***
Както винаги, преминаване през портал и ново тяло. Днес бях съвсем безполезна, а и с жертвата не ни провървя (трол с размазана глава в задния двор на занемарена таверна, вместо лице – кървава каша), затова с Рина, дружно намръщили носове, отстъпихме правото на оглед на мъжката част от групата. Рина старателно записваше хода на прегледа, а аз се завивах в новата си кожена жилетка и, размишлявайки какви капани да изпробваме с Хран, мързеливо обхождах с поглед мрачните стени на къщите. Погледът ми се спря на Аларик, който пушеше наблизо. Той ми намигна и ме подкани да се приближа. Аз се огледах набързо, убедих се, че всички са заети и няма магьосници наблизо, и бързо се затичах към него.
– А пушенето е вредно – намръщих се аз, приближавайки се – като лечителка ти го казвам.
– А ти не се разболявай – усмихна се той, вдишвайки дълбоко. – Животът изобщо е вреден, дете, ти с твоята професия трябва да го знаеш.
Наведох глава, решила, че е глупаво да налагам своето, макар и професионално мнение, на възрастен върколак, и въздъхнах безнадеждно.
– Кожата ти отива, остава само да поправиш лицето си, за да не е толкова бледо.
– Благодаря за комплимента – отвърнах язвително.
– Няма защо, – усмихна се той. – Е, да споделим ли новини?
– Давай – съгласих се аз.
Всичко е по-добре, отколкото да се мотая като мъртъв трол.
– Мотивът е същия като в първия случай – започна той. – Наследство. Заможно семейство. Бащата е имал магазин. Синовете и дъщерята му помагали. Бащата наскоро е починал, но защо, не ни казаха – усмихна се той. – Имуществото е прехвърлил на най-малкия. По-големите не били доволни от това решение, затова са се отървали от излишния човек.
– А откъде са взели… Това, което са търсили? – Подсказах аз.
– Казаха, че продавача сам ги е намерил. Като че ли е чул за проблема им и им предложил да им помогне. Те се съгласили. Не са видели лицето му. Насилили момчето да изпие тази отрова. Братът го държал, а сестрата му я наливала в гърлото. Само че нещо не е било наред. Казват, че го е парализирало почти мигновено и той буквално се е вкопчил в убиеца. Едва са го откъснали. Като цяло, двамата са се ядосали, че са ги подвели и са им подхвърлили нещо неизвестно. И са разиграли представление със самоубийството. Като че ли младежа не е преживял смъртта на баща си. Това е цялата история – въздъхна той и отново задиша дълбоко.
– Нещо не е наред тук – поклатих глава. – Лотосът не действа като парализатор. Мускулите трябваше да се отпуснат, а не да се схванат. Може би наистина са им подхвърлили нещо друго? Ако имах проба от кръвта, щях да направя анализи…
– Ако е само между нас и на тихо, ще взема проба – намигна той. – Но всичко, което намериш, аз ще разбера първи!
– Договорихме се – усмихнах се, обмисляйки какви тестове трябва да се направят. – А как стои въпроса с разпространението?
– Няколко са хванати за употреба – сериозно каза той.
– А някой от търговците?
– Двама. Доставчиците не са известни. Просто са искали да се обогатят.
– Какво ли ще стане – въздъхнах аз.
– Какво да се прави – сви рамене той.
Още няколко минути стояхме мълчаливо, всеки замислен в мислите си.
– Между другото, може ли да ти отнема един от най-близките ти почивни дни? – Внезапно се размърда Аларик.
– В какъв смисъл? – Погледнах го учудено.
– Моята скъпа съпруга те кани на обяд – усмихна се весело върколака.
– Ох… Може би… – Несигурно започнах аз.
– Отказ не се приема – усмихна се още по-широко той.
– Добре – реших да не споря и се предадох на милостта на победителя.
– Много добре – той си разтри ръцете. – А сега тичай обратно. Скоро ще дойде и нашия шеф. После ще ти пратя съобщение за кръвта и почивните дни.
– Аха – кимнах аз и се затътрих към приятелката си, която през цялото време ни хвърляше любопитни погледи с Рик.
– И за какво толкова дълго си говорехте? – Веднага започна да ме разпитва тя.
– Кани ме на обяд през почивните дни, да ме запознае със съпругата и децата си.
