Глава 11
– Не. Няма шанс. – Лука скръсти ръце и ме погледна злобно. Стояхме до масата за хранене в нашата къща. Всъщност бях обикнала тази малка къща. Устните на Лука бяха почервенели храненето и го изчаках, за да му кажа, че Лив и аз заминаваме тази сутрин.
– Ъмм, аз не исках разрешение. – Това беше неудобно. – Осведомявам те. Ще се върна най-много след два дни. Няма да те оставя да гладуваш. – Намигнах му.
Лицето на Лука помръкна. – Не става дума за това, че ще гладувам. Притеснявам се да не стане нещо с теб.
– Защото тогава ще умреш от глад? – Откъде идваше този мой гняв? О, да, той все още беше женен за Касара. Дори след като ми обеща анулиране.
Лицето му увисна.
– Нямаш представа колко ме е грижа за теб…
Думите му ме отрезвиха, потушавайки гнева ми.
– И предполагам, че е моя вината. Аспен, моля те, не отивай. – Той се пресегна и ме придърпа към себе си, поставяйки главата ми под брадата си.
Господи, обичах да бъда прегръщана от него. Беше толкова безопасно.
– Майка ми и Мейпъл ще останат и ще се представят за твои захранващи. Ще се върна след по-малко от четиридесет и осем часа. – Трябваше да тръгвам. Трябваше да получа отговорите, които търсех.
Той се дръпна назад и ме хвана за брадичката, гледайки надолу към мен.
– Ще изпратя охрана от…
– Не. Тя каза да отида сама. Не искам да я уплаша. Лука, аз съм ловец. Ще се оправя.
Лука изръмжа:
– Не можеш да очакваш да те пусна сама!
– Отивам с Лив – казах.
– Знаеш какво имам предвид – каза той през стиснати зъби.
Гневът пламна в мен.
– Аз не съм твоя съпруга, Лука. Не можеш да ми казваш какво да правя и след това да се прибираш при нея! – Извиках и се завъртях, като се отдалечих от него.
Отворих широко вратата и изражението на лицето на Лив ми показа, че е чула всичко. Срамът ме изгаряше. Лука беше мил с нас, прие ни, когато нямахме пари и нямахме къде да отидем. Но в този момент имах чувството, че си играе с мен. Обеща ми, че ще напусне Касара и след това не направи нищо.
„Съжалявам“ – изпратих през нашата връзка. Но той не отговори.
Страхотно! Единственият човек, с когото бях обвързана завинаги, ми беше ядосан.
В Манито парк имаше изобилие от градини, включително японска градина и розова градина. Частта от розовата градина беше мястото, където Стърлинг и аз се целунахме за първи път. Паркирах моята кола, излязох и протегнах гръб. Отне ни час и петнадесет минути от Града на вампирите до тук. Дръпнах якето си върху Glockа на бедрото си, за да го скрия, докато Лив пъхна кама в ботуша си. Нямах представа дали това е капан или не, но дължахме на Стърлинг и всички ловци да се опитаме да стигнем до дъното на това.
– Стърлинг нямаше да ѝ каже къде сме се целували, освен ако не ѝ се е доверявал – казах на Лив.
Лив не изглеждаше толкова сигурна.
– Освен ако Руби не е тази, която е убила Стърлинг и е изтръгнала това от него, преди да му вземе главата.
Стомахът ми потъна. Тя беше права. Не можехме да сме сигурни.
– Ще я посрещна сама, ти се мушни сред дърветата. Ако има борба, идваш зад нея.
Лив кимна, изчезвайки в парка и след това в гората отвъд него. Изпуснах треперещ дъх. Бяхме станали толкова рано, за да се подготвим и да нахраня Лука преди дългото пътуване, нямах време да пия кафе, нещо, за което сега съжалявах.
След като заключих колата си, се отправих към парка. Имаше няколко души, които се разхождаха или караха велосипеди. Една влюбена двойка закусваше върху одеяло. Пресякох откритата тревна площ и заобиколих сградата, която се криеше от растенията в розовия парк. По това време на годината всички цъфтяха. Изкачвайки стъпалата, погледнах към розовите, червените и златните цветове на пъпките и листенцата и в този момент си спомних Стърлинг. Дори не му направихме погребение…
Вината ме разяждаше, докато не чух гласа на Руби.
– Аспен.
Подскочих малко, завъртях се с ръка, пъхната под якето и на спусъка на оръжието.
