***
… – Ех, напразно те взех с мен – промърмори Аларик, разглеждайки картината на смъртта, която се разкри пред нас. А картината беше наистина ужасна. Бяла вана, пълна до ръба с кървавочервена вода, и млад мъж в нея. Бледи ръце с дълги надлъжни разрези, висящи до пода, и тъмнобордови локви под тях. Типично самоубийство.
– Не се тревожи – спокойно свих рамене. – Ние в анатомични и по-лоши неща сме виждали. Само че не искам да изцапам подаръка – въздъхнах тъжно.
– Дай ми го – той протегна ръка. – Докато отида при роднините, ако все още имаш желание, можеш да разгледаш нашия клиент. За съжаление, не канят експерти по самоубийства, така че той е твой, прави с него каквото искаш.
Стражът взе кожата и излезе, оставяйки ме насаме с покойника.
„До некроманти, разбира се, сме далеч, но и ние не сме придирчиви хора“ – реших аз и се заех с работата. Само петнадесет минути по-късно изскочих от банята и вкарах Аларик вътре, за да му съобщя не най-радостните новини.
– Това не е самоубийство – изсъсках, щом се затвориха вратите.
Стражът видимо потъмня.
– Разкажи ми какво си намерила там – въздъхна той.
Хвърлих се към тялото и, вдигайки ръка, повиках върколака.
– Виж – посочих изкривените пръсти. – Предсмъртни конвулсии. Мускулите са замръзнали в положението, в което са били в момента на смъртта. Погледни, под ноктите има следи от кръв и частици кожа, но на ръцете му, освен порязвания, няма други наранявания.
– И какво? – Мъжът се намръщи, без да разбира.
– Дай ми ръцете си – реших да му покажа с пример.
Той се подчини и аз се вкопчих с ноктите си в сгъвката на лакътя му.
– Сега разбираш ли? – Пуснах го. – Някой го е държал, а той се е борил. До момента, в който е умрял, иначе пръстите му щяха да се отпуснат. И още ъгъла, под който са направени разрезите! – Обърнах ръката на жертвата с дланта нагоре и прокарах пръст по дългата кървава ивица. – Ако сам си беше прерязал вените, линиите на разрезите щяха да водят навътре. А сега погледни! – Хванах втората ръка на покойника и ги събрах заедно, показвайки двете ужасни рани.
– Разливът се навън – замислено каза той.
– Точно така – кимнах аз, оставяйки втората ръка и отново проучвайки краищата на разреза на първата. – Твърде прецизен, бих казала. Който и да го е направил, ръцете му не са треперели.
Стигнах с пръстите до лакътя. А това изобщо не е добре. Проверих още веднъж цялата лакътна сгъвка, натискайки кожата колкото може по-силно, оцапвайки ръцете си с кръв. Разбирайки, че не съм сгрешила, трескаво хванах втората ръка. Същото!!!
– Какво още? – Рик напрегнато следеше манипулациите ми.
– Рик, това е той – прошепнах аз. – Отново той!
– Кой е той?
– Не кой, а какво! Под кожата му, точно на лакътната сгъвка, има съсирена кръв в тъканите. Знаеш ли какво означава това?
– Давай, говори!
– Ако не бяха тези рани, на ръцете на момчето щяхме да видим черно-лилаво лотосово цвете.
– Викам Бриар – почерня Аларик. – Измий кръвта от ръцете си, но не си отивай. Ще му докладваш заключенията си.
И той излезе от стаята. Аз бавно се приближих до умивалника и отчуждено наблюдавах как прозрачната вода, измивайки пръстите ми, постепенно се оцветява в червено.
Не се ли разпространи наркотика твърде бързо? Трето убийство за седмица и половина, и всички със следи от забранено вещество. Странно. При това смъртта не е от дозата, а от съвсем други причини. Как не ми харесва всичко това. Трябва да разбера от Рик дали има регистрирани случаи на употреба. И изобщо, откъде тази госпожа Вирне е взела лотоса? Вече отдавна не са намирали никакви следи от него.
Измих си ръцете, върнах се в хола, намерих Хран, издърпах го до прозореца, настаних го на перваза и зарових ледените си ръце в козината му. След малко към нас се присъедини Аларик.
– Скоро ще дойде – мрачно ме информира той, настанявайки се до мен.
– Кажи, намериха ли нещо по случая с Курсо? – Тихо попитах аз.
– Не – поклати глава той. – Работим по версията за грабеж. Предполага се, че е дошъл на среща с дистрибутора, но нещо е станало. Започнала е битка. И в резултат – мъртвия ти състудент и празния му портфейл.
– Не вярвам – намръщих се аз. – Курсо не би купил този боклук.
– Всичко е възможно.
– А какво стана с жената на ловеца? Каза ли откъде го е взела… Разбрахте ли?
– Казала, че от търговец на улицата. Казали ѝ, че това е обикновена трева, просто реагира много остро на аконит. Като цяло, нищо ценно не ни каза – въздъхна уморено той.
Разговорът ни беше прекъснат от втурналия се в стаята магистър.
– Рик, Серас – кимна той и, без да забавя крачка, се втурна към мястото на престъплението.
Ние се втурнахме след него.
– Адептка Серас, моля те, обясни какво правиш тук? – Веднага се вкопчи в мен Бриар.
– Аз я доведох – веднага отговори Рик – предложих ѝ да попрактикува.
– Значи, имаме голям късмет, че сте толкова увлечени в ученето, че му посвещавате дори почивните дни – мрачно отбеляза магистъра. – Докладвайте.
Сухо, ясно и възможно най-кратко описах всички факти, които бях открила. Бриар ме изслуша мълчаливо и се замисли дълбоко.
– Свободна сте – най-накрая каза той. – Напишете доклад за днешния оглед, утре го донесете в кабинета ми и ще бъдете освободена от следващата практика. Ще считаме, че вече сте я отработили.
Ясно, мен, меко казано, ме гонят. Сбогувах се с магистъра, взех кожата си от Рик и побързах да се скрия, без да забравя да взема от перваза Хран, който нервно махаше с опашката си.
– Какво пак се случи? – Не издържа той, когато излязохме в пустата уличка.
– Синият лотос – отговорих кратко.
Хран изруга.
– Нещо не е наред тук – замислено поклатих глава, прехвърляйки по-удобно косматото тяло. – Мисля, че се замисля нещо голямо. Твърде подозрително е, че научихме за наркотика не заради употребата или разпространението му, а заради поредицата убийства. Това не е правилно. Нелогично е.
– Дия – изсъска Хран, а щом ме нарече така, значи наистина е загрижен. – Не се меси в тази работа, чуваш ли ме? Имаш достатъчно скелети в килера, не се занимавай с чуждите. Това не е игра за теб. Хората, които се занимават с този проклет цвят, смазват такива като нас, без дори да ни забележат! Затова стой настрана от всичко това!
– Сякаш аз сама искам да се забърквам – измърморих аз. – Не всички ситуации зависят от моето желание или нежелание да се забърквам в тях!
– По-добре не се забърквай в такива ситуации – вече по-спокойно помоли котарака.
– Ако само те не се забъркват с мен – въздъхнах тежко аз и се запътих към академията.