Веждите на Рина бавно се повдигнаха.
– Защо?
– Аз събуждам бащинския му инстинкт – недоволно изсумтях аз. – Казва, че приличам на дъщеря му, когато е болна. И аз си мисля, че с това ме примамва да му стана партньор.
– А-а-а – разбрано отвърна тя. – Ами тогава добре.
Буквално след минута дойде магистъра. Момчетата бързо се отчетоха, а ние с Рина стояхме тихо и мирно и мечтаехме да си тръгнем по-бързо. Бриар мрачно изслуша заключението, внесе няколко поправки и ни освободи.
До следващия час имаше още два часа. Затова решихме да пием горещ чай с нещо вкусно. И вече почти стигнахме до широкия шумен булевард, където кипеше градския живот.
Но от съседната уличка се чуваха тихи детски хлипания и злобен мъжки глас. От времето на приюта най-много на света мразя детски плач. Затова, преди Рина да успее да се ориентира, аз вече се бях втурнала към звуците.
Открилата се картина ми се стори изключително неприятна. Кльощаво, разрошено момиченце на около седем години се мяташе отчаяно в ръцете на едър мъж с явно нетрезвен вид.
– Давай, сополанке, всички пари тук! – Крещеше той. – Няма нищо повече, как е възможно! Сигурно си ги скрила някъде – разтърсваше той нещастното дете.
Хвърлих се напред, изтръгнах бедното дете от ръцете му (за щастие, той беше прекалено пиян, за да реагира) и я скрих зад гърба си.
– Не смейте да наранявате детето! Това е незаконно, ще извикам охраната!
Малката трепереше и през сълзи промърмори:
– Не… Бягайте… Той скоро ще се успокои… Бързо си тръгвайте, че и вас ще…
Точно в този момент съжалих, че не изучавам бойни магии. Просто треперех от желание да размажа този изрод на тънък слой по стената на къщата. А той междувременно фокусира мътния си поглед върху мен.
– А ти на коя се правиш? – Промърмори той. – Приятелка ли си ѝ? Заедно ли се мотаете? – Той се разсмя диво. – Махай се оттук, не ни трябват непознати!
Започнах бавно да се отдръпвам, прикривайки момиченцето с тялото си.
– Ей! Ей! Остави детето. С нея още не сме приключили!
– Детето е с мен! – Казах възможно най-твърдо. – Ще съобщя за инцидента на стражата, имам свидетели – с ъгълчето на окото си забелязах напрегнатата фигура на Рина, която стоеше недалеч. – Ще ви отнемат момичето, независимо кой сте вие!
– Какво си замислила, мръснице! – Избухна негодника. – За кого се мислиш! Махай се оттук, докато си жива!
Аз продължих да се отдалечавам. Треперещата малка вече не казваше нищо, а само се впиваше все по-силно с малките си нокти в дланта ми.
– Е, сама си го искаше! Няма да пусна момичето, а сега и ти ще отработваш с нея! – Той се усмихна похотливо и замахна. Изстрел от болка и аз отлетях на земята, удряйки се с тила в стената.
Детски вик.
В главата ми някак бучи.
Женски вик.
Нещо топло и солено се стича от ъгъла на устните ми.
Гръм и неразбираемо бучене.
Бързо ме изправиха на крака, в мъглата, която ме обгръщаше, проблясна напрегнат стоманен поглед.
– Жива ли си? – Прозвуча дълбок глас.
– Да – прошепнах аз. Погледът ми се проясни малко и аз погледнах по-разбираемо магистъра: – Да, всичко е наред.
Огледах се и се втурнах към момиченцето, което плачеше на земята, свито на кълбо.
– Ей-ей, малката – колкото се може по-нежно я повиках, коленичейки до нея. – Как си? Всичко наред ли е с теб? – Взех лицето ѝ в ръце и я накарах да ме погледне. – Боли ли те някъде? Аз съм лечител, така че не се срамувай, кажи веднага, ако нещо не е наред – усмихнах ѝ се, опитвайки се да не се мръщя от болката в устната.
– Вие сте ранена – прошепна тя. – Кървите… – Тя протегна ръка, изтри кръвта от брадичката ми и отново затрепери.