Беше сама, но също така държеше ръка на острието си. И двете се спогледахме за момент, преценявайки другия.
Можех да видя, че тя не знае дали да ми вярва или не, което ме накара в този момент да ѝ се доверя. Реших да тръгна към нея първа.
– Нахлух в лагера за развъждане в Магическия град преди три дни и освободих биологичната си майка. Жените там имат бебета, които психо Маз купува и след това продава на Обществото на ловците на вампири.
Руби въздъхна, дръпна ръката от оръжието си и протегна ръце, за да ме прегърне. Тя ме придърпа към себе си и аз ѝ позволих, обгръщайки я с ръце. Моят идол. Рубин Торн.
– Знаех, че си добро дете, когато те срещнах в Портланд. Толкова е трудно да знам на кого да се доверя в момента – промърмори тя в ухото ми.
Дръпнах се назад и тя погледна към очертанията на дърветата, махайки. Друг ловец излезе на утринната светлина и аз се засмях.
– Твоята резерва?
Тя кимна.
Махнах към гората зад нея и Лив излезе, което накара Руби да се ухили.
– Нека да седнем и да поговорим. Стига много по-надълбоко, отколкото си мислите.
След като се настанихме в безлюдна част на парка, Руби потърка челото си в знак на стрес.
– От миналата година съм на линия с Маз. Не знаех какво точно не е наред, но когато стигнах по-високо в редиците на обществото, започнах да виждам неща, които нямаха смисъл. Само Маз получаваше досиетата от началника на полицията, само Маз довеждаше бебета от сиропиталището, Маз държеше всички пари… разбираш идеята.
Кимнах, преглъщайки тежко, когато Лив се наведе по-близо.
Руби ме погледна искрено.
– Аз… Дори не знам откъде да започна.
Аз повдигнах рамене.
– Стърлинг?
Тя преглътна трудно.
– Съжалявам, когато чух какво се е случило с него. Казват, че е паднал при изпълнение на задълженията си. Маз организира цяло бдение за него и всичко останало.
При това в мен пламна гняв. Паднал в битка!
– Това са глупости – възкликна Лив.
Руби кимна, а дългата ѝ плитка се разклати на гърба ѝ.
– Знам. Стърлинг се свърза с мен и каза, че иска да се срещнем. Мислех, че е странно ловец от Къщата на розите да иска да се срещне с мен, но той се държеше параноично и неотложно по телефона, говореше кодирано и други подобни, така че реших, че ще се срещна с него и ще видя за какво става въпрос.
Тя продължи:
– Срещнахме се в кампуса на университета Гонзага. Той каза, че ще се срещне с теб веднага след това на Ривърфронт… Чувствам се ужасно, че…
Протегнах ръка и я хванах за рамото.
– Не си виновна. – Гърлото ми беше стегнато.
Гонзага беше точно до Ривърфронт. Това означаваше, че Маз е хванала Стърлинг веднага след срещата му с Руби и точно преди да се срещне с мен. Вероятно е бил мъртъв само минути преди да видя главата му в онази кутия. Маз явно го е последвала и беше изчакала идеалния момент за удар. Просто се чудех дали го е видяла с Руби и дали животът ѝ сега е в опасност.
Само ако бях дошла по-рано, ако карах по-бързо, тичах, вместо да вървя… може би щях да пресрещна.
Отблъснах цялата вина.
– За какво си говорихте?
Руби кимна.
– Колкото можахме за десет минути. Казах му каквото знам, че смятам, че сираците, идващи в обществото, са били откраднати или купени, и той ми каза, че дори не са напълно хора. Че никой от нас не е.
Поклатих глава в знак на разбиране и тя продължи.
– Казах му също, че съм намерила доказателства, че мишените, които убиваме, нямат истински престъпления в досиетата си, че главен инспектор съществува, но няма нищо общо с обществото, освен ако не е наистина толкова добър и крие връзките си с нас.
– Знаех си! – изсъска Лив.
– Намерихме развъдната ферма – напомних на Руби. – Всъщност намерих майка си. Освободихме ги всичките, така че вече няма нужда да се тревожиш за това.
Руби сподели поглед с колегата си ловец, висок мъж на около двайсет години. Беше многозначителен поглед.
– Какво? – попитах. Имах чувството, че ще избухне бомба.
Руби прочисти гърлото си.
