Глава 11
– Къде е синът ми? – Изкрещя познат женски глас в коридора.
Рейдж затвори вратата на спалнята след нас и страх плъзна през мен.
– Къде е той? – Гласът ѝ се пречупи. – Къде е моят Нолан?
О, по дяволите. Точно това, от което не се нуждаехме в момента: леля Лилит.
По-малката сестра на баща ми беше кучка. Буквално. Притеснително, свадлива, тя беше виновна, че отгледа Нолан като мързелива свиня, която се опита да ме убие.
„Има ли шанс да се измъкнем отзад?“ – Пошегувах се към Рейдж.
Той хвана ръката ми.
“Имаме само един час преди времето на Хонър да изтече.“
Да, Хонър. Концетрация.
Така че влязохме в хола, сякаш току-що сме се върнали от обедна разходка – не почти секс в спалнята.
– Наи! – Фиона скочи от дивана с фалшива усмивка на лицето си и всички обитатели се обърнаха към нас.
Всички.
Кая, Фиона и двамата среднощни принцове седяха на един големите дивани, наклонили глави един към друг, сякаш се опитваха да игнорират Лилит. Лона държеше ръката на леля ми, а Мак правеше всичко възможно да поддържа дистанция между лудата ми леля и останалата част от стаята. Татко и дядо Джеф стояха заедно на прага на трапезарията. Джеф изглеждаше по-зле, облегнат на червенокосия си щит, Рейна, която разпознах от първия учебен ден на моята церемония по елементална магия. Втората по-голяма сестра на Кая – тя изглеждаше като амазонка. Висока близо шест фута и чиста мускулатура, беше красива.
Докато дядо ми се завърташе, видях Рейна от другата му страна, подкрепяща го.
Чакай малко. Какво става? Защо не можеше да ходи сам?
Знаех, че дядо е стар, но никога преди не беше изглеждал толкова слаб. Това имаше ли нещо общо с проклятието на Сурлама… онова, което той ме помоли да му дам?
Баща ми ни погледна и се изчерви … което ме накара и аз да се изчервя и да погледна надолу, за да се уверя, че имам дрехи. Да, облечена съм …
– Къде е Нолан? – Изпищя Лилит отново. Тя се изтръгна от Лона и се стрелна около Мак, преди да се запъти към нас. Очите и носът ѝ бяха подути и зачервени, а по кожата ѝ имаше петна. Зловещи драскотини се виждаха по лицето и шията ѝ, а засъхналата кръв под ноктите ѝ подсказваше, че сама се е наранила. – От училището казаха, че игрите в средата на годината са се объркали. – Тя размаха лист пергамент със златен печат. – Казаха, че е умрял и че ти си го убила!
Неудобно. Това дори не описваше правилно ситуацията.
Несигурна какво да кажа, погледнах към Рейдж за помощ.
Очите му блестяха убийствено, така че по-добре да не разчитам на помощ от него – поне не и ако исках да изгладя нещата.
– Не..той ме нападна, опита се да ме убие и аз…
Илейн профуча покрай Рейдж и отряза Лилит по средата на пътя ѝ към мен.
– Бях там в нощта, когато синът ви умря. Това, което Наи казва, е вярно, той я нападна и…
– Коя си ти? – Изръмжа Лилит.
– Илейн Среднощна, Алфа кралицата. – Майката на Рейдж вдигна брадичка с гордост и изражението на Лилит се сгърчи от изненада, когато рязко си пое въздух.
– Вашият син – продължи Илейн – се опита да убие Наи и…
– Пише, че Наи го е убила – изръмжа Лилит, стискайки устни, а изражението ѝ се изкриви от омраза. Тя хвърли поглед към мен и очите ѝ се втвърдиха. – Е? Така ли е?
Преглътнах мъчително… и после кимнах.
– Да.
Лилит изпищя и се хвърли към мен.
Илейн сграбчи леля ми в изненадваща проява на свирепост, а Мак и Лона се втурнаха, както и другите ми приятели, заобиколиха леля ми, докато тя ридаеше за загубата на единственото си дете.
