Глава 6
Нямаше как да разберем дали Итаки, или хората, изобщо са допуснати в този мистериозен магически анклав на Лос Анджелис, така че решихме, че е най-добре Лука и аз да пътуваме до там сами. Руби и Лив ни помолиха да ни придружат, но не можехме да рискуваме. Това беше само разузнавателна мисия. След това щяхме да докладваме и да направим план.
Барабанях с нокти по таблата пред мен на частния самолет на семейство Дрейк, докато летяхме за Лос Анджелис.
– Някаква информация за местонахождението на Моргана?
Челюстта на Лука се стегна.
– Не. Тя е излязла от мрежата. Не се появява на нито едно от обичайните места, мобилният ѝ телефон не е активен, а лятната ѝ къща в Кьор д’Ален е празна.
Сигурно е получила бърза вест, че съм съм променена и Лука търси отмъщение.
– Е, вещицата каза, че въз основа на това, което е видяла, е достатъчно основание за смъртна присъда – казах му.
Главата на Лука се завъртя към моята.
– Нещо, което ще ѝ причиня много бавно.
Намръщена казах.
– Какво ще кажеш за Пакта? Изглеждаше като нещо много важно, докато се биехте за трона.
– Майната му! Тя почти уби жена ми! – изкрещя Лука толкова силно, че вампирската стюардеса го погледна изпитателно.
– Лука. – Аз сниших глас. – Искам аз да я убия.
– Не – изръмжа той, а вените на врата му изпъкнаха. – Аз ще го направя.
– И какво ще стане с короната ти, ако нарушите този Пакт? – попитах.
Той протегна ръка и хвана моята, опипвайки годежния пръстен на пръста ми.
– Аспен… повече ме е грижа за отмъщението и твоята чест, отколкото за моята позиция на крал. Ще се погрижа за Моргана или никога няма да мога гордо да се наричам твой съпруг.
Тонът му беше категоричен. Кралят беше казал решението си. И въпреки че думите му бяха груби, те бяха и сладки. Трябваше да го оставя, засега.
Когато кацнахме, ни чакаше кола, готова да ни отведе до Пикантния град в Бърбанк. Този план беше малко луд, но не виждах друг начин да науча какво се случва в тези други анклави, освен да ги посетим. Стомахът ми беше на възли, докато се опитвах да се държа като човек сред другите хора на летището. Въпреки че беше частен самолет и успяхме да слезем на по-малък терминал, имаше хора и можех да чуя ударите на сърцата им, да усетя медната им шоколадова кръв, пулсираща във вените им, и да усетя кога се взираха в Лука и мен.
– Хората ни зяпат – изсъсках, опитвайки се да си напомня да вървя бавно и да дишам фалшиво.
Лука се засмя.
– Защото и двамата наистина изглеждаме добре.
Погледнах мъжа си злобно.
– Е, поне един от нас е скромен.
Той се пресегна и прехвърли ръката си около кръста ми, като ми намигна, което накара безсмъртните ми колене да се подгънат.
Беше кратко пътуване до магазина, който се намираше в малък невзрачен търговски център. Определено не е мястото, където бихте очаквали да намерите вход към магически свят. Лука благодари на шофьора и му плати, докато грабвахме раниците си и бутилираната кръв. Надявахме се да останем тук само няколко часа, може би най-много една нощ. Все още не бях пила от жив човек и ако можех, щях да го избегна. Лука пиеше „мъртва кръв“ в знак на солидарност с мен. Пристъпихме към бордюра, оглеждайки фасадата на сградата за някаква индикация, че това е някаква свръхестествена сграда, но всичко, което видях, бяха няколко души, които ядяха от димящи горещи купи до прозореца, и табела, която гласеше „Изключително пикантно.“
Тъкмо бяхме стъпили на тротоара и Лука се канеше да отвори вратата, когато чух някой да се опитва да привлече вниманието ми.
– Пссст! – изсъскаха зад нас.
Завъртях се и когато погледът ми се спря на Лив и Руби, които надничаха отстрани на сградата, едва не припаднах.
– Какво, по дяволите, правят тук!? – изсъска Лука.
Завъртяхме се и се отправихме в тяхната посока. Надявах се Лив да прочете изражението на гняв на лицето ми, защото фактът, че бяха дошли тук, след като им казахме да не го правят, беше толкова невероятно глупав.
– Говорете – изръмжа им Лука.
Лив трепна, гледайки Руби, когато пристъпихме в страничната уличка.
– И ние искахме да дойдем. Ще ви трябват повече очи… – започна Лив.
Лука я прекъсна.
