***
Следващият ден започна с приятни и изключително неочаквани изненади. Беше първия час, средата на лекцията по анатомия (разглеждахме сърдечните заболявания), и изведнъж се почука на вратата.
– Адептка Серас, моля, елате до портата, казват, че е много важно – прозвуча в кабинета хрипливия глас на пазача. Всички се обърнаха към мен, а аз към преподавателя.
– Професор Салти, може ли? – Много е странно да дойде някой от града при мен, при това сутринта. И то по спешен въпрос. Не ми харесва, но си заслужава да разберем.
– Иди, адептка – махна с ръка професора. – Само не се бави, иначе тази тема ще ти бъде добавена към оценката.
Благодарих и се забързах след пазача към портата, вземайки само топла жилетка, а останалите си вещи оставих на грижите на Рина. Която, между другото, не спираше да ме поглежда с любопитство.
При портата ме чакаше познат човек.
– Знаеш ли, че ме измъкна от занятията? – Намръщих се аз, оглеждайки необичайно мрачния Аларик.
– Струва си. – Той ми подаде пакет колби, пълни с кафява течност.
– Това ли е, за което си мисля? – С нетърпение разтрих ръце.
– Да, – кимна той. – Обещах ти кръв, а ти ми обеща материали за нейния състав. Не искам да те притискам, но колкото по-скоро, толкова по-добре. Цяла нощ се борих, за да взема пробите. И това е само между нас. Аз не съм носил нищо, а ти не си проверявала нищо. Ясно ли е?
– Ясно. До уикенда ще ти дам пълен доклад – обещах аз, разглеждайки кръвта на светлина. – Можеше да е по-бързо, но очаквах само една проба, откъде са останалите?
– Моя селекция. Всичко, което ми се стори странно.
– И с какво се отличават тези проби? – Поинтересувах се аз, продължавайки да преглеждам колбите.
– Смъртта не е в резултат на предозировка, но е свързана с нашето дело – това е основния критерий.
– Добре, да видим какво общо имат – кимнах аз, разпределяйки колбите в джобовете си. – Добре, аз отивам обратно, преди да си спечеля няколко коварни въпроса на изпита.
– Чакай – той бързо ме хвана за ръкава. – Значи, в неделя в единадесет се срещаме тук и не забравяй, че не приемаме откази, – усмихна се той. – Чакам те през уикенда с пълен доклад.
– Аха – кимнах аз и побързах към занятията. Добре, че всички домашни задачи направих вчера, свободното време определено ще ми е нужно, като се има предвид колко колби имам в джобовете. Сега най-важното е да не се скараме с Хран за лабораторията, защото той в момента е в етап на активни експерименти.
***
До събота с Хран успяхме да поспим може би пет часа. И това за три дни! Бяхме физически изтощени, но морално удовлетворени. В ръцете ми се оказаха четири пълни доклада. А котарака имаше два образеца, които решихме да изпробваме през уикенда. Днес по план трябваше да подготвя партида амулети, за да заместя изразходваните по време на похода в архива, а след това да спя поне шест часа пълноценно. Утре пак архиви. Но в средата на деня изведнъж възникна още един наболял въпрос.
– Хра-а-ан – извиках аз на нагло просналия се на леглото котарак. – Как мислиш, трябва ли да занеса нещо за подарък?
– За какво говориш? – Сънно провлачи той.
– За утрешния обяд – напомних му аз. – Те ме поканиха на гости, трябва да покажа благодарност. Трябва ли да им нося подарък?
– Намери кого да питаш – отвърна той. – Котките не се канят на гости, а и аз нямам приятели, които биха ме поканили.
– И аз имам същия проблем – въздъхнах тъжно. – Никога не съм била канена на обяд от хора, които не познавам добре, затова не знам как да се държа и какво да правя. И няма кого да попитам.
– Попитай приятелката си – промърмори той, прозявайки се и обръщайки се на другата страна.
