***
– Ка-а-ас, Кас, ставай, ще закъснееш – през съня ми се донесе глас.
С усилие отворих очи и загледах тъмнозелената тъкан на балдахина над главата си.
– Как се чувстваш? – Над мен се появи мустаката глава.
– Отвратително, но съм ходила на занятия в такова състояние – промърморих аз. – Колко време имам?
– Четиридесет минути до лабораторното по минерални отрови и противоотрови.
Тежко въздъхнах и започнах да се приготвям. Вчерашната рана изглеждаше като обикновена драскотина. Само че беше много дълбока и ме болеше да разгъвам пръстите си. Но нямаше никакво възпаление, с което Хран ме беше уплашил, преди да припадна. Трябва да помоля Рина да ми излекува раната, иначе ще ми пречи по време на лабораторното. Глътка от скъпоценната бутилка с отвара и ето, че света около мен придобива по-ясни очертания. Да не забравя очилата! За всеки случай ги хвърлих в чантата с тетрадките и се затичах към изхода, като набързо си сплетох косата.
– Задача за теб – обърнах се към Хран. – Опитай се да дадеш логично обяснение на това, което ми се случи през нощта, потърси в книгите. Да не би да има нежелани последствия.
– Разбира се, ще погледна – намръщи се котарака – но вчерашното ти предположение е напълно подходящо.
– Чувал ли някога за подобно нещо?
– Не съм, но това не означава, че няма такова.
– Добре, изясни го – махнах с ръка и изтичах през вратата.
Почуках на съседката и веднага ми отвориха.
– Днес си рано… – И приятелката ми замръзна, взирайки се в мен.
Аз нервно се разтреперих. Какво става? Косата си боядисах вчера, а и нищо друго не би трябвало да я изненада в моя външен вид.
– Болна ли си? – Най-накрая промърмори тя и загрижено се протегна към челото ми. – Не, температурата ти е нормална.
– Всичко е наред, просто не съм спала достатъчно – махнах с ръка.
Рина се намръщи.
– Живея с теб от три години и знам много добре как изглеждаш, когато не си спала – заяви тя, решително вкарвайки ме в стаята и бутайки ме към дивана. – А ако продължаваш да се оправдаваш, ще направя проверка и сама ще разбера какво ти е.
– Вчера се порязах и нещо гадно влезе в раната – неохотно изрекох нещо, което приличаше на истината. – Посред нощ ми стана зле, изпих няколко билкови отвари за инфекция и измих раната отново, така че вече всичко е наред. Само я омагнити, защото пръстите ми не се движат добре.
– Дай ми да видя раната – тя хвана протегнатата ми ръка. – Не знам какво си хванала, но за една нощ те е разкъсало – въздъхна тя и започна да прави магии над ръката ми.
– Толкова ли е зле?
– Не си ли се погледнала в огледалото сутринта?
Поклатих отрицателно с глава. Мога да се измия и да си сплета косата и без него.
– О, тогава очаквай приятна изненада, когато то ти се изпречи на пътя.
Равнодушно свих рамене. Мога да си върша работата, това е важното, и не ми пука, ако нещо не е наред с външния ми вид. Ако знаех в какво ще се превърне това безразличие, със сигурност щях да се гримирам. По-скоро да се замажа. Но не разполагах с дарба за предвиждане, затова спокойно чаках приятелката ми да се справи с „бойната ми рана“. А с това възникнаха неочаквани проблеми.
– Кас, не зараства – погледна ме намръщено тя.
Чудесно, още едно сребро в колекцията от странни събития от вчера.
На раната не може да се въздейства магически. Може би това ще даде някаква следа? Не понасям необясними явления.
– Тогава ще трябва да постъпим по старому – примирих се аз. – Не възразяваш ли да пропуснеш закуската?
– Да я зашия? – Попита тя, отваряйки кутията си за оказване на първа помощ.
– Заший – кимнах в отговор. – По-бързо ще зарасне.
Десет минути и на раната имаше чиста бяла лента от бинт. Рина имаше лека ръка и невероятен талант за шиене.