– След като Стърлинг умря, аз се разрових. Трябваше да внимавам, защото предполагам, че Маз знае, че съм се срещнала със Стърлинг онзи ден, ако го е следяла.
Облизах нервно устни.
– И?
– Знаеш ли как така има ловни общества навсякъде? Чикаго, Ню Йорк, Ню Орлиънс, Лос Анджелис…?
Аз кимнах.
– Да… Да не говорим за международните.
Руби прехапа долната си устна.
– Аспен, във всеки от тези градове има магически анклав от скрити свръхестествени същества. И в рамките на тях има програма за развъждане, които се купуват, за да снабдяват обществото с ловци… убийци.
Тогава краищата на парка се размиха, когато ми се зави свят.
– Чакай, какво?
Но имаше смисъл, нали? Знаех, че навсякъде има ловци, защото навсякъде имаше вампири, вещици и върколаци, които… Просто предположих, че всички идват от анклава на Магическия град в Айдахо.
– Колко? – Гласът ми потрепери.
Руби извади малък лист хартия. Думите бяха задраскани и пренаписани, а редовете бяха свързани с други думи; имаше дори грубо начертана карта.
– Досега съм потвърдила шест развъдни програми в САЩ в различните скрити магически анклави.
Бях твърде шокирана, за да кажа нещо.
Шест. Шест лагера за роби като този, в който беше майка ми. Повръщаше ми се от това.
– Как изобщо успя да разбереш това? Толкова са потайни, че едва намерихме нашите и то само защото познавахме някой, който е чувал за тях.
Руби погледна към мъжа с нея и той прочисти гърлото си.
– Стърлинг ни насочи към купуването на бебетата и оттам нататък беше лесно. Има много дати, но успях да проследя следите на парите и да видя кога Маз превежда определена сума. Преди са били десет хиляди. Сега петдесет.
– Петдесет хиляди за бебе. Това е ненормално! – Скочих, усещайки как жлъчката се надига в гърлото ми. – Тя е демон, тя е шибаният дявол, що се отнася до мен. Трябва да я убием!
Руби се изправи и застана пред мен, в очите ѝ проблесна ярост.
– Ще го направим. Повярвай ми, никой не иска това повече от вас и мен, но има и други участници. Тя не прави това сама. Фиона в Ню Йорк и Алонзо в Чикаго, са само едните. Трябва да разкрием всички водачи и да ги премахнем наведнъж. В противен случай те ще се възстановят, след като убием Маз.
Наклоних глава назад и изкрещях отчаяно, което накара няколко минувачи да ме погледнат притеснени.
– Хей… – Руби протегна ръка и ме хвана за раменете. – Можем да направим това. Ако обединим всичките си ресурси, можем да ги спрем всички.
– Маз източи банковите ни сметки, нямаме пари – казах аз.
Руби кимна.
– Вероятно и за ще бъда отрязана следващия път. Прехвърлях пари в друга банка и теглех пари всяка седмица. Все пак не говоря за пари, Аспен… имаш и други активи на свое разположение.
Намръщих се, объркана.
– Стърлинг ми каза, че си имала… връзка с вампирите. Че си част от Магическия град. Това е ясно, ако вече сте разбили една от програмите за развъждане там.
О, това. Лука.
– Да – казах ѝ – Кралят на вампирите и аз сме… близки.
Тя ми махна с ръка.
– Не е нужно да ми обясняваш. Вече не съдя никого. Всичко е било лъжа.
Аз кимнах.
– Какво ти трябва?
Руби ми подаде лист.
– Имам нужда от точното местоположение на програмите за развъждане в тези анклави, за да можем да ги свалим всички заедно. Часовникът ни тик-така, тъй като вече сте унищожили един. Мълвата ще се разпространи.
Намръщих се.
– Мислиш ли, че всички знаят?
Руби отново сподели поглед със своя спътник ловец.
– Аспен, всеки анклав произвежда пет милиона долара от бебета годишно. Умножено по шест, това е индустрия за трийсет милиона долара годишно за тъмните феи.
Мамка му!
И след това доставяхя ловци, които щяха да унищожат вампирите и върколаците във външния свят. Най-силните, които могат да се изправят срещу феите. И като се махне заплащането на ловците, реалните числа може да са много по-високи.
– Чакай… – Просветна ми. – Ето защо го правят. Феите доставят ловци на Маз, за да контролират популацията на вампирите.
Руби кимна.