– Говорихме за това. Не знаем техните възгледи за Итаки…
Сега беше ред на Лив да го прекъсне. – По принцип сме хора. И преди не можеше да се разбере, че Аспен е част от фея. Ще се представим като ваши захранващи. Вампирите се нуждаят от тях, нали? Напълно разумно обяснение.
Лука изръмжа и ме погледна.
Взрях се в моята приятелка.
– Не искаме да бъдете наранени. Ние сме вампири… – Намалих гласа си до шепот. – Можем да се справим сами, но ако сме разделени…
Руби се засмя, всъщност отметна глава назад и се засмя.
– Аспен Роуз, ще простя този коментар този път. Ти от всички хора знаеш най-добре на какво са способни ловците.
По дяволите. Тя беше права. Когато бях човек, мразех Лука да се държи с мен все едно съм крехка. Ловците поваляха вампири. Те бяха повече от способни. Срамът пламна в мен.
– Искам да кажа, че би било хубаво да имаме втори екип, в случай че трябва да се разделим и да разузнаем района – казах на Лука.
Той вдигна ръце от раздразнение.
– Те са твои приятелки. Ако искат да рискуват… – Той сви рамене.
Кимнах, обръщайки се с лице към момичетата.
– Нито дума за това кой всъщност е Лука. Представяме се на пътуващи вампири, търсещи място за престой, преди да се преместим в Ню Йорк – казах им аз.
Те кимнаха, изглеждайки развълнувани, че ще ги допуснем.
– Не носите никакви оръжия, нали? – попита ги Лука.
И двете момичета се спогледаха виновно и Лука завъртя очи.
– Скрийте ги зад кофата за боклук – изръмжа той. – Захранващите не се разхождат с колове на кръста.
Лив и Руби изтичаха до големия индустриален кош за боклук на ресторанта и хвърлиха оръжията си зад него, преди да се присъединят към нас обратно на тротоара.
– Аз ще говоря – информира ни Лука.
Кимнах, бях съгласна с това. Не бях от достатъчно дълго време вампир, за да знам тънкостите, особено не и в нов свят.
Тръгнахме по тротоара и се върнахме към ресторанта. Този път влязохме вътре и ме порази миризмата на солен бульон и опушено месо. Не толкова апетитно, колкото би било за мен преди месеци.
– Здравейте! – каза ниска жена с черна коса, вързана на кок, когато се приближихме до гишето. Погледът ми обходи стаята, обгръщайки всичко и търсейки признаци на нещо свръхестествено. Двойката, която ядеше, изглеждаха хора за мен и обонянието ми. Имаше врата, която водеше обратно към кухнята, която можеше да крие нещо, предполагам, но освен това…
О, жената. Жената имаше заострени уши.
– Поздрави. – Лука се усмихна, проблясвайки с кучешките си зъби.
Жената повдигна едната си вежда и погледна човешката двойка, която ядеше.
– Мога ли да ви помогна?
Лука кимна.
– С моята годеница и нашите… придружители… пътуваме за Ню Йорк и търсим място, където да пренощуваме.
Защо просто не можехме да летим директно до Ню Йорк, както обикновените хора? Не знаех, но тя не изглеждаше притеснена, за да го разпитва.
– Четирима души, това е четиристотин долара входна такса. – Тя натисна нещо в касата си и после му подаде четец на кредитни карти.
Сто долара само за да влезеш в магическия град? Уау!
Лука извади кредитната си карта, без да се бави, и я плъзна. То изпиука, отпечата разписка и жената я подаде на Лука. Тогава феята посочи вратата, която водеше обратно към кухнята.
Мамка му, всъщност бяхме намерили входа към друг вълшебен град. Не знаех дали да се страхувам или да се вълнувам.
Лука кимна рязко на феята, след което всички пристъпихме към кухненската врата с надпис „Частен вход“. Лука отвори вратата и ние влязохме вътре, но това изобщо не беше кухнята, а коридор. Кухнята беше по-малка, отколкото изглеждаше, което оставяше място за това допълнително пространство.
В дъното на коридора имаше – вдишах през носа си – вещица, седнала на табуретка пред друга невзрачна врата. Изглеждаше млада, като нас, в началото на двайсетте, и носеше тесни дънки с черна дантелена горна част. Ръцете ѝ бяха покрити с татуировки на череп и роза, а косата ѝ беше боядисана в цвят на розов захарен памук и прибрана на висок кок.
Тя вдигна поглед, когато се приближихме и ноздрите ѝ се разшириха. Вече научих две неща. В този магически свят феите и вещиците работеха заедно.
– Здравейте, милички. – Тя протегна ръка към разписката, която Лука държеше.
– Добър вечер. – Лука ѝ се поклони официално и ѝ подаде разписката.