– Благодаря ти – усмихнах се, наблюдавайки как събира инструментите.
– Няма защо, само се старай да не превръщаш оказването на първа помощ в навик. Забеляза ли? За една седмица вече за втори път се обръщаш към мен. Разбира се, не с най-тежките травми, но и не с натъртвания. А преди това, доколкото си спомням, с такива молби идваше само в началото на ученето, но тогава беше разбираемо, привикваше с лошото си зрение. Бъди по-внимателна, два пъти е случайно, но третия път вече ще е система – усмихна се тя, взимайки чантата си.
– Хайде, по-бързо. Може да успеем да закусим – подканих я от вратата.
***
Успяхме да хапнем нещо и дори не закъсняхме за лабораторната работа. Но не успях да се заема с нея. Току-що бях получила достъп до теоретичната част и се насочих към масата си с реактиви, когато през прозореца за вентилация под тавана профуча малка хартиена птичка и се затича към мен. Щом кацна на ръцете ми, восъчния печат се разпадна на прах.
Ето как действа заклинателния печат. Любопитно! Побързах да отворя посланието.
„Към портата, бързо. Кажи на преподавателя, че Бриар те вика. Вече оставих в администрацията документ с молба за специалист, така че побързай и ела тук! Намериха ново тяло, изключително интересно. Р.“
***
Тичах към портата. Защо е толкова интересна поредната жертва на наркотика и неговата новопоявила се алтернатива? На изхода Рик буквално ме набута в каретата и веднага потеглихме.
– Имаш четири часа, за да направиш анализи и аутопсия. Всъщност, можеш да вземеш проба от кръвта със себе си, така че реши, докато пътуваме, какво предпочиташ. Аз не се разбирам от вашите тънкости – инструктира ме той, разглеждайки документите.
– Добро утро – все пак поздравих го учтиво.
– Не особено – мрачно се усмихна той, откъсвайки поглед от документите, и веднага изпъчи очи.
– Какво?!
– В ковчег по-красиви ги слагат – честно описа моя външен вид върколака, а после ме и подуши. – От теб мирише на кръв и алкохол. Напила си се и си буйствала?
– Не, в лабораторията се порязах лошо.
– Значи от загубата на кръв лицето ти е като на прясно умрял?
– Вероятно – нерешително повдигнах рамене и побързах да сменя темата. – Къде отиваме? Къде намериха тялото?
– Отиваме в моргата, а клиента беше открит до градския архив.
– К-кой? – Преглътнах нервно.
– Северния.
Ето и загадката с нощното оживление в този район се реши. Но възникна друг, много по-интересен и плашещ въпрос. Нощният преследвач – пристигнал ли е на мястото на престъплението или се е опитал да избяга от него?
– Заподозрени? – Предпазливо попитах аз.
– Не точно заподозрени – намръщи се върколака. – По-скоро подозрителни лица. Забелязали са някаква девойка, която слиза от покрива. Артефактник, по всяка вероятност, и то незаконен. Хвърляла амулети с пълни шепи. Глупава е, сякаш не знае, че ако някой иска, може да намери производителя по амулета. Има информация, че не е за първи път забелязана в този район.
Добре, за амулетите съм спокойна. Първо, не всички са мое дело, част от тях принадлежат на Хран. И не ги изплетохме от собствената си енергия, а от естествен източник. Тази магия няма личен оттенък, не е възможно да ни намерят по нея. За сметка на това откровението на Рик хвърли светлина върху няколко тайни. Преследвачът все пак е от стражата, не знам дали това е добра новина или не. Стана ясно и защо не се опита да ме омагьоса, а само хвърляше капани под краката ми. Още след последния път се замислих по този въпрос. Значи, заради моята „щедрост” ме взеха за артефактор, а върху такива е опасно да се въздейства директно. Нормален представител на тази професия е облечен със защитни амулети, така че всяко заклинание или проклятие се връща към автора с удвоена сила. На нас с Хран ни провървя, защото не разбирахме защитните заклинания. На лечителите не ги преподават, нашата магия не може да се използва за физическа защита и нападение. Хран няма нищо подобно в паметта си (на него, като дух, такава секция не му е нужна). В нашата малка лична библиотека не намерихме необходимите помагала, а в голямата, в академията, ми отказаха, като казаха, че не е по специалността. Като цяло, в тази област сме лаици. Все пак си струва да попитам Рик дали не е забелязал нещо друго, за да се уверя, че съм в безопасност. Но не успях да го направя, защото пристигнахме.