– Да, и още повече, Маз е сто процента тъмна фея.
Тя извади папка от чантата си и ми я подаде. От нейното разкритие ме побиха тръпки. Не можех да го обработя. Но си спомних, че бях озадачена от факта, че тя изглежда никога не остаряваше.
Отваряйки папката, ахнах, когато видях различни снимки на Маз. Повечето бяха черно-бели и тя носеше дрехи от осемнадесети век. Изглеждаше на същата възраст като сега, около петдесет-шейсет.
– Смятаме, че Маз е мунай. Върховна жрица – сподели Руби. – Тя всъщност ще живее вечно, докато не бъде убита, и има силата да омагьосва външния си вид, за да изглежда като човек.
Пуснах снимките обратно в папката, докато устата ми висеше отворена. Поглеждайки към Лив, забелязах, че и тя изглеждаше шашната като мен.
Маз… а Мунай?
– Но… не разбирам. Мунаите бяха ужасни, зли, оригващи се психопати.
Руби се наведе плътно.
– Разбери това. Никой над тридесет години не остава в обществото на ловците на вампири. Те задават твърде много въпроси и един от тях вероятно е защо Маз не остарява. Късметлийка съм, че все още съм жива, но няма да е за дълго, освен ако и аз не избягам.
Маз е осиновявала и купувала бебетата, а след това ги е превърнала в малки богобоязливи воини, които биха изпълнявали нейните заповеди без въпроси. И всичко това, докато контролира проблема с вампирите, единствената раса, която може да победи феите, ако станат твърде силни. Лука не го ли беше казал сам? Вампирите и върколаците заедно бяха непобедими.
– Къде ще отидеш? – попитах.
Руби погледна към парка.
– Не мога да оставя ловците си. Ще трябва или да кажа на целия си екип, или да оставя Маз да дойде за мен.
Сърцето ме болеше от нейната лоялност. Тя нямаше да остави ловците си да бъдат с промити мозъци. Това беше истински лидер.
– Събери ловците си. Кажи им всичко и след това ги заведи в анклава на Магическия град в Айдахо. Всички можете да останете Града на вампирите, докато ние планираме нашата атака и поставим цялото общество на колене.
Руби повдигна вежда.
– Петдесет ловци и дузина сираци ще бъдат топло приети във Вампирския град? Кой го гарантира?
Аз въздъхнах.
– Кралят на вампирите.
Лив ме изгледа с широко отворени очи-може би-трябва-да-говориш-с-Лука-първо, но не ме интересуваше. Правех това, сега или никога. Ако Маз извади Руби от уравнението, тогава ще ми бъде още по-трудно да се справя сама с обществото като цяло.
– Ако можеш да ни обещаеш безопасно място, ще евакуирам цялата Къща на тръните – обеща Руби.
„Лука“ – натиснах в ума му. – „Знам, че ми се сърдиш, че си тръгнах тази сутрин, но бърз въпрос, могат ли петдесет ловци на вампири и дузина сираци да дойдат и да останат във Града? Те бягат от Маз.
Усетих как настръхна от въпроса ми чрез връзката ни.
„Моля“ – добавих аз. „Те са в беда.“
„Никога не бих ти отказал нещо“ – дойде отговорът му и бузите ми пламнаха при това.
– Можете да отидете там. Кралят на вампирите ще ви защитава – беше всичко, което казах.
Руби погледна своя спътник и той кимна.
– Много добре. Бъдете готови за нас след няколко дни. Ще ти се обадя на същия номер, за да координираме всичко. – Тя приглади плитката си и погледна към границата на дърветата.
– Какво? – попитах я. Мрачно настроение беше обхванало малката ни група, но усетих, че тя има още какво да каже.
– Никога не съм се интересувала от религиозния аспект на това да съм ловец, поради което избрах Къщата на тръните, но… приех думите на Маз, че вампирите са зли изнасилвачи, убийци, без самоконтрол. Убих толкова много… – Очите ѝ се присвиха; вината я разяждаше, както и мен.
– Всички ѝ вярвахме и без съмнение някои го заслужаваха. Сега просто трябва да продължим напред с това, което знаем. – Хванах ръката ѝ. Тя кимна, бързо премигвайки сълзите.
– Благодаря ти, Аспен. Не бях сигурна накъде да тръгна оттук нататък, но мисля, че заедно можем да променим нещата. Завинаги. – Тя се пресегна и ме прегърна.
