***
Този път успяхме да стигнем без приключения. По тихите улички се промъкнахме до черния вход и вече се движехме из кухнята, за да не се сблъскаме с никого.
Наоколо витае гъста пара, хиляди съблазнителни аромати дразнят носа, отвсякъде се чува звън на съдове, не стихва бъбренето на готвачите, на които дава указания едра, посивяла жена в бяла престилка.
– Хилда, здравей! – Махнах на главната готвачка.
– Тоди, скъпа – усмихна ми се тя приветливо. – Днес имаш представление?
– Да – кимнах аз.
– Ела, да те погледна! – Тя свали качулката от главата ми, която скриваше почти цялото ми лице, хвана ме за ръцете и ме завъртя на различни страни. – Каква си кльощава – както винаги, тя тъжно поклати глава. – Ела след представлението, поне ще те нахраня, щом в тази ваша академия не се грижат за вас.
Аз затворих очи на „кльощава“, но ѝ благодарих за обещанието да ме нахрани. Не, в академията не гладуваме, но Хилда готви много по-вкусно.
– Кринус в залата ли е? – Поинтересувах се аз, нахлузвайки качулката и закрепвайки я с магия.
– Да, тичай при него, чакат те с нетърпение – кимна готвачка и се върна на бойния си пост.
Аз се промъкнах през малката врата и веднага се скрих зад бара.
– О, Тоди! – Промърмори собственика на заведението, наливайки чаша грог. – Вече дотича ли, момиченце?
От всички страни се чуваше:
„Тоди!“, „Тоди дойде!“, „Ей, здрасти!“.
Махнах на всички и се затичах към шефа. Старият сив върколак, до когото наистина изглеждах като малко момиченце, добродушно ме потупа по гърба, от което почти си забих носа в поредната му чаша.
– Какво е настроението на тълпата? – Тихо попитах аз, дърпайки го за ръкава с едната ръка (иначе не можех да стигна до ухото му) и избърсвайки носа си от виното с другата.
– Настроението е спокойно-меланхолично – прошепна той в отговор.
– И какво трябва да се направи? Да се развеселят?
– Не, не си струва. Казват, че наблизо се мотае банда тролове. Могат да дойдат на бурното веселие. Не ни трябват проблеми.
Не е ли това бандата, която искаше да се забавлява с мен? Не, шум определено не ни трябва.
– Задача приета – казах аз, като щракнах с токчетата си по военному, на което Кринус се разсмя и се насочи към малката сцена.
– Ран, пис-пис, ела тук, ще те почерпя – се чу зад мен. Така се беше получило, че на всичките ми изяви Хран, когото тук познаваха като Ран (конспирация! демони, какви параноици сме), заемаше почетно място на бара до Кринус. Как котарака очарова стария върколак, за мен остана загадка. Докато се провирах покрай малките и овехтели, но чисти маси, наоколо се чуваха приветствени аплодисменти. „Вълчето леговище” не беше много голямо заведение, но имаше верни посетители. Редовните посетители ме познаваха отдавна. Взех китарата от стойката, качих се на столчето и започнах замислено да оправям струните. В залата настъпи тишина.
Какво да пея? Премислих в главата си всичко, което би подхождало на настроението на публиката и на моето собствено.
Ето това! Запях първия акорд.
„Като вода тече времето,
И не можеш да му заповядаш: „Спри!“
След десет секунди мигът
Стана история.
Това, което е било казано и ще бъде казано,
ще се предава от уста на уста.
Човек нищо не забравя,
колкото и да е стар.
Човек ще помни, че е живял,
и, разбира се, ще се гордее с това,
че е направил много повече,
отколкото е искал.
Всеки моли Господа за слава
И мечтае да постигне успех.
Само този, който достигне върховете,
Забравя да благодари.“
В сравнение с всички неприятности, които ми поднесе сутринта, вечерта беше прекрасна. Нямаше никакви проблеми и никакъв шум. Забавлявах публиката още няколко часа. Получих безплатна прекрасна вечеря. Хран също не го лишиха и го нахраниха до насита – как само лапите му не се подгънаха от собствената му тежест? Дори до територията на академията стигнахме спокойно, да и до сградата стигнахме, без да срещнем нито преподаватели, нито студенти.
Проблемите започнаха, щом затворихме вратата на тайния проход.
– Стой и не дишай! – Прошепна Хран. – Някой ходи в съседния проход – едва чуто прошепна котарака.
На пръсти се приближих до стената и внимателно притиснах ухото си. Там, зад стената, се криеше още една изненада. Още през първата година на обучението си открихме огромно количество всевъзможни проходи из цялата академия. При това повечето от тях – благодарение на пазителските трикове. На всяка тайна врата беше нарисуван ключ, видим само за нашето специално зрение.
Жалко, че не намерихме никаква информация кой е направил тези тайни проходи. Но точно сега някой се разхождаше по коридорите, известни само на нас! Стана страшно. Котаракът, замръзнал до мен, от напрежението леко потрепваше с върховете на ушите му. Шумът и скърцането започнаха да затихват.
– Тръгва си – промърмори котарака.
Заслушах се: Тишина, но това е за мен. Хран сигурно още чува отдалечени стъпки. Изведнъж той се размърда, каза „Трябва да го проследим…“ И безшумно отвори вратата и изчезна в тъмнината.
– Хран! – Само успях да прошепна през зъбите си. Гаден копелдак, а аз почти нищо не виждам! Действието на отварата беше свършило и в тъмното дори стаята не можех да намеря. Да и него не мога да го оставя сам. Тежко въздъхнах, притиснах ръка към стената и се гмурнах в тъмнината. Главното е да не изгубя стената. Доколкото си спомням, този коридор не се разклонява, той е нещо като обходен път. Затворих очи – все пак нищо не се виждаше, но психологически беше по-лесно – и се промъкнах напред.