– И без това в нейните очи изглеждам ненормална, не искам да влошавам впечатлението.
– Тогава сама си мисли и не пречи на другите да спят – прошепна той и се сви на кълбо, скривайки главата си под опашката. С цялото си поведение той изрази, че не възнамерява да общува с мен.
Аз седях в дълбока замисленост. Да, трябва да занеса нещо. Въпросът е: Какво точно? Рик каза, че има три деца. Спомена най-малката, която е болна. Идея! Те имат малки деца, а сега е зима. Значи, опасността от настинки е по-голяма от всякога. Аз знам рецепта за една прекрасна отвара, която е добра както за лечение, така и за профилактика на всякакви болести. Сигурно ще бъде хубав подарък. Важното е, че е полезна за децата и родителите. А аз съм лечителка, мое задължение е да дарявам всички свои познати с такива отвари. Просто до днес нямах познати, на които да им е било нужно. В резултат целия ден мина, докато смесвах съставките в най-големия си котел. (И на Рик ще му занеса резерва, може да се съхранява дълго, и за себе си ще си оставя.) Вечерта настъпи незабелязано и започнахме да се приготвяме за работа. Отдавна не бях ходила при Кринус и общите ни финанси бяха значително намалели, като се има предвид количеството артефакти, които бяхме създали (материалите за тях струват много!).
– Е, записвай: „Образец едно, изпитание първо“ – взех в ръце първата от двете колби. – За теб! – Поздравих котарака и я изпих на един дъх.
– Е, как се чувстваш? – треперещ от нетърпение, изстреля той.
– Нормално. – Отворих очи и мигнах. – Макар че не – веднага се поправих и започнах да си трия очите.
– Какво не е наред? – Загрижено попита Хран.
– Не виждам червения цвят – намръщих се аз.
– М-м-м, неприятен страничен ефект, но ако това ще ти помогне да видиш магията навреме, струва си да издържиш.
– Лесно ти е да говориш – промърморих аз, разглеждайки с интерес сиво-зеления огън в камината.
***
Във „Вълчето леговище“ днес цареше ужасен шум. Едва успяхме да се промъкнем през задната врата на кухнята, когато бяхме съборени от бурята и виковете на зараждаща се кавга. Набързо се промъкнахме зад бара към Кринус.
– Каква е това шумотевица? – Промърморих аз, заставайки зад гърба му, за да отвлека вниманието му от клиентите. За щастие, въпреки възрастта си, слуха на стария върколак беше невероятен.
– Нямаш представа колко се радвам да те видя, Тоди – промърмори той в отговор. – Именно твоята помощ ще бъде безценна сега, защото в далечния ъгъл назрява скандал.
– Да го успокоя ли?
– Успокой – кимна той и аз, без да чакам по-нататъшни указания, се промъкнах на малката си сцена. Лекото бръсване на струните, което дори не се чуваше в непрестанния шум, само най-близките маси обърнаха внимание на тънката фигура с китара в ръце. Но така щеше да бъде, докато не се чу гласа. Гласът носи тайна, омагьосва слушателите, способен е да ги успокои или разсмее, да ги разплаче или да ги задуши от щастие.
„Слънцето залезе зад къщите,
Въпреки че наоколо все още е светло,
Небето заслепи с лъчите си,
Погледна към мен през прозореца.
Стъклата заблестяха веднага
След дългия мрак,
Сякаш прозореца беше око,
А миглите – цветя.
Капка лъч падна
На миглите и върху мен,
Затанцува, заигра,
Като подарък от летните дни.“
Викането утихна. Назряващата кавга се разнесе от само себе си. Е, сега остава само да поддържаме атмосферата до затваряне. Назад с Хран пълзяхме, буквално заспивайки по пътя. Как успяхме да не се натъкнем на нито един от патрулите, за мен остава загадка. Явно днес звездите ни са благосклонни.