Обвих ръце около нея и я стиснах, дръпнах се назад, за да я погледна в очите.
– Когато дойде време, искам аз да бъде тази, която ще убие Маз – казах ѝ през стиснати зъби.
Изненада, примесена с гордост, блесна на лицето ѝ и тя кимна.
Исках Маз да погледне надолу към дулото на пистолета, докато натискам спусъка и след това ѝ откъсвам главата с тел.
– Ще ти се обадя. – Руби стана и ни кимна едва доловимо, преди да си тръгне. Лив и аз седяхме там дълго, докато просто наблюдавахме хората, които влизаха и излизаха от розовата градина.
– Още развъдници – мрачно Лив.
Аз кимнах.
– Дори не мога да си представя…
– Трябва да унищожим всички – заяви тя. – Заради майките ни. Заради всички жени.
Наклоних глава, протегнах се да стисна ръката ѝ.
– Ще го направим. Абсолютно ще го направим.
Лив ме погледна.
– Мислиш ли, че Маз е погребала Стърлинг като ловец? Искам да кажа, ако тя е организирала бдение…
Сърцето ми внезапно почувства, че му пораснаха криле.
– Да! Да тръгваме.
Изправих я и тя се усмихна, докато тичахме към колата ми, спирайки само веднъж, за да откъсна една бяла роза.
Ако Маз поддържаше илюзията, че Стърлинг е умрял в битка, тя щеше да го погребе в общественото гробище, с всички останали паднали ловци. Най-малкото, което можех да направя, докато бях тук, беше да изразя почитта си.
Разстояние с кола до гробището на обществото беше кратко. Бях идвала тук няколко пъти през годините, но най-запомнящото ми идване тук беше, когато бях на петнадесет. Бях дошла за погребението на Миа. Беше паднала в битка – или поне така ни беше казала Маз. Сега се чудех дали просто не се е приближила твърде много до истината, дали не е открила нещо. Миа беше една от моите бойни инструктори и старши ловец. Смъртта ѝ ни удари тежко всички.
– Мислиш за Миа ли? – попита Лив, докато минавах през отворените порти на гробището.
Аз кимнах.
– Това беше денят, в който направихме нашия резервен план, помниш ли? Нашият изход?
Лив се ухили. – Частен остров и готини съпрузи.
Изкисках се. Колко наивни сме били, мислейки, че можем просто да спечелим достатъчно пари и да си тръгнем. Когато Маз искаше да си отидеш, просто изчезваш, а сега дори нямахме и пари. Не че сега исках тези мръсни кървави пари.
– Мислиш ли, че Маз знае за къщата ни в Монтана? – попитах Лив.
Лив кимна.
– Преведохме парите в брой от избрания от обществото кредитен съюз. Тя вероятно притежава шибаната банка.
Това беше депресиращо. Обичах това място, а сега наистина нямаше къде да отидем, ако се случи нещо лошо. Предполагам, че имахме Града на вампирите, но това не беше като дом. Все още не. След като паркирах колата си отстрани, заобиколихме гробището, което беше няколко декара площ, докато най-накрая в задния десен ъгъл до една плачеща върба видях прясно разровена земя. Пристъпих колебливо, а Лив ме последва. Страхувах се да видя името му, страхувах се да не би окончателността на това да се впише в душата ми.
Стърлинг беше мъртъв, знаех го. Видях главата му, но това… това го правеше истинско.
Колкото повече се приближавах, толкова по-лесно различавах буквите, издълбани в гранитния надгробен камък.
Стърлинг Роуз.
Беше той.
Стърлинг го нямаше.
Паднах на колене пред гроба, докато свежа, гореща мъка ме пронизваше. Ридание се изригна от гърлото на Лив и тя коленичи до мен, хващайки ръката ми.
– Той ми беше като брат. – Тя едва можеше да говори от силните емоции.
Аз кимнах.
– Той беше първата ми любов.
Лив ме прегърна и аз се облегнах на нея, докато и двете тихо плачехме. Вината, която носех, защото аз го въвлякох в това, вероятно никога нямаше да ме напусне, но поне имах спокойствието да знам, че тялото му лежи необезпокоявано и душата му сега е с Бог.
Избърсах очите си точно, когато сянка премина над нас. Реагирайки по инстинкт, извадих Glockа си изпод якето си и се завъртях.