Въпреки че не харесвах както леля си, така и братовчед си, не можех да злорадствам над мъката ѝ. Имайки предвид болката от загубата на Хонър, можех да уважа нуждата на леля си да скърби.
Татко прочисти гърлото си и улови погледа ми.
– От това, което дядо ти каза, ще имаш нужда от уединение.
Кимнах и погледът ми отскочи към леля ми, преди да се върне към баща ми. Определено не искахме Лилит да знае какво сме намислили, защото тя можеше да ме помоли да върна сина ѝ – което би било трудно.
– Предлагам да заведеш него и среднощните момчета в задната хижа – каза баща ми и ми дари тъжна усмивка. – Помниш ли пътя?
Сгушена в останалата част на комплекса, скрита сред дърветата в самия край на нашия имот беше хижата, за която той спомена. Като деца Лона водеше мен и Мак там за нощни „ваканции“. Винаги съм смятала, че донякъде изоставената сграда е забавно място за бягство от суматохата и суетата на живота в глутницата. Сега знаех истината.
– Да – казах аз, внезапно нетърпелива да видя мястото отново, знаейки сега как ме е скривало през първата година. – Спомням си.
– Фиона, Кая – извика баща ми. – Ако вие двамата бъдете любезни да помогнете на Мак да организира патрули, мисля, че ще е най-добре да започнем с наблюдението.
Момичетата кимнаха и излязоха навън с Мак.
– Мамо? – Рейдж сбърчи чело, докато се взираше в майка си. – Идваш ли?
Илейн ни погледна през рамо и след това поклати глава.
– По-добре да остана тук. – Тя наклони глава към леля ми, която хлипаше на рамото на Лона.
Уау. В никакъв случай не бих останала наоколо. Може би и тя не вярваше, че Лилит няма да се побърка и да се опита да убие Лона или баща ми, или нещо подобно. Изведнъж се почувствах благодарна, че тя ще бъде тук.
– Майка ти е светица – прошепнах на Рейдж.
Той изсумтя.
– Нямаш представа.
Което вероятно беше вярно.
Джъстис каза нещо на Ноубъл и двамата прекосиха стаята към нас. Джъстис пристъпи към дядо Джеф и му предложи ръката си.
Излязохме през плъзгащата се стъклена врата и се качихме на задната веранда. Дебела снежна пелена покриваше голото поле от петдесет акра, а линията на дърветата едва се виждаше през падащия сняг. Но вървяхме бавно, а дядо се клатушкаше като стогодишен прегърбен старец.
О, магьосник. Никога не бих си простила, ако аз съм причината да е така.
– Сър – каза Джъстис – не искам да бъда груб, но се притеснявам, че темпото ви може да ни забави и да повлияе на възможността ни да върнем Хонър навреме.
Дядо и Рейна се затътриха към нас, като първият се засмя, когато се приближи.
– Не бъди абсурден – каза дядо ми, хриптейки, сякаш беше на последната миля от маратон. – Със сигурност ще те забавя. Ето защо имаме Рейна тук.
Исках да го попитам дали е добре, но също така не исках да удължавам това пътуване до хижата повече от необходимото.
– Искаш ли едно от момчетата да те носи? – Попитах.
– Ще се радвам, сър – каза Рейдж и пристъпи напред.
Рейна поклати глава и изръмжа:
– Няма да се случи, Среднощен. Ти се тревожи за половинката си. Нека аз се тревожа за моя Висш магьосник на духа.
Добре тогава.
– Накъде? – попита Рейна, приклекнала на първото стъпало.
– Трябва да минем границата на дърветата и тогава мога да ви покажа…
Дядо ми скочи на гърба на Рейна с жизнерадост и енергия на петгодишно дете.
Погледнах го.
– Как се чувстваш?
– Никога не съм бил по-добре – каза той с кикот, който се превърна в крясък, когато Рейна подскочи през покритото със сняг поле към дърветата, носейки дядо ми на конче.
Добре… така, това е.
