Глава 5
Висшия маг на катедрата пристъпи по-близо до Камъка на афинитета и след това продължи изказването си.
– Когато извикам името ви, ще дойдете при мен. Ще пробода дланите ви с меча на истината и тогава ще поставите двете си ръце върху кристала.
Какво… какво… какво… по дяволите е мечът на истината? Пробождане на дланите ни?
Не, не, не…
Отново огледах залата, но никой друг не изглеждаше обезпокоен от съобщението му. Дори когато вдигна най-голямата кама, която някога съм виждала – дълга поне един фут. Това сребро ли беше?
Цялото това нещо беше странно.
Скърцах със зъби, но решението ми вече беше взето. Исках моята елементална сила. Имах нужда от това. Тази магия не само ме отличаваше от другите вълци в моята глутница; щеше да се филтрира към моята глутница, когато станех алфа.
Застанах по-изправена.
Камъкът на афинитета пулсираше, разпръсквайки дъги из стаята и сърцето ми заби.
Над тълпата настъпи тишина и ние зачакахме първата жертва – ъъъ… студент.
– Малори от Дейбрейк.
Висшият маг произнесе името ѝ, сякаш го четеше от списък, но списък нямаше. Просто страховит стар висш магьосник, който чака да ни прониже със сребърно оръжие.
Преглътнах трудно, повдигайки се на пръсти, за да мога да виждам. Високо, слабо, младо момиче с дълга руса коса пристъпи смело напред; тя държеше брадичката си вирната, давайки вид на превъзходство. Тя ми напомни за куклата Барби, която баща ми ми подари, когато бях на седем.
Протягайки възлестата си ръка, старецът сниши глас, така че останалите да не чуем. Той каза нещо на Малори, която бе поставила дланите си пред него. Тя кимна и той я сграбчи за китката, като заби върха на острието в лявата ѝ длан и после отново в дясната.
Стомахът ми се сви. Свети магьосник. Предпочитам да се присъединя към немъртвите, отколкото да бъда намушкана в дланите пред всичките си съученици.
Толкова много кръв.
– Сега постави ръцете си върху кристала – каза той с мек тон, който въпреки това се долови от всички.
Малори отпусна ръце върху върховете на кристала и кръвта ѝ капеше върху него.
Уау!
В един миг червено, оранжево и жълто осветиха стаята. Магическите живи пламъци се изкачиха нагоре по ръцете ѝ, докато цялото ѝ тяло беше покрито от красивото преливащо се сияние. Тя отдръпна ръцете си и магията около нея изчезна, когато се обърна с лице към нас. С триумфална усмивка тя вдигна ръце, дланите ѝ бяха заздравели, въпреки че магическият огън продължаваше да танцува там.
– Ах, колко вълнуващо – възкликна висшият магьосник с тон, който показваше обратното. – Огнен елементал. Благодаря ти, дете. Можеш да заемеш мястото си до магьосниците-майстори и по-възрастните ученици на огъня.
Той извика Кая след това и когато тя ме погледна колебливо, аз ѝ вдигнах палец. Кръвта ѝ капеше върху кристала. След секунди тя държеше светещи златни камъни, което показваше, че е земен елементал и беше отпратена при магьосник с тази способност.
Нямаше предразположение, основано на глутница или родословие, или поне така изглеждаше. Сега се чудех дали ще имам огън като баща ми или нещо съвсем друго. Погледнах до себе си, за да видя, че вече съм сама. Всички останали в стаята се бяха притиснали до стените, което показваше, че са по-възрастни, а това означаваше…
– Наима от Клана на Полумесеца – каза старият висш магьосник, изтръгвайки ме от вцепенението ми. Стомахът ми се сви, а дланите ми бяха хлъзгави от пот.
Стегни се, Наи!
Срещнах погледа му и вселените се завихриха под мътните дълбини на очите му.
Кралица Майко, имай милост. Не очаквах да бъда толкова ужасена. Не би трябвало да съм.
Ами ако нямах елементален афинитет? Ако нямах магия, щяха да ме изгонят. Нямаше да има нужда дори да бъда обучавана тук – щях да се прибера вкъщи като провал, оставяйки Нолан да заеме мястото ми като първи наследник. Случвало се е всеки век или така казваха, че това е проклятие и ако някой клан щеше да бъде прокълнат… това ще е моят. Тогава наистина щях да посрамя клана си.
Моля те, не ме оставяй да бъда проклятие.
Устните на висшия магьосник се извиха в усмивка, поне се надявах, че е това.
– Моля, присъедини се към мен.
Няколко от алфа наследниците се изкискаха и чух един от тях да изпъшква – вероятно Джъстис. Или Рейдж. Някой трябваше да извади пръчките от задниците им. Как стана така, че бяха братя с Хонър и Ноубъл? Защо изобщо бяха тук? Те вече знаеха своя афинитет.
Промъкнах се покрай тълпата в краищата на стаята към пътеката, като държах високо вдигната глава. Никога не позволявай на врага си да види страха ти, би казал баща ми.
Докато крачех към повдигнатия подиум, започнах да бърша потните си длани в роклята си, преди да си спомня, че това не беше моята рокля – да не говорим, че всички зяпаха.
