може да се бори за това, след като завърши.
Тя ме погледна с високо вдигнати вежди.
– Първо, аз съм десета по ред за алфа и имам още осем братя и сестри у дома. Така че съм тук, за да направя майка ми щастлива, в случай че цялото ми семейство умре за една нощ.
Изсумтях. Осемнадесет наследници! Не можех да си представя толкова много братя и сестри.
– Второ, наследниците на Среднощната глутница изчезнаха тази сутрин и настана голяма лудост. Целият остров беше затворен – и ти се върна с тях, носейки фойерверки със себе си. Не е нужно да знам повече от това.
– Е, благодарна съм, че ще имам приятел – казах ѝ честно. Това момиче беше малко превъзбудена, но по-добре така, отколкото да е намусена.
– Отлично. Аз също. Сега, какъв размер рокля носиш?
Следващото нещо, което осъзнах, беше, че се намирах в общежитието със северно изложение сред рояк момичета от Жътварите. Въпреки моите протести, Кая ме навлече в синя рокля, същия цвят като небето по здрач, с дължина до глезените. Тъмната материя беше в ярък контраст с бледата ми кожа, но очевидно отговаряше на високия магьоснически дрескод за официални събития, като покриваше коленете ми.
Кой знаеше?
Най-вероятно всички – освен мен.
Назад към част 3 Напред към част 5