Тя изсумтя, взе хартията от него и погледна надолу към нея.
Докосна с ръка дръжката на вратата и тя засия със златен огън.
– Добре дошли в Нощния град. Забавлявайте се. – Намигна ни тя.
Нощен град? Отбелязх си го това наум, за да мога да го запиша по-късно и да започнем да начертаваме плана. Лука отвори дръжката на вратата и я бутна широко. Последвах го вътре, като се уверих, че Лив и Руби са точно зад нас, и осъзнах, че сме в тъмен, каменен коридор.
– Нека продължим да се движим. – Гласът на Лука прозвуча напрегнато. Знаех, че не обича да бъде на непознато място, и, честно казано, и аз бях малко притеснена. Вървяхме тихо по каменния коридор и аз се взирах във факлите на стените, които горяха с не съвсем естествен огън. Светеха в болезнено зелено.
Магия?
Отпред се чуха шумове и ние ускорихме темпото. Можех да видя хора, минаващи под уличната лампа. Лука блокира за миг погледа ми, преди да излезе на оживена улица. Аз бях следващата и почти се блъснах в гърба му, защото той беше спрял толкова внезапно, втренчен в нещо.
– Какво? – Попитах аз и след това замълчах, когато видях жена фея да върви по улицата с голямо куче, с нашийник, закачено на каишка.
„Това не е куче“ – прозвуча отвратеният глас на Лука през връзката ни.
О!
О, по дяволите. Беше върколак. Бяхме в свят, в който върколаците бяха граждани от втора категория. Деми нямаше да хареса да чуе това.
Бяхме на малка странична улица, оживена с магазини. Прочетох надписите над вратите. Магазинът за кристали на Реджина, пивоварната Девил, спирка Драготайлс Бук, магазин за бонбони Блуди Валентин.
Лука посочи Блуди Валентин и тръгна в тази посока. Изглеждаше вампирско. Може би е добро попадение.
– Кървавият магазин за бонбони за Свети Валентин? – промърморих на Лив. – Някой трябва да поработи върху своя маркетинг.
Тя се изкиска.
Не гледах напред и когато се обърнах, се блъснах право в гърдите на някакво момиче.
– Оххх – извиках, когато тя се блъсна в мен.
Дръпнах се назад и ме срещна ужасеният поглед на червенокоса жена трол.
– Госпожо. – Тя падна в краката ми, докосвайки ги с ръце. – Прости ми. Не гледах къде вървя. – Гласът ѝ се пречупи, прозвуча сякаш е на ръба да се разреве.
Замръзнах, объркана.
Хората спряха, виждайки сцената.
– Добре, аз бях тази… – Започнах, след което една жена вампир пристъпи към мен. Тя държеше брадичката си високо, дълга лъскава черна коса се спускаше по гърба ѝ.
– Нарани ли те? Ще я заведа при съдията за произнасяне на присъдата. – Жената се хвърли напред и сграбчи китката на момичето трол, изправяйки я на крака. Ридание се изтръгна от гърлото на момичето и тя изскимтя. Сега забелязах, когато се вгледах по-отблизо, че момичето трол имаше сребърна яка, много подобна на тези, които Деми носеше на китката си, за да пази скрити силите си.
– Не. Хей, това е голямо недоразумение… – Започнах, когато Лука ме спря.
– Това, което моята годеница има предвид, е, че предпочитаме да изпълним наказанието си насаме. – Той намигна на вампира, чиито очи светнаха, когато го изгледа.
Исках да ѝ кажа „Кучко, той е зает“, но овладях нрава си.
Тук троловете и върколаците бяха по-ниски от вампирите, това беше ясно. Не исках това бедно момиче да отиде в затвора за нещо толкова глупаво като това да се блъсне в мен.
– Точно така – казах аз и дръпнах китката на момичето от жената вамп.
Вампирката ме погледна подозрително и забелязах, че тълпата наоколо е станала по-голяма. Пресегнах се и прокарах пръст по гърлото на момичето.
– Тя би изглеждала добре с розова яка. Не мислиш ли така, скъпи? – Попитах Лука и жената вампир избухна в смях заедно с вампирите, вещиците и феите от тълпата.
Лука се усмихна, но това не достигна до очите му. Жената вампир кимна, после си тръгна и тълпата се разпръсна.
– Промяна на плановете – каза Лука и посочи хотел в края на улицата. – Да отидем там и да си вземем стая.
„Твърде много свръхестествени уши има тук“ – каза ми той чрез нашата връзка.
Аз кимнах.
Момичето се разтресе като листо в ръцете ми.