– Хайде, не се тревожи! – Аз я прегърнах по-силно и разбрах, че тя трепери не само от ужас, но и от студ. Роклята и беше тънка. – Не се тревожи, не е толкова страшно, колкото изглежда, просто драскотина. Ще я излекувам бързо.
Някой до мен въздъхна. И ме изправиха на крака заедно с момиченцето в ръцете ми. На раменете ѝ падна плътно черно палто, който я обвиваше цялата.
– Детето е замръзнало, а вие седите на земята – смъмри ме магистъра. – И още се наричате лечител.
Аз кимнах с глава, признавайки грешката си, и се огледах. Любителят да бие жени и деца лежеше в безсъзнание недалеч. Отзад, зад гърба на магистъра, Рина ни гледаше с ужас, притискайки дланта си към устата.
„Всичко е наред“, – прошепнах с устни. Приятелката ми се отпусна, хлипаше и кимна.
Погледнах магистъра и стиснах момиченцето по-силно. Тя също се вкопчи в мен.
– Е, дами – най-накрая каза той с неочаквано топъл глас. – Да се връщаме в таверната, там сега няма никого. Ще се стоплим и ще се опознаем – намигна той на момиченцето.
Рина първа разбра какво трябва да направи и започна да се измъква от алеята. Аз я последвах с малката, а на опашката, както винаги, вървеше невъзмутимия Бриар.
– Понякога успяваш ли да не се забъркваш в неприятности? – Прошепна магистъра в ухото ми.
– Не нарочно – отвърнах също толкова тихо.
– Страшно си представям какво щеше да стане, ако беше нарочно – възмути се той.
– А какво ще стане с него? – Погледнах предпазливо назад.
– Веднага ще го арестуват и ще го затворят – последва отговора, вече с по-сериозен тон.
Влязохме в таверната, зад която беше намерен днешния ни „учебен материал“. Разбира се, не беше много чиста и особено привлекателна, но за сметка на това беше много топло. Магистърът ни посочи маса наблизо, а сам отиде да поговори с изскочилия собственик.
Междувременно с Рина настанихме малката.
– Може ли да те прегледаме? – Погледнах я в очите.
Тя само кимна.
С приятелката ми внимателно ѝ свалихме палтото. Имаше множество синини и охлузвания по ръцете и краката, синина на скулата. Стискайки зъби, извадих от чантата, която все още висеше на рамото ми, лист хартия и започнах да описвам травмите, а Рина лекуваше малката. Ще затворим този гад за дълго време. След няколко минути се върна Бриар с топла храна за детето и голям чайник за нас. Как е успял да намери всичко това в заведение, което предлага само алкохол, остана загадка. Излекувано, момиченцето се зави с палтото и започна да яде. Тихо разказах на магистрата какво се е случило. А след като бедничката най-накрая се нахрани, започнахме да разпитваме за историята ѝ.
Историята не беше по-лоша или по-добра от другите. Родителите на Вира бяха починали преди няколко години. Тя беше взета от третия ѝ чичо. Той използваше детето изключително като безплатна работна ръка. Момичето чистеше, готвеше, переше. А през последните седмици чичо ѝ се загубил в хазарт и започнал да изисква от нея да проси по улиците и да му носи пари за алкохол. Но момичето не успявало да събере много, затова той се ядосвал. Ако се замислиш, такива деца са стотици, и това е само в нашия град. Колко е страшно всичко това. А аз можех да бъда на нейно място…
Магистърът се отдалечи, за да напише няколко съобщения, а Рина забавляваше успокоеното момиченце с весели истории. Аз мислех напрегнато. Забелязвайки, че Бриар е пуснал на свобода последната хартиена птичка, се насочих към него.
– Какво ще стане с нея? – Попитах направо.
– Ще я изпратят в приют – отвърна той, поглеждайки към масичката ни.
– Мога ли да помоля да я настанят в конкретен приют? Ще ѝ осигурят място, гарантирам го – преминах към въпроса, който ме интересуваше.
– Защо? – Той ме погледна замислено.
– Аз самата съм израснала там. И искам да знам, че с нея всичко ще бъде наред. В края на краищата, в някакъв смисъл сега съм отговорна за съдбата и.
– Вие сте от приюта? – Изненада се той.
– Магистър, не е нужно… – Изсумтях аз. – Вие знаете за мен. По някаква причина съм сигурна, че сте проучили до най-малките подробности досиетата ни, преди да организирате специалната група.