Рейдж, Джъстис и Ноубъл се трансформираха, а последните двама преследваха Рейна. Измъкнах се от дрехите си и аз се трансфоримарх, събирайки дрехите си в устата си, за да стигнем до хижата.
„Трябва да правиш това по-често“ – каза Рейдж с вълча усмивка.
„Какво да правя, да се трансфоримрам?“ – попитах, тръгвайки след него. – „Като когато ти и братята ти ме карахте да се променям? Защото това преживяване беше гадно.“
„Не, любов. Имах предвид, че се събличаш пред мен.
О!
„Харесва ти това?“ – Подразних го.
„Само малко“ – каза той с усмивка.
Препускахме през снега и след като минахме през дърветата, аз поех водачеството, докато пристигнахме в едностайната хижа на около миля или повече от самия край на нашия имот.
Върнах се в човешката си форма, облякох се бързо и тръгнах през снега, докато открих камъка, под който бяхме скрили ключа. В основната стая имаше две детски легла до далечната стена, а диванът беше разтегателен. Имаше печка на дърва, която служеше и за котлон, и за отопление. Нямаше течаща вода, освен ако не броим потока отзад, и имах смътни спомени как пикаех в снега.
Как Лона бе отгледала две бебета тук съвсем сама?
“Лона е моят герой“ – каза Рейдж, поклащайки глава и очевидно мислейки същото.
“Нали“ – Исках да имам малко време с нея по-късно, за да ѝ благодаря за всичко, което беше направила за мен, но трябваше да почака.
Рейдж мина покрай мен. Пръстите му ме погалиха, докато той отиваше към печката на дърва. След това натрупа дърва и нагласи димоотвода. Докато дядо Джеф и Рейна пристигнаха, Рейдж хвърли още една цепеница в добре разгорещения огън.
Джъстис затвори вратата и въздъхна, като погледна часовника си.
– Тридесет и пет минути.
Алелуя. Връщахме си Хонър.
– Така. – Висшият магьосник на духа огледа оскъдно обзаведената стая и се намръщи. – Къде е тялото?
Всички замръзнахме. Джъстис изруга и удари стената. Ноубъл се отпусна върху прашния чаршаф на дивана и отпусна глава в ръцете си. Рейдж се хвана за главата и аз изстенах.
Ако някога някой се е нуждаел от нещо, което да преобръща времето, то е било сега. Вместо Рейдж и аз да запечатваме връзката си, трябваше да намерим тяло за Хонър! Между убийството на Сурлама и разкриването на истинската история за майка ми, напълно бях забравила. Всички бяхме.
– Ние… забравихме, че имаме нужда от тяло – казах на дядо си. – Днес беше трудно… бягахме, за да спасим живота си от краля, а тогава баща ми хвърли бомбата на истината върху нас.
Рейдж срещна погледа ми и видях вина в очите му, отразяваща моята собствена.
Дядо хапеше устни, гледайки тримата среднощни братя.
– Не мога да върна душа от Царството на мъртвите без тяло, в което да влезе.
Рейдж преглътна мъчително и погледна часовника си.
– Имаме тридесет минути. – Той ме погледна. – Има ли морга или болница или нещо друго наблизо? Може би бихме могли да получим тяло по този начин и…
Дядо махна с ръка.
– Ние сме твърде далеч от главен град и трябва да знам къде точно ще намеря тяло, за да направя портал там. Нямаме време да прескачаме от място на място и да ме карате да науча Наи как да влиза и излиза от Царството на мъртвите.
Джъстис изруга отново и нанесе още един разтърсващ удар в стената и след това се извини, когато дядо ми го стрелна строго.
– Трябва да има друг начин – умоляваше Ноубъл, вдигайки поглед от дивана, с изтощено изражение. – Ще направим всичко, за да си върнем брат си.
Дядо ми присви очи, разглеждайки всеки от братята, преди да протегне ръка и да погали брадичката си.
– Всичко?
Тръпки затанцуваха по гръбнака ми и кожата ми настръхна, когато Рейдж и Джъстис се притиснаха около дядо ми, но Ноубъл остана унило на дивана, цялото му тяло трепереше от емоции.