Успях само да забележа, че сме пристигнали в административния район. Недалеч се виждаше величествената сграда на градския съвет, а до нея – резиденцията на кмета. Не беше най-евтиния квартал.
– Хайде, по-бързо – Аларик ме дръпна навътре в тъмната каменна сграда.
Няколко етажа по-долу и стая с няколко железни маси и шкафчета за инструменти, толкова подобна на нашата в академията. Морга. Три маси блестяха с металната си повърхност и само централната беше заета. А тук наистина се изненадах.
– Дроу? Сериозно? – Изненадано се обърнах към Аларик.
– Изненада – усмихна се той мрачно.
Пристъпих, за да огледам клиента. Висок, с тъмна кожа, изразителни черти на лицето и бели, почти посивели коси. Типичен представител на своята раса. Удивително е, друго. Дроу са нечувствителни към всички химически смеси, отрови и наркотици. А като се има предвид, че нашата работа е свързана именно с подобно вещество, връзката на този труп със синия лотос изглеждаше малко неубедителна. Но ето ги, познатите синини на лактите, които показваха, че тя все пак съществува. Каква доза трябва да се инжектира, за да подейства на същество с имунитет?
– Работи, аз ще изляза за малко. Никой няма да влезе при теб – махна с ръка върколака и изчезна зад вратата.
Да се ориентирам в непознато място не беше трудно. Всички те са устроени по един и същи принцип. Бързо намерих защитна престилка, чифт ръкавици и, въоръжена със скалпел, се заех с обичайната си работа.
Отпуснатите ми четири часа изтичаха, а от Рик нямаше и следа. Всичко, което ми трябваше, вече бях видяла, а кръвната проба оставих за академията. Макар че, съдейки по всичко, тук нямаше да е нужна. Уморена, седнах на свободна маса и се опитах да структурирам получените данни.
– Завърши ли? – Аларик нахлу в малката студена стая.
– Да. Сега ще разбера какво е наистина важно.
Въздъхнах. Не се чувствах добре, главата ме болеше. Разтегнах се на цялата си височина върху хладния метал и затворих очи. Хладът беше приятен, болката малко отстъпи.
Над главата ми се чу приглушена кашлица.
– Нищо ли не те смущава?
– А трябва ли? – Попитах апатично.
– На тази маса са разрязали нечие тяло.
– За твоя информация, след всяко отваряне тези маси се обработват така, че тук е по-безопасно, отколкото в собственото ти легло – изръмжах аз. – А на мен ми е по-удобно да мисля така.
– Ако това те устройва… – Промърмори върколака.
– Устройва – потвърдих аз, настанявайки се по-удобно.
Едва се потопих в анализа на получената информация, когато се чу глух звук от отваряща се врата. Уверените стъпки рязко прекъснаха, сякаш се блъснаха в стена.
– Какво, по дяволите, става тук! Защо трупа на моята адептка е в моргата? – Разнесе се из стаята страшен рев. Масата под мен се разтресе, аз отворих очи в ужас и се сблъсках с изключително злия поглед на магистъра.
– Добро утро – тихо издишах аз, все още не изгубила учтивостта си.
Магистърът въздъхна с облекчение, след което изруга и ме погледна още по-злобно.
– Следващият път ще ти отрежа главата за такива шеги – просъска той през зъби. – По-добре сам, отколкото после да отговарям за вашите дела.
– Не се тревожете – прошепнах аз, под хипнотичния му поглед, издавайки всички мисли, които прелитаха в главата ми. – За мен ще отговаряте само пред ректора, а той ще ви прикрие, вие сте ценен кадър.
– Подигравате ли ми се? – Примижа той.