– Проклет котарак! – Прошептах аз за пореден път и тук, разбира се… Се препънах! И най-страшното, някой ме хвана! Изкрещях с див глас, надявайки се, че Хран ще ме чуе и ще ме спаси (и няма значение, че е само котарак). Но тук над главата ми прозвуча строго:
– Адептка Серас, престани да викаш, цялата сграда ще се събуди!
Веднага затворих устата си и започнах да треперя от истински ужас. Сега определено съм загубена!
– М-м-магистър Бр-р-риар? А какво правите т-т-тук?
– Лабораторията ми е тук. – Студеният строг глас режеше нервните окончания. – Но много по-интересно е какво правите вие тук, като се има предвид, че комендантския час започна в девет?
– Аз се изгубих – отговорих възможно най-честно. Аз не виждам в тъмното и наистина се изгубих.
– Изгубихте се в малка сграда, където живеете вече две години, така че вече пет часа търсите собствената си стая? – Без да крие иронията си, се поинтересува наставника. – Неубедително лъжете, адептка, измислете нещо по-оригинално.
– Не съвсем – побързах да поправя заключенията на магистъра – изгубих котарака, отидох да го търся и се изгубих… – И пак не излъгах нито с една дума.
– Върнете се към предишното изречение и го анализирайте. Колко, казвате, часа го търсите вече? – продължи да се подиграва безликия за мен глас.
– Не-е-е – прошепнах аз. (Той умишлено изкривява всичките ми думи?) – Аз се канех да си лягам, проверих ключалката на вратата, а котарака изскочи през вратата. Отидох да го търся и се изгубих.
– И сега го търсите?
– Да?
– Със затворени очи?
– Да – съгласих се, разбирайки, че ситуацията става все по-странна. – Зрението ми е лошо, не виждам в тъмното.
– И затова си затвори очите? – Учуди се гласа.
– Да, със затворени очи не ми е толкова страшно.
– Тоест вие сте излязла да търсите котарака си през нощта, след комендантски час, сляпа? – Скептично попита магистъра.
– Но той е мой приятел! – Продължих аз този абсурден театър. – Не мога да го оставя до сутринта на студа!
О, богове на безредието, нека по-добре да мисли, че съм наивна, обсебена от котарак глупачка. На лудите много се прощава.
– Сама ли не разбирате колко абсурдно звучи това? – Поднови разпита.
– Да – обречено кимнах, усещайки, че прекарвам последните си минути в академията.
– Това ме радва, значи все още имате здрав разум. – О, наистина ли получих внезапна амнистия? – Ще си затворя очите за нощните ви разходки и патологичната привързаност към същество, което не е обременено с интелект. Все пак учите достатъчно добре, за да ви простя някои… Ъъъ… Странности.
„Ако Хран беше чул това, щеше да ви издере очите“ – помислих си аз.
До мен се чу пронизително мяукане и злобно съскане. О, значи е чул!
– Хм – усмихна се магистъра – с интелекта може би съм прибързал.
Радвайте се, магистре, току-що спечелихте помилване. Отново съскане, тихо ругаене на магистъра и ето, че в ръцете ми се озова космато кълбо. Аз се вкопчих в Хран като в спасително колело, драскайки дланта си по амулета на врата му. Благодарих на котарака, че ме накара да създам илюзията. И веднага извиках, защото той се вкопчи с ноктите си в гърдите ми. Притеснява се. Чувайки вика ми, той прибра ноктите си.
– Хайде, адептка Серас – въздъхна магистъра и ме дръпна за ръкава. – Ще ви придружа до стаята.
Хран отново извади ноктите си и ловко се качи на рамото ми (обичаше да пътува така, въпреки че беше малко тежък за това), а аз с едната ръка го поддържах, за да не падне, а с другата освободих, за да може магистъра да ме води по-удобно. Няколко минути вървяхме в тишина, придружени само от глухия отзвук на стъпките ни, който се разнасяше от празните каменни стени, докато не стигнахме до коридора, който водеше към стаите ни с Рина. За разлика от подземните помещения на сградата, където се лутах, той беше осветен дори и през нощта. Отворих очи и се натъкнах на снизходителната усмивка на магистра.
– Оттук, мисля, вече ще намерите пътя.
– Да – кимнах аз и сведех поглед. – Е-е-е… Благодаря, че ме изпратихте.
– Моля, но ви съветвам да не разчитате повече на снизхождение и да не бродите нощем. – В гласа му отново проблясна строга нотка, но веселието преобладаваше. Изглежда, днес съм на работа като шут.
– Няма да го правя – измърморих аз. – Лека нощ, магистър Бриар! – И без да чакам отговор, побързах към стаята си.
– Лека нощ, адептка Серас – долетя до мен след мен.
След като влязохме в стаята, с Хран издишахме дружно и се плъзнахме на пода.
– Това беше на ръба на провала – промърмори той, скачайки от рамото ми.
– Да, наистина.
– Давай да се втурнем в лабораторията. Трябва да се пребоядисаме преди да си легнем. С пропуснатата лекция ще се разбереш после. Днес е твърде натоварен ден – планираше по-нататъшните действия котарака и се запъти към спалнята. Аз въздъхнах, станах от пода и тръгнах след него.
…Може би новия ми ръководител не е толкова гаден и всичко ще бъде наред? Само откъде е знаел къде е стаята ми?