– Не ме интересуваше родословието – той поклати отрицателно с глава – а личностните характеристики и успехите в ученето.
Аз само свих рамене. Нека да е така.
– Добре, ще изпратя запитване до вашия приют – най-накрая той прекъсна мълчанието ни.
– Благодаря – кимнах аз и се обърнах.
– Чакайте. – Той ме хвана за ръката и ме привлече по-близо до прозореца.
Аз трепнах от неочакваното докосване на непознат. Хващайки ме здраво за брадичката, Бриар обърна главата ми към светлината, внимателно оглеждайки раната. Лекото докосване на горещите пръсти до възпалената скула ме накара да се намръщя леко. После същото внимателно докосване до устната. Едва дишах, без да знам как да реагирам на неочакваното проявление на… Грижа?
– Синината е голяма – заключи той. – И устната е разкъсана. Защо не сте се излекували, госпожо лечителко? – Въздъхна той.
– Все още не мога да се лекувам сама – промърморих аз. – Това е най-високата степен на владеене на дарбата, преминаваме го в последния курс.
– Невероятно – замислено поклати глава той. – Тогава не забравяйте да минете през лекарската сграда.
– Рина ще ме излекува – махнах с ръка.
– И последно – веднага стана сериозен. – Серас, какви изводи трябва да се направят от днешния инцидент?
– Аз съвсем не умея да се бия – мрачно признах аз.
– Не, не това. Никога повече не се забърквайте в конфликтни ситуации, а и в битки изобщо. И предупредете приятелката си. Сега сте следователи, но не бойци. Не се правете на герой. Можеше просто да извикате охраната. Разбрахте ли всичко? – Попита строго той.
– Разбрах – кимнах колкото се може по-убедително, убедена в себе си, че съм постъпила правилно. И е напълно възможно да го направя още не веднъж.
Той ме погледна внимателно. Поклати глава и въздъхна.
– Свободна сте – махна той с ръка. – Не забравяйте приятелката си. Днес сте освободени от занятия. Все пак е трудова травма – усмихна се той, хвърляйки поглед към синьото, което явно се разпространяваше по скулата. – Но адептка Даес закъснява.
– А Вира?
– Аларик ще я вземе при нас. Ще уредим документите, ще изпратим запитване до приюта и още тази вечер ще я заведем там. Ако имате познати там, пишете им веднага, за да не се мъчи детето дълго.
– Добре – кимнах аз. – Довиждане! – Тръгнах към масичката, за да се сбогувам с Вира, но се спрях и се обърнах: – Благодаря ви. За помощта.
– Винаги на ваше разположение – усмихна се той и в тази усмивка за първи път не се усещаше подигравка.
„Може би той не е толкова лош човек“, помислих си. „Може би просто съдбата му е да причинява неприятности на околните. Но Хран е прав, това не е негова вина.“
Въпреки почивния ден, аз заедно с Рина отидохме на занятия, като предварително, в процеса на излекуване на „работните травми“, изслушахме лекция за собствената си безразсъдност. Успях да напиша на майка Филона, че днес ще ѝ доведат мое протеже. Накратко разказах за случилото се и я помолих да наглежда малката. За щастие, нашето малко приключение остана незабелязано и никой не ни задаваше въпроси. И без това напоследък привличам към себе си твърде много нежелано внимание. Остатъкът от деня премина тихо с обичайните занимания: Лекции, семинари, практики. Колко е странно: Това, което така страстно желаем и към което се стремим, толкова бързо ни омръзва и се превръща в рутина. И вече няма онзи ентусиазъм и неукротимо желание да научим повече. Поне в часовете. Защото в нашите експерименти с Хран винаги има вълнение. Ето кой би станал прекрасен преподавател! А пък и какъв новатор в областта на алхимичните изследвания и артефактите!
– Знаеш ли, аз си помислих, че ако беше човек, би станал страхотен преподавател! – Не пропуснах да споделя мисълта с приятеля си, когато се върнах от лекции.
– Повтаряй си го по-често по време на нашите занятия. Ще видиш, че ще станеш по-усърдна и внимателна, когато осъзнаеш с какъв талант работиш, при това напълно безплатно – отвърна той, без да откъсва поглед от записките си на масата.