– Всичко. Кажи и ние ще го направим. – Рейдж сключи ръце в молба.
Висшият магьосник стисна устни и надеждата изригна в гърдите ми, когато той кимна.
– Всеки от вас има две форми, вашето човешко тяло и вашият вълк. Ако някой от вас е готов да се откаже от вълка си, мога да го върна обратно.
Челюстта ми падна на пода. Какво, какво?
Рейдж си пое дълбоко въздух и Джъстис се препъна назад.
– Знаеш ли какво искаш? – Изръмжа Рейдж.
Дядо въздъхна и кимна.
– Мога да отделя твоята човешка форма от твоя вълк, да поставя душата на Хонър във твоя вълк и ти ще останеш човек до края на живота си.
– Човек? – Попитах, опитвайки се да си изясня какво трябва да пожертват. Дори с моя понякога нервен вълк, мисълта да я загубя – завинаги … причиняваше болка в гърдите ми.
– Трябва да има друг начин – изхленчих аз.
– Няма – каза Рейдж с глас, изпълнен с мъка. – Времето ни изтеча.
– Дали той… би бил отново себе си? Дали ще бъде Хонър? – Попитах.
Във вълча форма може и да говори като пещерен човек; почти всички бяха.
Дядо Джеф се изправи, веждите му се повдигнаха и кимна.
Това означаваше ли, че той…?
– Душата му ще бъде същата и като такъв той все още ще може да говори в умовете на братята си чрез връзката, която споделят. Така че… психически подобно на човешкото си аз, но в капан, в тялото на вълк.
Горещината и напрежението ни притиснаха, когато значението на думите му ни удари.
Ако върнем душата на Хонър, един от среднощните братя ще загуби завинаги вълка си и ще стане… човек.
– Аз съм най-големият. Аз ще го направя. – Рейдж пристъпи към дядо, но Джъстис го сграбчи за ръката и го дръпна назад.
– Най-големият с две минути, Рейдж. Не че има значение. Ти си най-силният, така че нашият най-добър шанс да победим Деклан. Бъдещ крал, брато. Аз ще го направя. – Джъстис вдигна глава, гърдите му се повдигнаха.
Сълзите се стичаха по бузите ми и гърлото ми се запуши.
Ноубъл прочисти гърлото си и стана от дивана. С две дълги крачки той пристъпи пред двамата братя и се обърна с лице към тях, като подпря ръка на всеки от тях. Когато заговори, гласът му беше стабилен.
– Рейдж е нашият бъдещ крал, а Джъстис, твоята сила е само малко по-малка. Освен това… – той се засмя. – ти си резервният наследник. Трябва да съм аз. – Тогава Ноубъл се изправи срещу дядо ми. – Искам да съм аз.
Очите ми горяха и гърдите ме боляха, когато сърцето ми беше разкъсано на две. Стиснах зъби и тялото ми потрепери от усилието да задържа болката си в себе си. Исках да протестирам – това беше прекалено. Но как бих могла да откажа на Ноубъл жертва, която бих направила, ако можех?
Рейдж и Джъстис се поклониха на брат си, първо само главите, а след това и в кръста, и демонстрацията на уважението им ме накара да задуша риданието, с което се борех.
Нито Рейдж, нито Джъстис трябваше да демонстрират такова уважение към по-младите си роднини и сега, като се поклониха, те му отдадоха най-голяма почит. И тогава Ноубъл – добрият Ноубъл – ги придърпа за яростна прегръдка.
Погледнах нагоре и дори очите на дядо Джеф и Рейна блестяха от сълзи. Дядо се прокашля няколко пъти, докато Рейдж ме дръпна, придърпвайки ме в груповата прегръдка.
– Време е за изповед – измърморих аз в рамото на Ноубъл. Джъстис се притисна здраво към мен, а ръката на Рейдж беше прибрана зад гърба ми. – Ноубъл, ти винаги си ми бил любимец.