– Не, в никакъв случай – отговорих аз. – Това е нервност.
Степента на злоба в погледа на магистър Бриар намаля, но желанието му да проникне в съзнанието ми с този поглед, изглежда, се увеличи. Той рязко се обърна, хвърляйки през рамо:
– Разказвай.
– Какво? – Не разбрах аз.
– Всичко. Изповядай се, както се казва, пред смъртта.
Аз все така в недоумение зяпах магистъра, но той не бързаше да обясни думите си.
– А защо решихте, че съм мъртва? – Поинтересувах се аз, като седнах на масата.
Мъжът ме погледна така, сякаш бях казала нещо невъобразимо глупаво. Поклати глава и махна към стената. За миг тя се превърна от обикновена бяла в огледална, но не напълно, а само частта, срещу която седях.
„Значи, той е от природоизпитателите“ – механично отбелязах лекотата, с която се преобразуваше материята. Но тогава видях отражението си и тихо въздъхнах. Може би днес наистина не трябваше да излизам от стаята или веднага да тичам при лечителите. Нищо странно, че ме взеха за „местна“. Още и престилката забравих да си сваля. От стената ме гледаше не просто бледо, а сиво създание, със синини под очите, а още и изцапано с кръв. И то толкова живописно, голямо тъмно петно точно в центъра на корема (е, изцапах се, на всеки се случва, все пак не съм толкова професионалист). А ако към тази картина добавим и неподвижността ми на масата за аутопсия, не е чудно, че магистър Бриар реши, че съм умряла.
– Нямам повече въпроси – промърморих аз. – Може ли да се махне? – И кимнах към огледалната стена. Иначе самото ми отражение ме плашеше. Стената веднага отново стана бяла.
– За сметка на това аз ги имам – недоволно се намръщи магистъра. – Преди всичко, адептка, защо сте тук, а не на занятия?
Сега не разбрах. Рик каза, че в администрацията има официално запитване от Бриар! Погледнах въпросително измамника-върколак.
– Доведох я за консултация – не се опита да се оправдае Аларик. – Тя мисли бързо, дава нужната информация и вече се е забъркала с тези лотоси. Така че помощта ѝ ще ни е от полза.
– С теб ще поговорим по-късно – каза магистър Бриар след няколко минути напрегнато мълчание. – А ти, адептка, докажи, че заместника ми не се застъпва за теб напразно – обърна се той към мен.
Е, ще опитам.
– И така, загиналия, съдейки по множеството белези, е или воин, или наемник. По татуировката ще може да се определи клановата принадлежност. На тялото е открита прободна рана в сърцето, както и подкожна хематома в областта на лакътната сгъвка на двете ръце, характерна за наркотици от типа „син лотос“. В резултат на аутопсията установих, че нито първото, нито второто са причина за смъртта. Ударът в сърцето е нанесен вече след спирането му, както и инжектирането на наркотика. При това са уболи и двете ръце, за да имитират злоупотреба с препарата. Явна причина за смъртта не мога да посоча. Но имам предположение.
– Разкажете предположението – замислено кимна магистъра.
– Подозирам вътрешномозъчна хематома.
– А за нормалните хора? – Намръщи се Аларик.
– Разкъсване на съд и кръвоизлив в мозъка.
– И в резултат на какво може да се случи такова разкъсване? – Изглежда, магистъра започваше да се разпалва отново.
– Тежки травми на главата, рязко повишаване на кръвното налягане, заболявания на кръвта, вариантите са много… – Забелязвайки тежкия поглед на Бриар, побързах да продължа: – Но аз смятам, че разкъсването на съда е резултат от отравяне.
И двамата следователи се намръщиха. Да, знам, че отровите не действат на дроу!
– В стомаха бяха открити остатъци от вино с примес от неизвестно за мен вещество от растителен произход.
– И какво учудващо има в това? Вие не сте енциклопедия, за да знаете всичко? – Магистъра повдигна насмешливо вежда. Аз въздъхнах уморено. Интересно дали той си е поставил за лична цел да докаже, че нямам място тук?