Стъпих на подиума и усетих топлината на погледа на един от висшите магьосници – синьото наметало, същото от по-рано. Не бях гений, но по някаква причина този пич беше заинтересован от мен. Усещах магията му да ме облива, сякаш… ме сканира.
Майка магьосница, защити ме.
Искаше ми се да спре да се взира.
Нещо зашумя във въздуха и тогава бяхме само аз и по-старият висш магьосник. Премигнах и след това се намръщих, защото високият висш магьосник, който стоеше пред мен, вече не носеше дълги сребърни одежди с млечните си галактически очи. Той… ми се усмихваше любезно и двамата бяхме облечени в къси панталони и потници, застанали навън на пясъчен плаж.
Какво правеше магьосникът? Завъртях се, търсейки тълпата в стаята, но видях само мили и мили безкрайна брегова ивица.
– Това не е ли любимото ти място? – попита той.
Челюстта ми се удари в пясъка и аз поклатих глава.
– Аз… никога не съм била тук.
Винаги съм искала да отида на плажа, но откакто Алфа кралят ни прогони в нашите малки земи в Монтана, никога не успях да отида. Това беше абсолютно потвърждение, че може да чете мисли. Нали? И телепортира хората до плажовете…
Той наклони глава и вдиша дълбоко през носа си.
– Ти си по-силна, отколкото си мислех…
– Какво? Объркана съм… – Сърцето ми, което беше успокоено до по-бавен ритъм заради разбиващите се вълни, отново ускори ритъма си. Нищо в това нямаше смисъл. И ако никой друг не беше тук…
– Къде сме ние?
Той сви рамене неангажиращо.
– Това е разговор за друг ден. Сега ще имам нужда от ръцете ти.
Явно щяхме да продължим с церемонията… на плаж. Дали другите ученици виждат това? Всеки ученик ли беше отвеждан до любимия му вътрешно-ментален пейзаж? Може би ще е най-добре да приключа с това и да върна тялото си в училището. Протегнах длани напред, объркването ми в този момент беше много по-голямо от страха ми от сребърния кинжал.
Въпреки това се насилих да преглътна и след това попитах:
– Ще боли ли?
Върховният магьосник се засмя, законен смях, който прозвуча като вятърни камбанки. Бях 84,8% сигурен, че той не се смее с другите ученици. Той дори не беше приятелски настроен към тях.
– Определено не – отговори той. Тогава изражението му стана мрачно. – Но имам нужда да ме слушаш. Преди да закапе кръвта ти върху кристала, трябва да избереш афинитет и да ми кажеш какъв е той.
Какво? Поклатих глава, опитвайки се да разместя натрупаните купчини от въпроси.
– Ще избирам ли? – попитах намръщено. – Това ли обсъждахте с всички останали? – Може би това е, което той прошепваше на всички. Искаш ли огън? Добре, готово.
Той поклати глава.
– Трябва да избереш един. Времето ни изтича. Не мога да ни задържа на това място още дълго, без другите да знаят…
Какво какво?
– О-кей. Огън – казах аз, мислейки си за баща ми и способността да караш кръвта си да кипи в кожата. Изглеждаше като приличен афинитет.
Висшият маг се ухили и всичко беше диво вълнение.
– Тогава мисли за оранжево – цветът на дълбокия залез.
Портокал. Портокал. Портокал, изпях наум.
– Затвори очи – прошепна магът.
Този пич ме обърка толкова много, но нямах намерение да разпитвам висш магьосник по време на специална церемония. Затворих очи, вдишах и се опитах да мисля за оранжевия цвят. Защо? Нямах представа. Може би това помогна на моя елемент да излезе на повърхността?
Усетих ледена целувка върху дланта си като снежинка, докосваща топла кожа, след като свалих дланите си. По някаква причина тогава в съзнанието ми изникна Рейдж. Помислих си как погледът му се спуска към устните ми, когато лежеше върху мен в колата. Чудех се какъв е неговият афинитет. Вода? Въздух? Уф, той беше такъв задник. Устните ми се извиха от отвращение.
Мисли за оранжево, Наи!
По дяволите!
Оранжев залез, осветяващ планини с червени скали…
Студена ледена магия ме блъсна в слънчевия сплит и аз ахнах, стискайки очи. Хапещият студ пареше кожата ми като ледена висулка, която ме прорязва и аз се прегърбих с вик.
Той каза, че няма да боли!
– Уау – измърморих през зъби.
– Светият магьосник! – извика един от студентите.
Очите ми се отвориха и челюстта ми падна. Нямаше го пясъчният плаж. Бях отново в атриума на остров Алфа, ръцете ми се рееха над кристала и от тях капеше кръв. Цветовете танцуваха и се въртяха над нас. Постепенно синьото, жълтото и зеленото избледняха и тогава, там в дланите ми, вибрираща синьо-зелена светлина се завъртя и изви, смесена с дълбоко, красиво оранжево-червено. Оранжевото се превърна в пламъци, облизвайки дланта ми, сякаш беше сухо дърво, а синьозеленото се превърна в светлосиньо и след това се завъртя в ръката ми като мини водно торнадо. О! Това не приличаше на огнена стихия.