Всички се засмяха, но това не успокои скръбта ми. Вместо това, знаейки колко много са страдали всички те, заради мен, потъна дълбоко в душата ми. Това решение беше най-добрият вариант, който имахме, но беше ужасно. Тези момчета, те бяха специални, връзката им неразрушима. Тази жертва беше немислима.
– Трябва да действаме бързо – каза дядо.
Разделихме се и Рейдж погледна часовника си.
Сълзите се стичаха по бузите ми безспир и моят скъп приятел Ноубъл ги избърса. Предлагайки ми тъжна усмивка, той каза:
– Все още ще бъда себе си.
Какво беше един шифтър без своя вълк? Но аз кимнах.
– Познавам няколко човешки момичета от града. Вероятно бих могла да те свържа с тях.
– Твърде рано – каза той с усмивка.
– Добре, Наи, това може да е последният ми път, в който те обучавам да правиш това, така че се приближи до мен. – Дядо се потупа по хълбока и челото ми се сбръчка, когато осъзнах думите му.
– Последния път? – Попитах.
Той трепна и се изсмя нервно.
– Дискусия за друг път. – След това дядо ми се усмихна, махайки към братята. – Къридж, поставете едно от онези одеяла от кошницата там с Джъстис – Дядо протегна малка платнена торбичка – поставете по един от тези кристали във всеки ъгъл.
Гледах как двамата най-големи братя изпълняват указанията на дядо, без да задават въпроси. Да поговорим за доверието.
– Сега – каза дядо, слагайки ръка на рамото на Ноубъл. – Мило момче, моля те, легни върху одеялото.
Копирах всичко, което правеше дядо ми: той сядаше, а аз седях до него. Поставих ръце в скута си като него и зачаках по-нататъшни указания.
– Погледни Ноубъл – изкомандва той.
Направих го и Ноубъл ме изгледа нервно, преди погледът му да отскочи към висшия магьосник.
– Това не може да предизвика обратен ефект и да ме убие, нали? – Попита нервно Ноубъл.
Дядо намигна.
– Не и с мен начело.
Добре. Това означаваше ли, че ако съм аз начело, би го убило? Изказването на дядо беше малко неясно според моя вкус.
– Наи. – Гласът на дядо стана рязък, изтръгвайки ме от паникьосания ми кръговрат. – Погледни го.
Очите ми се разшириха.
– Гледам го.
Той хвана тила ми, бутайки ме по-близо до Ноубъл.
– С другия си поглед.
– Ъъъ… как? – В миналото бях затваряла очи и си мислех за човека, който ще пътува през космоса до мен, но този път Ноубъл беше точно тук.
– Спокойно – каза дядо. – Дръж очите си отворени, но не се фокусирай върху нито една част от приятеля си.
След като поех дълбоко дъх, принудих очите си да се отпуснат.
– Добре. – Гласът на дядо Джеф омекна и той размаха ръка пред лицето ми. – Извън зоната, така че всичко, което виждаш, е мъгла. Пусни се, докато не видиш черната козина на неговия вълк.
Той продължи да говори и аз оставих монотонния му глас да ме приспива, докато онова подобно на транс чувство не ме обзе.
Аз ахнах, когато се появи прозрачната форма на черен вълк, който се рееше само на няколко инча над тялото на Ноубъл. Там, където бяха ръцете и краката на Ноубъл, видях вълчи лапи и крака и голямото му космато тяло… всичко прозрачно – като призрак.
– Света Майка Маг.
– Добре, задръж това видение – не позволявай на вълка да се измъкне – каза дядо. Той прокара ръце по тялото на Ноубъл, търсейки душата на вълка му. – Сега трябва да ги разделим.
Очите на Нобъл се разшириха.
Когато дядо ми хвана духа на вълка за врата, звярът щракна с челюстите си.
– Наи – каза дядо Джеф. – Помогни ми да го преборя.
О, магьосник!
Хванах предните лапи на вълка му и се стреснах от странното усещане. Крайниците на животното бяха студени, но твърди в ръцете ми.
– Всичко е наред – загуках аз. – Ела с мен, за да може Хонър да се върне при нас.