– Моля ви, аз… имам семейство. Бях толкова глупава да не те видя. Съжалявам.
– Шшшт – казах ѝ и отпуснах хватката си по-леко. Не можех да кажа нищо повече, докато не останехме сами.
Лив и Руби мъдро бяха навели глави. Все още не съм видяла нито един човек, нито Итаки.
Влачейки треперещия трол, последвах Лука до хотела Брокен Муун Ризорт. Дръжките на вратите бяха полумесеци и се надявах, че това означава, че това място се управлява от върколаци, на които бих се доверила много повече, отколкото на себеподобните си на това ново място.
Питах се, откакто минахме през онази врата в ресторанта в портал ли сме влезли? Защото нямаше начин това да е Бърбанк, Калифорния.
Лука бързо взе две съседни стаи от хубава жена върколак, която се натъжих да видя, че носеше яка на врата, много подобна на тази на трола, за която бях почти сигурна, че ѝ пречи да се промени.
Жената трол продължи да мърмори извинения и се почувствах ужасно, че все още не мога да я уверя, че няма да я убием или каквото и да е наказанието за това, че се е блъснала във вампир. Минахме покрай няколко феи в коридора, които учтиво кимнаха, а след това и вампир с по една човешка захранваща на всяка ръка, който кимна към Лив и Руби. Когато стигнахме до нашата стая, имах повече въпроси, отколкото отговори. Всички влязохме вътре, горкият трол вече ридаеше и в секундата, когато вратата се затвори, аз се обърнах към нея.
– Няма да те нараня! – изтърсих аз. – Идваме от друг град. Там сме приятели с троловете.
Момичето замръзна с бузи, мокри от сълзи, докато ме гледаше с отворена уста.
– Какво?
Носеше мръсна престилка върху дълга до глезените пола. Под ноктите ѝ имаше мазнина и тя изглеждаше недохранена. Защитният ми инстинкт се развихри. Беше може би на двадесет години. Твърдите бръчки около очите ѝ ми казаха, че е преживяла тежки дни.
Лука ме заобиколи, за да се изправи срещу момичето, докато Лив и Руби седнаха на леглото.
– Ние сме от анклав на магически град в Айдахо. Троловете имат своя собствена територия там и са уважавани хора.
Момичето не каза нито дума, само преглътна тежко, гледайки ни двамата все едно сме луди. Бивните в бузите ѝ потрепнаха.
– Друг магически град? – най-накрая каза тя.
Ясно, тя знаеше за другите вълшебни градове, колкото и ние доскоро.
Аз кимнах.
– Има поне седем, за които знаем. Чикаго, Ню Йорк, Ню Орлиънс, Лос Анджелис, Остин, Минеаполис и разбира се Айдахо, откъдето сме.
Тя поклати глава.
– Аз… защо сте тук?
Лука кимна.
– Надявам се, че ако ти кажем, ще можеш да ни помогнеш и на свой ред ние също ще ти помогнем?
Тя размаха нервно ръце.
– Това трик ли е? Вие сте вампири. Разбира се, ще направя всичко, което искате, без да искам нищо в замяна. – Погледът ѝ се закова в пода.
Този свят я беше разбил и това ме ядоса толкова много. Усещах нестабилните си емоции да изплуват на повърхността, но ги преглътнах. Не исках да плаша това момиче, но исках да разбия главата на някого за това, което са ѝ направили, за да я накарат да бъде толкова уплашена.
– Харесваш ли върколаци? Искам да кажа, приятели ли сте с тях? – попитах.
Тя кимна.
– Разбира се. – Естествено, защото и двете раси са роби тук.
– Ако ни помогнеш, ще дойдеш в Айдахо с нас, където можеш да живееш с друг наш приятел трол. Тя се казва Мармал и е в глутница вълци.
Брадичката ѝ се вдигна нагоре и очите ѝ се разшириха, докато ме зяпна.
– Глутниците вълци са забранени. – После се усмихна леко, избърсвайки праха от престилката си. – Баба ми се казваше Мармал. Казвахме й Марми.
– Там, откъдето идваме, вълците и троловете са силни. Ако ни помогнеш, ще те вземем с нас – обещах аз.
Погледът на Лука се плъзна към моя, сякаш питаше „Какво правиш, жено?“ Но аз го игнорирах. Можехме да покрием бивните ѝ с шал, а и без това щяхме да пътуваме с частен самолет. Нямаше да оставя това момиче тук.
– Ще ти помогна. – Тя се ухили, показвайки няколко липсващи зъба. Това момиче имаше тежък живот. Просто не можех да я оставя тук.
Какво толкова, още една жена ще се измъкне?
Назад към част 6 Напред към част 8