Стомахът ми се сви.
– Колко афинитета има тя? – извика някой зад мен.
Направих гримаса. Вниманието ми скочи от ръцете ми към висшия магьосник, който все още ги държеше. Той измърмори нещо под носа си и отвори очи, фиксирайки се в мен. Имаше разочарование и… страх, но после го нямаше.
– Съжалявам – прошепнах, а чувството за вина се разтваряше в стомаха ми. Може би това беше остатъчен дискомфорт от каквато и да беше тази болка. – Опитах се да избера един. – Гласът ми беше едва шепот, предназначен само за него.
Той поклати глава.
– Няма значение, Наи. Справи се добре.
Гордостта набъбна в гърдите ми и топла струйка енергия потече нагоре по ръката ми. Болката в корема ми намаля, сякаш слагам алое вера върху слънчево изгаряне.
– Благодаря.
– Тя има два афинитета! – каза старецът на тълпата, която сега се приближи, включително и учителите. Погледът ми сканира тълпата, преди да се спре върху Рейдж. Беше се отблъснал от стената и сега ме гледаше със съсредоточен, остър поглед.
– Какво, в името на Върховния Маг? – извика един мъж с дрезгав и груб глас.
Завъртях се на пети и се изправих пред Върховния съвет на маговете. Този, облечен в кралско синьо, ме погледна злобно.
– Измина почти век, откакто имахме ученик с два афинитета – и тази алфа почти унищожи собствения си клан.
Преглътнах, когато тишината се спусна над тълпата.
Той направи още една крачка към мен и цялото ми тяло се скова.
– Ще те наблюдаваме, вълк.
Шокът ме разкъса, а срамът изгори бузите ми.
Очите ми се стрелнаха към Кая, която погледна надолу към краката си. Говореше се, че преди един век алфата на Клана на Жътварите е имал два афинитета и е полудял от това. Тя трябваше да бъде свалена…
Преди да успея да отвърна, върховният магьосник зад гърба ми прочисти гърлото си.
– Успокой се, Киан. Аз лично ще я наглеждам. Сега се отдръпни, за да можем да завършим. – Тонът му беше ясен. Това беше заповед и този маг явно ръководеше останалите. Щитът на стареца, сестрата на Кая, пристъпи по-близо до него, сякаш предизвикваше Киан да откаже.
Киан се намръщи, но не каза нищо повече.
Ха! Справи се с това.
– Огънят е нейният по-силен афинитет – заяви старият висш магьосник, като не ми обърна внимание, освен че вдигна ръка, когато всички следи от теста ми за афинитет изчезнаха, освен леко сияние на дланите ми. – Афинитетът към водата също е налице. Тя ще трябва да бъде обучена от майсторите на огъня и водата. Погрижете се да има всички необходими неща за обучение.
Той ми кимна и посочи магьоснически учител, облечен в черно с пурпурни и златни украси на наметалото му.
– Започваш с магьосника Карн, майстора на огъня.
Уау! Никой от другите ученици нямаше назначен за учител по магьосничество от Висшия съвет на магьосниците.
Кимнах, като внимавах да не изглеждам прекалено развълнувана. Особено след като Киан все още ме гледаше ядосано.
След това прибрах дланите си, очаквайки цветовете да изчезнат, но не стана така. Все още виждах нишки от енергия, които се въртят и усукват около пръста ми.
Престани. Разтърсих длани, за да се опитам да ги махна, докато слизах от сцената и вървях към учителите магове.
Няколко минути по-късно Върховният Маг каза на учителя по магия да отнесе кристала обратно в сейфа, а след това всички върховни магове и техните щитове си тръгнаха. Изчезнаха. Никакви дълги речи за това как трябва да живеем според афинитета си или как тези, които имат такъв, трябва да го използват за добро – нищо. Браво на висшия маг, че го е направил правилно. Беше ми омръзнало от погледите. Просто късмет. Дори не успях да направя този тест, както трябва.
Красива по-възрастна жена с дълга тъмна коса и пронизващи зелени очи се приближи до подиума и почука по него с чукче. Изглеждаше ми позната, но не можах да се сетя.
– Здравейте, нови студенти, аз съм Илейн, директорката на Алфа Академията. Съжалявам, че Алфа кралят не можа да бъде тук тази вечер, за да ви посрещне. Имаше неотложен ангажимент.
Дали погледът ѝ току-що не се плъзна към мен?
Опа!
– Не съм по речите, но като алфа наследници ви е поверена голяма власт и всички ние тук в Академията очакваме да почитате дарбите, с които сте надарени – и да ги използвате мъдро.
Е, поне тя призна, че не е по речите. Имаше ли наръчник за лоши речи, разпространяван сред хората с власт?
– А сега ще ви оставим да празнувате. Наслаждавайте се тази вечер… – Тя огледа тълпата, чертите й се втвърдиха, когато погледна новите наследници. – От утре тежката работа започва.
Ярките светлини угаснаха и избухна какофония.
Назад към част 5 Напред към част 7