– Това изглежда странно – каза Джъстис. – Сякаш си поемаш въздух.
Ноубъл трепна.
– Уверявам те, че не се усеща така. – Задъхвайки се, той добави: – Пари… малко… или много.
Бяхме започнали да се изправяме нагоре, но когато дядо и аз издърпахме вълка му, тялото на Ноубъл също се изправи. Висшият маг се обърна към Джъстис и Рейдж.
– Дръжте го долу. И двамата ще ги боли по-малко, ако приложите натиск.
Рейдж и Джъстис коленичиха пред брат си, Рейдж на раменете на Ноубъл и Джъстис в краката му, стискайки го здраво за глезените.
– Държим те, брато – каза Джъстис с груб глас. – Ще се справим с това.
– Наи… – Дядо ме погледна. – Докато извличаме неговия вълк, Ноубъл може да се опита да активира инстикта си за оцеляване – да ги задържи двамата заедно.
Почти по сигнал козината се разпръсна по ръцете на Ноубъл и формата на вълк, която държах, се изпъна, докато се опитваше да засмуче обратно в тялото на Ноубъл.
Уау!
– Вече съм там. – Гласът на Ноубъл беше едва човешки.
– Бори се! – изкрещя Джъстис.
Рейдж стисна раменете на брат си и каза:
– Направи това за Хонър.
Поглеждайки ме, Джеф повдигна вежди.
– Сега, изпълни сделката с Пазителя на душите, трябва да повикаш Хонър.
Челюстта ми падна.
– Ъъъ… как?
– Правила си това и преди – каза дядо ми. – Не пускай вълка, но затвори очи и почувствай енергията на Хонър. Тогава отиди при него.
Истерията кипеше в мен.
– Правиш това да звучи като най-лесното нещо на света.
– Наи, ще ти помогна. – Той затвори очи и аз затворих моите. – Сега мисли за Хонър.
Хонър. Добър Хонър.
Мислех си за него, седнал на брега на езерото в Царството на мъртвите, взирайки се в необятната шир. Сетих се как ми каза, че ще ме обучи да се променям. И как каза на братята си да спрат да ме дразнят на плажа.
„Хонър? Къде си?“ Чувствах енергията му, но какво значеше да чувствам енергия? Какво е усещането за нечия друга енергия?
Хонър беше мирен и спокоен. Беше замислен. Ако енергията на Рейдж беше слънцето, то тази на Хонър беше… като това езеро. Хладен, спокоен, успокояващ и неподвижен.
Вдишвайки и издишвайки, забелязах, че светлина започва да мига зад затворените ми клепачи, а след това почувствах дръпване, сякаш някой беше закачил въже за пъпа ми и го дръпна. Тогава се реех, вече не усещах земята под себе си; всичко се чувстваше леко и свободно. Клепачите ми се отвориха и писък се изтръгна от гърлото ми.
– Аз летя! – Изкрещях в тъмния празен въздух.
– Освободена си от тялото си, Наи – засмя се дядо до мен и аз погледнах към душата му. Беше по-млад – сякаш беше на четирийсет, но безгрижното изражение бързо изчезна.
„Да тръгваме. Времето ни изтича“ – каза той.
Вярно.
Оставих дядо да води и заедно прелетяхме през познат пейзаж. Езерото се виждаше със замъка на пазителя на върха на хълма. Погледнах надясно и ахнах, когато видях, че тялото ми е полупрозрачно. Бях скапан призрак! Или душа, или каквото и да е. Точно като дядо.
Преди да успея да продължа, земята се втурна към нас и с помощта на Джеф се приземих на краката си. Огледах района и видях хиляди души да мързелуват край езерото.
– Хонър! – Извиках, притичвайки към млад мъж, седнал на одеяло за пикник, но когато той се обърна, видях, че не е той, а някой, който прилича на него. Колко време ни оставаше? Закъснях ли много? Трябва ли да отида до замъка и да го повакам?
„Спри. Не изпадай в паника. Чувствай.“ – Гласът на дядо Джеф беше в главата ми по същия начин, по който с Рейдж си говорихме.
