***
– Адептка Серас! Ето така, направо и за мила душа, пет допълнителни въпроса на изпита! – Прозвуча гласа на магистъра, щом преминах през портала. – Защо не сте се разходила още десет минути, и щяхте да ми отговорите върху целия курс. Напълно сте загубили съвестта си, никакво уважение към преподавателя… Лишихте ме от такова удоволствие! – Подиграваше се Бриар.
– Вие не провеждате устни изпити при нас този семестър, магистър, – напомних аз.
– Все още не са ви съобщили добрата новина – изръмжа магистъра. – Изпитът по класификация на престъпленията ще го пишете при мен. Ще се зарадвате на това събитие след занятието, а сега да продължим… – Той престана да ме пронизва със суров поглед и се обърна към групата.
В същия момент ме дръпнаха за косата.
– Ей! – Възмутих се аз, обръщайки се и виждайки Аларик зад гърба си.
– Да вървим – без да ми обясни нищо, той ме дръпна към вратата.
Аз кимнах към магистра.
– Договорено.
Вече без да се съпротивлявам, побързах към изхода. Оказа се, че бяхме в центъра на града. Съдейки по това, че излязох от голяма къща, днешният „учебен материал“ беше богат човек. Наоколо се издигаха много други скъпи сгради. По това време на деня обикновено многолюдните улици бяха още празни. В лъчите на току-що започналия изгрев те бяха изпълнени само с лека мъгла и студена роса, която се слагаше върху косата и кожата на жилетката. Магазините едва започваха да се подготвят за работния ден. Разбира се, клиентите им още дори не бяха се събудили. Там, на покрайнините, шумните пазарни площади вече бяха пълни с хора. Но нещо ме разсея, ние сме тук по друга причина.
– Какво стана? – Попитах Аларик, който ме дърпаше нагоре по улицата.
– Още една кукла – кимна той назад, към къщата.
– Кукла? – Попитах аз, без да разбирам.
Аларик се усмихна.
– Благодаря ти за името. Решихме, че не си струва да повтаряме пред хората името на нашето цвете, затова си спомних твоето феерично представление. Жертвата е кукла, а нашият загадъчен разпространител е кукловод.
– Но ако… Куклата е там – запънах се на нововъведената терминология – защо си тръгваме?
– С нея ще се разбере някой друг. Твоята цел е новата формула на препарата. Имаш на разположение няколко часа, свеж кръвен образец и лаборатория.
– Каква лаборатория? – Изненадах се аз, забелязвайки, че се движим в посока, обратна на академията.
– Нашата лаборатория – уточни върколака, вкарвайки ме в тежките дъбови врати на висока каменна сграда. Кимна на мъжа, с когото се сблъскахме на входа. Този път не ме отведеха веднага надолу, а ме издърпаха към масата във фоайето.
– Издай пропуск – помоли Аларик момичето, седящо зад нея. – Стажантка в нашия отдел.
Момичето безразлично кимна, извади от купчината хартии някакъв формуляр.
– Име?
Аз дори не успях да отворя уста. Ролята на отговарящия, изглежда, пое Рик.
– Кастодия Серас.
– Възраст?
– Двадесет и една година.
– Откъде?
– От ВПМА.
– Кой я изпрати?
– Дамиан Бриар.
Тук ме погледнаха учудено.
– За какъв период?
– Остави го празно. Ние сами не знаем за колко – намръщи се Рик.
Момичето безразлично продължи да пише нещо. После ми подаде малка картонена картичка.
– Успешна практика! – Професионална безлична усмивка и ето, Аларик вече ме влачи по коридора.
– Носи пропуска си постоянно, не се знае какво може да се случи. Нашият отдел е на предпоследния етаж. По-нагоре е само съдебната част. Но сега отиваме в мазетата, там са лабораториите. С пропуска трябва да те пускат по всяко време, дори без придружител. Така че, ако трябва да провериш нещо по работа, ела. Но не те съветвам да я използваш за лични цели, колкото и да ти се иска. Местните, меко казано, не са щастливи да те видят. Ще те предадат на Бриар в същия момент, а ще го и украсят с удоволствие – предупреди ме върколака.