– Вие не разбирате – опитах се да му обясня. – Имам личен дар. Аз съм билкар. Така че всички енциклопедии за билки отдавна съм изучила и няма значение дали ги помня или не. Ако пред мен има растение и то е описано в поне един справочник, мога да разкажа всичките му свойства, местата, където расте, и външния му вид. И няма значение в какво състояние е растението. Дори и да е смляно и частично преварено. Това растение не фигурира в нито едно ръководство. Виждам как трябва да изглежда, но не мога да го определя. Значи или това е наистина много рядко растение, или се счита за изчезнало отдавна.
Сега те сериозно се замислиха. Разбира се, радвам се, че ми повярваха на думата, но това не е толкова важно. Много по-лошо е, че колкото повече трупове се появяват, толкова по-абсурдна става общата картина на случващото се. Да отровиш дроу с някакво диво рядко вещество, за да може после да го изкараш наркоман, а на всичкото отгоре и намушкан с нож?
– Сигурна ли сте в причината за смъртта? – Най-накрая проговори магистъра.
– Не, вече казах, че това са мои предположения. За да се каже точно, трябва да се отвори черепната кутия, а за това не стигна времето, което ми беше отредено.
– Колко време е необходимо?
– Още час и половина – прецених аз.
– Имате час и половина. След това ще ми е необходим пълен доклад на хартия и е желателно да нарисувате неизвестното растение, което според вас може да убие дроу – намръщи се магистъра. – Работете! – каза той и излезе.
Аларик излезе след него. А аз отново се заех с инструментите. Ръцете ми вече започваха да ме болят, но какво да се прави. Резултатите, между другото, бяха напълно очаквани. Тъмен съсирек кръв беше открит в челната част на мозъка. Смъртта от кръвоизлив е била мигновена, а дроу е приел веществото около час преди смъртта си. Следователно, убиеца или е прекарал цялото това време наблизо, или е проследил дроу, след като го е отровил. Твърде сложно и заплетено. Просто набор от нелепости в едно тяло.
Докладът го написах бързо, но със скицата беше по-сложно. Формата на растението може да се предаде, но как да бъде с оцветяването? Трябваше да добавя словесно описание. Успях точно навреме. Магистърът влезе сам в кабинета, бързо прегледа подготвените от мен документи, кимна на себе си и ме погледна строго. Е, сега какво съм направила?
– Признавам, сгреших, като криминалист вие наистина не само не отстъпвате на нашия персонал, но и в някои неща го превъзхождате – намръщи се той.
Гледах с изненада Бриар. Значи той ще ме похвали? С такова изражение на лицето? Страшно си представям как ще ме критикува.
– Но все пак съм против участието ви в това разследване. – Ех, напразно се зарадвах. – Има основания да се смята, че корените на стореното се крият в някой от висшите лордове, а това вече не е ваше ниво.
Аз се разтреперих. Ето с кого определено не трябва да се забърквам, а именно с лордовете. Много навреме ме предупредиха. От друга страна, може би това е шанса ми да надникна в този змиярник, без риск да ме хванат? Трябва да помисля по-добре, в спокойна обстановка.
– Затова се надявам, че повече няма да се намесвате – каза магистър Бриар, взирайки се в лицето ми.
– Разбира се, разбира се – кимнах аз, замислена в собствените си мисли.
– И още нещо, днес ви освобождавам от по-нататъшни занятия, отидете при лечителите. А ако ви видя отново на занятия или на мястото на инцидент в такова състояние – заплашително прошепна той – ще ви вържа и ще ви изпратя на принудително лечение, а след това ще минавате през медицински прегледи всяка седмица. Без справка от лечителите няма да бъдете допусната в учебната сграда! В края на краищата, аз съм вашия ръководител, а не бавачка, и не горя от желание да транспортирам безчувственото ви тяло от занятията! – Изръмжа той. – Всичко, свободна сте. Пътя обратно ще намерите сама. – С тези думи той напусна кабинета. А аз останах да стоя, опитвайки се да разбера какво точно току-що се беше случило. И като че ли ме похвали, и като че ли ме наруга. Странен човек.