Изпускайки треперещо дъх, се опитах още веднъж да усетя енергията на Хонър. Ако не можех да го видя с очите си, имаше ли друг начин да го усетя? Разбрах отговора веднага щом си зададох този въпрос. Трябваше да използвам магията си. Развих кълбото от магическа „нишка“ в гърдите си, но вместо да посегна към огън или вода… или да издишам въздух, изпратих магически пипала в царството на мъртвите като мрежа — специална мрежа за Хонър Среднощен.
Бум!
Тогава го усетих, силно енергийно присъствие от дясната ми страна.
Очите ми се отвориха и се насочих към него. Той се разхождаше по брега на езерото с баща си, а с тях бяха моите биологични родители.
Съзнанието ми се изпразни и за секунда забравих защо съм тук.
– Мамо! – Извиках аз.
„Не!“ – Предупреди ме дядо. „Няма време. Душата на Хонър става все по-тежка.“ Като поклати глава, дядо добави: „Може да е твърде късно. Той може да не тръгне с теб сега.“
Отправих на родителите си още един поглед, сърцето ми се разби, когато майка ми помаха, очите ѝ се напълниха със сълзи. Исках да изтичам до нея, да я прегърна и да попитам нея и баща ми за сто различни неща, но… трябваше да се съсредоточа върху Хонър.
„Какво имаш предвид, че Хонър може да не дойде с мен?“
„Чакахме до последния възможен момент. Той се чувства вкоренен тук, сега и може да не иска да си тръгне.“
„Но…“
„Имаш нужда от неговото съгласие“ – каза дядо. – „Всеки има свободна воля.“
Няма начин Хонър да не иска да се прибере у дома и да бъде с братята си. Нали? Последвах го през тревната поляна и след това на пясъчния плаж, тичайки, докато не се блъснах право в него.
Устата му се отвори.
– Наи? – Изненадата му се превърна в мъка и той ме обви с ръце. – О, не.
– Хонър – изхлипах, държейки го здраво.
Погали ме по косата.
– По дяволите, момиче. Кой те уби?
Отдръпнах се, поклатих глава и се борих да контролирам емоциите си. Изглеждаше по-добър, по-последователен. Щастлив… сякаш би искал да остане тук.
Не, не, не.
– Не. Никой не ме е убил. Аз … имам дарбата на духа. Мога да идвам и да си отивам оттук в тази форма, но не съм мъртва. – Сигурна съм, че няма смисъл. – Дойдох да те върна у дома.
Насилих се да му се усмихна, вниманието ми отскочи от Хонър към Валор, бащата на Рейдж, който ме наблюдаваше настойчиво. Майка ми и чичо ми Макей се приближиха, прегърнали се, но майка ми все още имаше онова тъжно изражение на лицето си и те се държаха на разстояние, докато говорех с Хонър.
– Но аз съм си вкъщи. – Хонър се отдръпна и се загледа в езерото. – Защо искаш да ми отнемеш цялото това щастие?
Той се отдалечи. От мен, баща му… всички, и се отправи към водата.
Обзе ме паника и аз се втурнах след него.
– Не, Хонър. Моля? Всички те чакат да се върнеш. Мога да те върна. Ноубъл ще ти даде своята вълча форма и ще можем отново да бъдем заедно.
Той се обърна с лице към мен и веждите му се събраха.
– Искаш ли да се върна? Но, Наи, тук никой не може да ме нарани. Никога отново. Без повече болка. Без повече накуцване. Край на страданието.
Имаше толкова много в тези думи, толкова много за живота му, който не знаех… като това, което изгарянето жив е причинило на нечия душа.
Емоцията завладя тялото ми и въпреки че нямах нужда да дишам, наложих си няколко ментални дълбоки вдишвания, за да не избухна отново в ридания.
– Хонър, аз никога, никога няма да позволя нещо подобно да ти се случи отново.
Той се намръщи и протегна ръка да докосне бузата ми.
– По-добре аз, отколкото ти.
Хванах ръката му и изтърсих суровата истина.
