***
Хран видях, когато вече се готвех да се връщам. Физиономията на пазача беше малко потисната, но доволна. При входа на академията се сбогувахме с Аларик и най-накрая успях да поговоря с котарака.
– Е, как си? Жив ли си? – Усмихнах се аз.
– Нормално… Просто много неща наведнъж. Те са много емоционални.
– Не са те измъчвали? – Притесних се аз.
– Не, не – махна с лапа пазителя. – Само много ме галеха, прегръщаха, караха ме да тичам след въже, разказваха ми за своите дела и ме молеха да им нося разни неща.
– Неща? – Изненадах се аз.
– Играта е такава, те ми казват някаква вещ, която се намира в стаята, а аз я търся и я нося. Единственото, което не ми хареса, е, че трябваше да нося всичко в устата си.
Аз само се засмях над мъките му. Не оставаше много време до следващата ни акция. Успяхме само да се преоблечем и да се маскираме. Дойде време да тестваме втория образец, разработен от Хран.
– Как се чувстваш? – Поинтересува се той, веднага щом изпих сместа.
Постоях няколко минути със затворени очи, чакайки отварата да подейства, и вдигнах миглите.
– Това е – издишах към Хран, оглеждайки се.
– Какво? – Разтревожи се той.
– Точен удар – прошепнах, изучавайки собствените си ръце. – Виждам околния свят толкова ясно, колкото потоците магия в ръцете ми. Сега винаги ще мога да ходя така?
Котаракът поклати глава.
– Действието няма да стигне за целия ден. Или ще трябва винаги да носиш запас със себе си. Всичко това е напълно погрешно. Всичките ни опити са или да потиснем изкуствено способността ти, или да я повишим. Трябва просто да се научиш да я контролираш – увещаваше ме той.
– Няма възможност да тренирам този дар дълго и упорито. Без зрение не мога да живея – поклатих глава и се насочих към изхода. След няколко десетки минути отново стояхме сред прашни стелажи, пълни с чужди тъжни истории.
– Продължаваме по план? – Въздъхна пазителят.
– По план – кимнах аз и се заехме с работата.
Няколко часа по-късно резултата беше: Полезна информация – нула, за сметка на главоболие, червени очи и други симптоми на умора.
– За днес стига – най-накрая въздъхнах аз, пъхвайки кутиите обратно. – Можеш да погледнеш какво става навън. Тихо ли е?
– Отвори прозореца – помоли Хран и леко скочи на перваза.
– Нещо е прекалено оживено – съобщи той развълнувано, връщайки се след няколко минути.
– И какво ще правим? – Намръщих се аз. – Не мога да седя тук до сутринта.
Замислихме се.
– Да минем през покрива – най-накрая предложи котарака.
– Как така?
– Къщите тук са близо една до друга – обясни той – ще прескочим на съседната и така нататък. А там ще намерим по-удобно място да слезем.
– Да опитаме.
Хран внимателно разплиташе охранителната мрежа на вратата към тавана, а аз отключвах ключалката. На покрива беше студено и дори в плътния си плащ се свивах от влажния вятър. Бързо прошепнах формулата, прикрепих качулката, за да скрие лицето ми, и се затичах след котарака. Да скачаш наистина беше лесно. Дори не скачаш, просто прескачаш на съседната сграда. Хареса ми да се разхождам така по покривите под луната. Макар и да беше студено, зимата вече настъпваше, но беше много красиво. Лунната светлина се отразяваше по железни покриви, над главата ми беше безкрайно звездно небе… Но нямаше време да се наслаждавам на гледката, Хран все пак намери къщата с „куките” по стените. Слизането беше малко страшно, а и куките вече бяха малко ръждясали, но се отървах само с няколко драскотини по дланите. Като стигнахме на земята, си поехме дъх.
– Е, стига за днес с приключенията – въздъхнах аз.
– Точно така – съгласи се котарака.
– Какво правихте на покрива на къщата по това време? – Прозвуча тежък глас зад гърба ни.
Без да се уговаряме, с Хран рязко се втурнахме напред. Хвърлих от ръцете си няколко амулета, оставяйки на неизвестния преследвач не особено приятни изненади. Отзад се чуха ругатни. Чудесно, дори и да не сме се отървали, поне си осигурихме няколко минути преднина. Важното е да не изгубя от поглед пухкавия ориентир. Уви, с няколко минути прибързах. Не последваха никакви призиви да спрем или предупреждения. За сметка на това пред нас се разтвориха листенца от огромно заклинание-парализатор. Почти по цялата ширина на улицата.
„На кого се натъкнахме“ – ужасих се, прескачайки от края.
Вътрешно отбелязах необичайността на окраската на магията. Тя беше прозрачна. Просто едва забележими контури, почти като ленти от газова тъкан. Но ще го осмисля по-късно. Сега имаме проблем. Успях да се промъкна, но докоснах края на лентата и тя веднага се заби в китката ми, привличайки ме в центъра на капана и измръзвайки дланта ми. Без да се забавям, просто издърпах ръката си и почувствах свобода. Жалко, че китката ми остана почти безчувствена. Продължи гонката по уличките, с препятствия под формата на заклинания с различна степен на сложност. Някой зад мен явно започна да се ядосва, заклинанията ставаха все по-сериозни. Това не може да продължава дълго. И критичния момент настъпи. Цялата улица беше препречена, нямаше къде да се промъкна. Дишайки тежко, аз спрях точно пред стената от огън. Хран беше до мен. Опашката му се мяташе лудо от една страна на друга, за миг се размножи, издърпа няколко ленти от стената и бързо започна да плете нещо.