Аз нервно преглътнах. Представям си как ме мразят. Излезе някаква нахалка и показа на професионалистите тяхната некомпетентност. Трябва да се подготвя морално за битката. Но не успях, защото вече влязохме в лабораторията, за мое щастие, празна. Запознанството с хората тук се отлага за неопределено време.
– Образците са на масата. Когато свършиш, ела при мен. Не – сам ще сляза за теб. Хайде, напред, на работа, часовника тиктака! – и ето, вратата се затръшна зад гърба му. Дори не успях да попитам нищо. Да, взеха ме с условието, че ще седя тихо, ще мълча и ще предоставям отчети. Да се обидя? Но разсъждавайки трезво, че няма време за това, най-накрая си сплетох косата и се залових за работа. В продължение на два часа никой не ме погледна, така че работих спокойно до завръщането на Аларик.
– Намери ли го?
– Да – мрачно кимнах аз.
– И какъв е новия елемент? – Нетърпеливо попита той.
– Не мисля, че химичното му наименование ще ти помогне, но това е табун. Чиста отрова, невъзможно е да оцелееш след него. Затова всички тези злодеяния са безсмислени – споделих аз.
– Може би просто са превишили дозата? – Предположи той.
– Няма значение каква е дозата, резултата е един – смърт. Разликата е само в скоростта, с която настъпва.
– Тогава наистина е безсмислено – мрачно се съгласи върколака. – Защо да убиваш, ако можеш да предизвикаш зависимост и месеци наред да печелиш от всеки клиент?
– Повече ме тревожи защо да се добавя отрова в скъп наркотик, която ще бъде открита, макар и не веднага? – Изразих проблема, който ме тревожеше все повече.
– Каква глупост – объркан, разроши косата си партньора ми. – Хайде, ще те закарам. Скоро ще ти свърши практиката, трябва да те върна при състудентите ти.
На връщане не си говорихме изобщо. Светът окончателно се събуди и вече не толкова горещото късно есенно слънце обгръщаше всичко наоколо с мека топлина. С интерес разглеждах оживяващите витрини. Преди не ми се беше отдавала възможност да посетя тази част на града. Като човек, прекарал целия си съзнателен живот в столицата, аз практически не я познавах. Затова сега се опитвах да разгледам колкото се може повече. Жалко, че разходката беше толкова кратка. Рик беше потънал в дълбоки размисли, а и на мен не ми се говореше особено. Пред вратите на къщата бързо се сбогувахме и той побърза да се върне. Пристигнах навреме, защото магистъра отсъстваше, а групата вече се криеше в портала. Само Рина ме чакаше.
– Къде те завлякоха пак? – Строго ме погледна и ме дръпна за ръката.
– Вчера забравих да ти кажа – извиних се аз. – Приеха ме на стаж в разследващия отдел на градската охрана. Така че работех по специалността си – не се впусках в подробности.
Приятелката ми от изненада дори се препъна на стълбите от мазето, но за щастие се задържа на краката си.
– Малка и незначителна подробност от живота ти, за която си забравила да споменеш – промърмори тя под носа си.
– Ей, всъщност в този момент ти бях обидена за несправедливите обвинения – опитах се да се оправдая.
– А още някой обеща да не се меси в разследванията, ако не засягат учебните занятия – тя се престори, че не е забелязала обвинението.
Вече се канех да възразя, но ме прекъснаха.
– Серас – донесе се отзад познат, не предвещаващ нищо добро глас.
Спрях. Въздъхнах тежко. Обърнах се и погледнах магистъра, който стоеше в основата на стълбите.
– Слизай, трябва да поговорим за стажа ти – последва реплика в заповеден тон.
Хвърлих нещастен поглед към Рина и започнах да слизам. Но тогава… Бум, рязка загуба на опора под краката. Последното, което си спомням, е рязък вик на Серина и каменно стъпало, което бързо се приближава към мен.