– Хонър, кралят е убил баща ти. Деклан идва за нас сега, в Монтана. Рейдж ще се бие с него за до стане Алфа крал. Обърках всичко, но мога да поправя това – донякъде. Липсваш ни толкова много на всички – липсваш ми. – Заплаках открито, докато умолявах мъртвия си приятел. – Кралят, върховните магове, те почти всички искат да ме убият. Там горе е лудница и имаме нужда от теб. Имам нужда от теб.
Погледна отново към баща си, който му се усмихна, стисна устни и кимна веднъж.
– Трябва да живееш според името си, синко. Ако братята ти се нуждаят от теб, ако партньорката на Рейдж има нужда от теб…
Хонър ме придърпа към себе си в прегръдка и ме целуна по темето.
– Добре, Наи. Ще се върна – за теб.
Хвърлих ръце около кръста му, изпълни ме облекчение, когато ме придърпа към себе си. Хванахме се здраво един за друг и след това изплувахме. Все по-високо летяхме, вкопчени един в друг.
Когато надникнах надолу и видях родителите си да ми махат, сърцето ми отново се сви.
– Ще се върна, за да говоря с вас! – Извиках аз.
Щях да имам време, но не и сега.
Докато се носехме покрай замъка, забелязах Пазача на балкона, облегнат на парапета. Когато погледът ми срещна неговия, той кимна веднъж и след това щракна с пръсти.
Всичко стана черно.
Стиснах челюст и клепачите ми се отвориха. Върнах се в хижата, в стабилна форма, а Ноубъл крещеше от болка.
– Наи, помогни!
Света майка…
Вълкът на Ноубъл… се откъсваше от него. Не неговата вълча душа – или каквото и да беше това прозрачно духовно нещо, а неговият истински космат вълк. Отлепи се от кожата му, когато дядо ми стоеше здраво до главата на Ноубъл, беше хванал вълкът му за челюстите, и го дръпна нагоре от лицето на Ноубъл. Новият вълк на Хонър на практика изпълзя от тялото на Нобъл. Изправяйки се, протегнах ръка около черния космат корем на Хонър и се повдигнах с изсумтяване.
Ноубъл крещеше, блъскайки се срещу Рейдж и Джъстис, които все още го притискаха. Дръпнах се назад, когато Хонър се отдели напълно от Ноубъл. Все още държейки се за неговия вълк, се подготвих за удара. Блъснах се в дивана и след това паднах назад с Хонър върху мен. След едно препъване той се изправи на четири крака и се взря в очите ми. Можех да го видя в лешниковите му очи. Можех да го видя.
– Хонър? – Изграчих аз.
Навеждайки се напред, той облиза бузата ми и след това се отпусна на краката си с вълча усмивка.
Избухнах в смях и сълзи, обвивайки ръце около врата му.
– Това си ти. Това наистина си ти.
Рейдж се препъна напред:
– Чувам го. Той е.
Хонър се завъртя, погледна Рейдж в очите, а след това скочи на задните си крака и близна лицето на брат си.
Дядо Джеф помогна на Ноубъл да седне, а Джъстис протегна бутилката с лечебния еликсир, който бях направила по-рано.
– Ноубъл – каза дядо. – Добре ли си?
Ноубъл погълна малко от лечебния еликсир с широко отворени и диви очи, но кимна.
– Хонър?
Черният вълк прекоси стаята, облиза всеки от нас, преди да се настани до Ноубъл. Всички братя прегърнаха черния вълк, а дядо Джеф ме погледна и се усмихна.
– Благодаря ти. – Стиснах ръката му. – Ако има нещо, което мога да направя за теб…
Дядо Джеф се наведе напред.
– Има едно нещо…
Добре, той бързо се съгласи. Сигурно е спешно.
– Всичко – уверих го аз. Този човек пази гърба ми от първия ден, не бих му отказала.
– Наи, имам нужда от теб…
Вратата на хижата се отвори с трясък и Кая влезе задъхана. – Кралят и хората му са тук.
Назад към част 11 Напред към част 13