Маз вървеше напред, държейки меч в лявата си ръка и елегантен черен пистолет в дясната. Без колебание изстрелях два изстрела право в гърдите ѝ. Тя натисна спусъка на оръжието си едновременно с мен. Болка проряза дясната ми ръка и бях отхвърлена назад от силата на куршума. Без да губи време, Лив се втурна напред и изрита пистолета от ръката на Маз, който излетя в тревата на няколко крачки.
Нашата наставничка беше на едно коляно, превиваше се от болка, но не беше паднала на земята, както би трябвало да бъде, след като беше простреляна два пъти в гърдите с 9-милиметров Glock. Кръвта се стичаше по предната част на робата ѝ на жрица, докато тя стискаше меча си и се взираше в Лив и мен.
Сребристата ѝ коса и познатото ѝ лице проблясваха, когато нещо по-гротескно започна да се появява отдолу.
Черна жилава коса, заострени уши, тъмни очи без цвят…
Демон.
Мунай.
Чарът ѝ изчезна. Двата куршума, които бях изстреляла в гърдите ѝ, паднаха на земята. Някак си бяха изтласкани от тялото ѝ и тя стоеше, ухилена, докато вдигаше меча си.
Напълно излекувана.
– Знаех, че ще дойдеш тук. Твърде слаба и глупава си, за да останеш скрита – кипеше Маз.
Жената, която цял живот съм смятала за баба, да ме нарича слаба и глупава, беше като плесница.
Пистолетът ми все още беше изваден, мечът на Маз беше вдигнат и Лив стоеше встрани, слагайки ръка върху оръжието на бедрото си. Бяхме готови за битка. Бях простреляна в ръката и не беше идеално, но нямаше да умра от това. Трябваше да я застрелям точно между очите, но не бях сигурна колко сила имах в ръката си, след като бях простреляна. Пистолетът ставаше все по-тежък с всеки момент и ако трябваше да бъда честна, исках някои отговори.
– Ти си Мунай – изплюх аз.
Тя повдигна едната си вежда, а на лицето ѝ се появи полуизкривена усмивка.
– Някога те бяха изгонени от моята общност, а сега се покланят, когато ги посещавам. Изградих империя, докато те седяха на пръстите си.
Сега беше мой ред да се ухиля.
– Империя, която разруших за един ден.
По лицето ѝ се изписа страх.
Засмях се.
– О, още ли не си чула? Твоят развъден лагер в Магическия град е напълно унищожен и всички жени и деца са свободни.
– Лъжеш! – изпищя тя и когато гърленият ѝ рев напусна гърлото ѝ, от устата ѝ излетя черно димящо петно.
Дръпнах спусъка, изпразвайки пълнителя в тъмното нещо, но не успях да го забавя, а и това беше глупаво, тъй като ръката ми изтръпна. Тъмната маса се блъсна в мен със силата на камион. Бях отхвърлена назад, удряйки се силно в земята, изцяло обгърната от този облак черен дим. Това беше различно от черната мрежа, която бях видяла да изстрелват другите като нея. Това беше облак, през който не можех да видя или да премина. Сякаш бях хвърлена в плаващи пясъци. В паниката си се помъчих да се измъкна, но крайниците ми не се помръднаха, сякаш някой ме държеше.
Дрънченето на мечове отекваше из гробището и знаех, че Лив се бори за живота си с Маз.
„Какво става? Усещам паника да идва от теб“ – избухна Лука в мислите ми.
Да му кажа или да не му кажа? Предполагам, че ако така щях да умра, някой трябва да знае.
„Заклещена съм в бомба от тъмен облак на Мунай“ – изпъшках, опитвайки се да се освободя.
„Бързо отвори талисмана с колата ти на гривната. Там има прах за разваляне на магии.“
Магия?
„Какво! Нося гривна със заклинание!?“ – изкипях аз.
„Знаех си, че ще го направиш на въпрос, ако ти кажа. Направи го бързо.“
С ръмжене и голямо усилие преместих лявата си ръка към дясната китка и се заиграх с талисманите.
– Дръж се, Лив! – Извиках. Маз беше силна, когато беше човек. Като Мунай не бях сигурна колко дълго най-добрата ми приятелка ще издържи срещу нея. В секундата, в която усетих кръглата гърбица на талисмана на Бръмбара между пръстите си, ме обзе облекчение. Опипвайки, прокарах пръсти по него и напипах малка издатина, която трябва да е копче. Като го натиснах, отворих долната част на талисмана и се помолих за чудо. Фин прах изпълни въздуха пред мен и мигновено прогони черния дим.