– Разсей го… – Прошепна той на границата на чуваемостта.
„Как?!“ – Паническа мисъл се заби в главата ми.
– Настигнах те – злобно прошепнаха зад мен. За мое голямо недоволство, нашия преследвач, за разлика от нас, дори не се задъха.
Трескаво обмислях варианти. Всеки от амулетите ми щеше да подейства, само ако уцеля преследвача, и то от първия път, което беше малко вероятно. Да заговоря с него? А за какво? От страх езика ми не се въртеше. Ако ме хванат, със сигурност ще ме обвинят и ще ме изключат от академията. Какво да правя? И още и парализираната ръка ме нервира. Погледнах надолу и видях, че от китката ми виси дълга полупрозрачна лента. Да, аз прекъснах заклинанието! Пръстите ми се движеха зле, но все пак успях да я хвана. Плътна, дори много плътна. Може би?.. Това е шанс.
– Приготви се – прошепна Хран, забелязвайки, че той вече завършва второто заклинание. Добре е да имаш много опашки.
– Вдигни ръцете и се обърни бавно – заповяда гласа зад гърба ми.
Бавно започнах да вдигам ръце, внимателно улавяйки чуждата магия, която се спускаше като плътна лента в ръката ми.
„Беше, не беше, друг шанс няма да има“.
Леко се обърнах и рязко махнах с ръка. Свистенето на лентата, разсече въздуха, като камшик. Стиснати ругатни зад гърба ми и тихия ми вик. Нарязах се с лентата, която държах в ръцете си и която се разпадна, след като удари неизвестния враг. И в същия миг се чу тътен. Всичко наоколо се замъгли с гъста мъгла, а меката опашка, която обгърна китката на цялата ми ръка, упорито ме дърпаше към магическата стена. Тръгнах след Хран. Няколко крачки и изплувахме от белезникавия облак. Котаракът бързо ме отведе настрани към съседната къща.
– Изкачи се! – Кратка команда и тласък в посока на следващите „куки“. Сама не знам как успях да се кача нагоре (благодаря, че ръката ми малко се отпусна). Изтощена, се свлякох на покрива.
– Няма време да лежиш, да стигнем до академията, там ще си починеш – прошепна пазача.
Каквото е, това е. Отдолу все още се чуваха кашлица и ругатни. Трябва да разберем какво е това за димна завеса. И как сме преминали през заклинанието, любопитно е, но сега е време да бягаме. Белите дробове се разкъсват от липса на въздух, ребрата ме боляха, пред очите ми се появяваха цветни петна, но все пак не спирах. Главното е да се измъкнем. Изтръпването от ръката ми отмина и сега тя просто пулсираше от болка от порязването. Не знаех, че потоците могат да се използват като камшик. Стигнах до стената на академията, вече хрипяща, и там просто паднах на земята.
– Каква неуспешна година имаме с теб – прошепна Хран. – Всяко излизане е проблем.
– Не ми говори – отвърнах, кашляйки.
С мъка стигнахме до стаята. Там бързо претичахме по празния коридор до душа, повторно боядисахме косата ми в кестеняво и обработихме раната. Ярка, дълга, пресичаща цялата длан, но, за щастие, не много дълбока. Действието на отварата отмина и дланта пред очите ми започна да се размива. Реших, че ще я превържа утре, помолих Хран просто да я разтрие със спирт и заспах, щом докоснах възглавницата.
А след няколко часа започна треска. Събудих се от това, че стана безумно студено, буквално ме тресеше, а дланта ме болеше с тъпа болка. Температурата сигурно се беше повишила. Преместих поглед към дланта си и в стаята се разнесе вик.
– Какво стана? – Скочи Хран, който спеше до мен.
С очи, изпълнени с ужас, протегнах ръка. Гледката беше отвратителна. От раната стърчаха няколко черни ленти. Сякаш отвратителен паяк изпъваше тънките си крака, опитвайки се да се измъкне от дланта ми.
– Махни… Махни го – прошепнах аз.
– Сега, сега – разтревожи се пазителя, скочи и, внимателно хващайки една от лентите с нокът, дръпна. Из стаята отново се разнесе вика ми. Дива болка, сякаш ме разкъсваха жива.
– Ако ще крещиш така, ще събудиш цялата сграда – загрижено промърмори котарака.
– Все пак ще трябва да го извадиш. Чувствам, че температурата ми се покачва. Сякаш имам кръвозараза. Така че дръпни по-бързо! – Захапах възглавницата със зъби и кимнах. Тихи стонове изпълниха пространството. Плаках, стискайки зъбите все по-силно, а Хран ме молеше да издържа още малко и издърпваше една лента от отвратителното заклинание след друга. След известно време мъчението приключи. Уморена, аз се отпуснах върху изгризаната възглавница.
– Ще ти донеса лекарство – прошептя Хран, скачайки от леглото. – И трябва да обработиш раната. Започнало е възпаление.
Аз кимнах, без да мога да произнеса нито дума. Чух звън на стъкло на нощното шкафче и отворих очи. Над мен се наведе съчувствено мустаката котешка муцуна.
– Болкоуспокоително.
Мълчаливо протегнах ръка към шкафчето и изпих чашата на един дъх.
– Дия, какво беше това? – Жално промърмори Хран.
– Ние с теб открихме ново заболяване. Нарича се „заразяване с чужда магия“, – промърморих аз и изгубих съзнание.