– Но по време на изпитите всички просто щяха да те мразят – добавих замислено.
Котаракът ме погледна. Вярно, укорителния поглед веднага се смени с тревожен.
– На теб има остатъци от чужда магия, какво се случи отново?
– Сбих се – отговорих честно на котарака.
– Не е смешно – намръщи се животното.
– Вероятно, защото не се шегувам. Опитах се да спася дете от побой. Да кажем, че процеса на защита не беше особено успешен, но резултата е напълно задоволителен – разказах съкратена версия на събитията. – Има много по-интересни новини.
– Какви? – Веднага наостри уши, дори върховете им затрепериха.
– Помниш ли нашия фалшив самоубиец?
– От същия случай, в който настоятелно помолих да не се намесваш? – Ентусиазмът на пазителя се поизгуби.
– Точно онзи. Не се тревожи, намесата ще бъде косвена и професионална. Съдейки по всичко, препарата не е реагирал като син лотос, въпреки че по всички признаци това е точно той. Като цяло, Аларик обеща да ни даде проба от кръв за изследване. Нас с теб ни очаква изключително увлекателна и изключително алхимична работа.
– И кога ще пристигне нашата загадъчна проба? – Отново оживя Хран.
– Първо, не наша, а моя, дай ми поне понякога да си играя на домакиня в лабораторията. А ти ще ми помагаш – спрях го аз. – И ти беше против участието ми в тези дела. И второ, сама не знам кога. Надявам се, че скоро. Бих искала да разбера до уикенда, за да обсъдим с охраната получените резултати и да разпитам за нови сведения по делото на Курсо.
– Вече се уговорихте да се срещнете през уикенда? – Изненада се котарака.
– Разбира се. Делото е сериозно, не можем да се бавим. А ти какво разработваш тук? – Заинтересувах се от неговите изследвания.
– Същото – въздъхна пазителя. – Последната ни разходка показа, че или трябва да се научиш да включваш зрението си самостоятелно, или ще трябва да измисля нещо. Най-вероятно това не е последната ни среща с магьосника. А ти просто трябва да виждаш заклинанията и да не се сблъскваш с обикновени стени.
– И как, има ли успехи? – Разтреперих се аз.
– Засега само идеи, които си струва да се опитаме да реализираме. Така че ще отида в лабораторията да помисля. А ти с какво ще се занимаваш?
– Странен въпрос – въздъхнах аз. – Както винаги, ще се опитам да свърша колкото се може повече домашни, за да си освободя уикенда. Отново ще ходим в архива.
– А може би първо да изчакаш, докато приключа с отварата? – Намръщи се Хран.
– По-добре ти се постарай да приключиш до уикенда? – Намигнах му аз.
Той само изръмжа в отговор и започна да събира записките си. Но изведнъж замръзна, леко потрепвайки с ухо.
– Някой чука на прозореца на спалнята – промърмори той.
Кой може да чука на прозореца ми, като се има предвид, че е високо и наоколо няма дървета? Отговорът се оказа прост. Зад стъклото се удряше хартиено съобщение. Странно, че го бяха насочили към прозореца, а не към вратата. Внимателно хванах хартиената птичка и бързо я разгънах. В нея се оказа малко писмо от моята възпитателка, майка Филона, към която днес изпратих Вира.
„Здравей, дете мое! Радвам се, че ми написа, макар и по не толкова радостен повод. Твоето протеже вече е настанено, дори в стаята ти. Не се тревожи, ще се погрижим за момиченцето. Ще я отгледам, както някога отгледах теб. Малката Вира помоли да ти предам, че ще чака теб и твоята приятелка на гости. Аз и майката-настоятелка също бихме се радвали да те видим отново, но поради някои обстоятелства едва ли ще можеш да дойдеш. Все пак знай, че винаги се радваме да те видим в нашия дом. И още нещо, скъпа, Вира разказа при какви обстоятелства сте се срещнали. Държала си се безразсъдно. Моля те, бъди по-внимателна. Пази се, Кастодия! И нека всички богове на Безмирното да те пазят!“
Добре, че майка Филона пое Вира под крилото си. Тя ще успее да отгледа от момичето добър човек. И колко ми липсват! За мен те станаха семейство. И много бих искала да ги посетя всички. А може би дори ще успея да видя малката. Вече съм отговорна за съдбата ѝ.