Слава Богу!
С внезапно освободени крайници и напълно възстановено зрение, скочих от земята. Ранената ми ръка беше на половината капацитет, но успях бързо да вмъкна нов пълнител в моя Глог. Оглеждайки в сцената пред мен, затичах се напред с вик към мястото, където Маз се канеше да свали главата на Лив с меча си. Насочих пистолета отстрани на главата на Маз под неудобен ъгъл, който нямаше да нарани Лив, която беше коленичила пред Мунай, дръпнах спусъка. Експлозията отекна и Маз падна на земята като чувал с картофи. Лив се махна от пътя и аз ѝ подадох ръка, за да я дръпна нагоре.
– По дяволите, това беше на косъм – изсумтя Лив. – Простреляха те!
Тя се задъхваше и двете се обърнахме, за да погледнем надолу към Маз, която беше безжизнена купчина на земята.
Бяхме го направили.
Руби нямаше да е много щастлива, че бях убила главната виновница за всичко това, преди да сме успяли да намерим всички останали играчи, но бях направила това, което трябваше, за да оцелея.
„По-добре да си жива, жено! И на път към мен“ – изрева Лука в главата ми.
– Хайде. – Издърпах Лив от мястото, където лежеше мъртвото тяло на Маз. – Трябва ми лекар.
По лицето на Лив се изписа загриженост и тя кимна, взе оръжията ни и хукна след мен.
„Жива съм“ – казах на Лука, като засега пропуснах да му кажа, че съм ранена. Исках да се кача в колата, преди някой да види нас или мъртвото тяло на Маз.
– Аз ще карам! – Лив протегна ръце и аз ѝ хвърлих ключа, вървейки по-бързо с всяка стъпка. Рамото ми адски гореше и губех усещане в пръстите си, което знаех, че не е добре. В секундата, в която се качихме в колата, се строполих на пътническата седалка и започнах да усещам дълбоко пулсиране по целия си гръб.
– Хей, имаме ли обезболяващи? – Аз… Думите замряха в гърлото ми, когато едно петно пред колата привлече вниманието ми.
Маз… беше жива. Беше се надигнала като скапано зомби и сега се втурна с пълна скорост към нашата кола.
Господи помилуй.
– Тръгвай! – Посочих Маз и Лив проследи погледа ми, очите ѝ се отвориха от шок. Включвайки колата на скорост, Лив се откъсна от паркинга точно, когато Маз се втурна през гробището като зомби на стероиди.
– Тя е жива! – изкрещях.
– Тя е жива. – Гласът на Лив съдържаше поражение, ужас и страх.
Лив натисна педала до край, погледът ѝ се плъзна към огледалото за обратно виждане, докато умът ми предъвкваше това, което току-що се беше случило.
– Това е лудост – въздъхнах аз.
– Меко казано – добави Лив.
Маз беше безсърдечна жена, която очевидно не се интересуваше от Бог или нейните „деца“. Тя се интересуваше от парите и властта и щях да я изтрия от лицето на тази Земя, дори това да бъде последното нещо, което ще направя.
Но първо имах нужда от медицинска помощ.
Гласът на Лука дойде през връзката ни:
„Аз съм на границата на Магическия град. Кажи ми къде си. Имаш ли нужда от лекар? По дяволите, трябваше да вземеш охрана. Никога повече няма да те слушам!“ – Лука кипеше от гняв и аз не го обвинявах. Почти ме убиха.
„Идваме… Простреляха ме в ръката. Но… не изглежда много зле.“ – Трепнах и се приготвих за умственото ругаене.
Така и не дойде. Вместо това ме посрещна мъртва тишина.
„Лука?“ – Мълчанието му всъщност беше по-мъчително от това да ми крещи.
„Не мога да се осъзная от това, че си наранена“, беше всичко, което каза и сърцето ми омекна в този момент. Мисля, че бях толкова ядосана, че той все още е женен за Касара, че бях натрупала негодувание към него, което беше неоснователно.
„Съжалявам. Следващия път ще взема охрана. Обещавам.“
Той се засмя.
„Смешна си, ако мислиш, че някога отново ще те изпусна от поглед.“
И казваха, че върколаците са най-собственически настроени. Далеч не.
Назад към част 11 Напред към част 13
