***
„Сякаш някъде звъни камбана. Сигурно е време за занятия. Странно, сякаш те са чак след утре“ – беше много трудно да събера мислите си.
Имах чувството, че цялото ми тяло се люлееше на вълни. И главата ме болеше.
– Боже, кога ще млъкне този звънец – тихо простенах аз.
– Това не е звънец, това все още звъни в ушите ти – прошепна глас до мен.
Замръзнах. Стоп, нещо не е наред. Звукът на камбаната затихна в главата ми и на негово място нахлуха спомени. Тайният проход, лабораторията, библиотеката и чучелото на котка. Да, нощта беше много натоварена. И тогава разбрах, че ми се струва, че току-що някой ми отговори. Но аз съм сама тук! Очите ми се отвориха против волята ми, но тъмнината пред очите ми остана непроменена. И тогава наистина се уплаших. Ръцете ми се протегнаха към лицето и аз усетих плътна превръзка върху очите си.
– Какво става? Има ли някой тук? – Попитах на глас, треперещо опипвайки плата.
– Почакай – отново тихо прошептяха до мен – сега всички ще дойдат.
Замръзнах и започнах да чакам. Някъде наблизо се чу скърцане и след няколко минути чух стъпки.
– О, най-накрая се събуди – въздъхна с облекчение дълбок мъжки глас.
– Кои сте вие? Какво се случи? Защо ми са завързани очите? – Изглежда, че още малко и ще избухна в истерия. Да не би да съм ослепяла?!
– Адептка Серас, успокойте се. – Някой ме хвана за ръката и ме потупа окуражително по китката. – Вие сте в отделението на лечителите. Аз съм магистър по лечебни изкуства Корвус. Снощи сте била открита в безсъзнание и сте била пренесена тук. Имате лека травма на главата и увреждане на ретината.
Аз рязко издишах. Увреждане на ретината. Значи, наистина съм… Ослепяла? Преглътнах и се реших да прошепна главния въпрос:
– Няма да виждам повече ли?..
– Не, не – побърза да ме успокои магистъра. – Увреждането не е толкова сериозно, вече сме оправили всичко. Но, за съжаление, може да останат някои проблеми със зрението. Възможно е да се наложи да носите очила.
– Не е толкова страшно – въздъхнах с облекчение.
– Тогава позволете да задам един въпрос. – Гласът на лечителя стана по-суров. – Как успяхте да получите химическо увреждане на ретината? Решихте да проведете експеримент още в първия ден след постъпването си ли?
Замислих се дали да разкажа за находката си. Все пак може да се окаже полезна.
– Почиствах прах от камината, беше много мръсна. А той се разпръсна във въздуха и ми влезе в очите. Започнах да трия клепачите, много ме болеше. А после се спънах и паднах. Повече нищо не помня… – Не е зле. Не е съвсем истина, но и не е напълно лъжа. – А още, знаете ли, намерих в стаята няколко стари епруветки, може би предишния обитател е правил някакви експерименти?
– Всичко е възможно – замислено промърмори магистъра. – Извинете, разбира се, но ще трябва да проверим стаята за наличие на опасни вещества.
– Разбира се, разбира се – побързах да се съглася. – Не бих искала да се озова отново тук. – Усмихнах се леко в пространството. Тъмнината наоколо ме нервираше малко, но вече не ме напрягаше толкова.
– Ами, тогава почивайте. Вече е нощ, така че спете, а сутринта ще ви махнем превръзката и ще се върнете в стаята си.
– Благодаря – зарадвах се на толкова бързото оздравяване. Съдейки по звуците, лечителя се насочи към вратата. Чу се скърцане от отваряща се врата.
– Влизай… – Кой още е дошъл при мен? – И да, адептка Серас, съветвам ви да възнаградите котката си. Ако не беше вдигнала шум и не беше довела съседката ви, нямаше да ви открият толкова бързо и последствията можеха да бъдат много по-лоши. Затова тя заслужава хубаво парче месо! – В гласа на магистъра се дочу смях, след което вратата се затвори, а аз останах в недоумение. Каква котка? Аз нямах никаква котка. Леглото леко се огъна и нещо много космато премина по ръката ми. В главата ми се роди единствения възможен вариант.
– Ти ли беше там, в библиотеката? – Прошепнах аз, едва дишайки.
– Да, аз бях – промърмори котешкото (или вече бивше котешко?) чучело.
– Кой си ти?
– Аз… Не знам. Аз съм пазител – след пауза ми отговориха.
– Пазител на какво? На библиотеката? И как така не знаеш? – Главата ми беше готова да експлодира от въпроси. Такова нещо просто не се случва. Да намериш в стаята си проход, водещ към оживяла котешка кукла.
– Аз сам нищо не разбирам. Събудих се, когато ти вече бягаше от библиотеката, и се втурнах след теб. И изобщо не помня кой съм и как съм се озовал там. Макар че… В едно съм сигурен, че усещам цялата библиотека. Мога да намеря там всичко – замислено каза котката.
– Значи ти наистина си пазител на библиотеката. – Главата ми се замая от изобилието на получената информация и поводите за размисъл. Но най-много ме тревожеше основния проблем.
– Кажи… Това заради теб ли се случи всичко? – Докоснах превръзката. – Знаеш ли защо?
– За съжаление, наистина има моя вина. И предполагам какво е това и какви могат да бъдат последствията. Но все пак се надявам, че няма да се потвърдят – обясни още по-загадъчно и объркващо пазителя. – Но по-добре ги отхвърли веднага, защото ако са справедливи, утре ще ти бъде много трудно да се сдържиш, когато махнат превръзката. Затова я махни сега.
Ставаше все по-страшно. Какво ли толкова ужасно предполага тази котка-пазител. Междувременно ръцете ми трескаво размотаваха превръзките. Първият поглед към света предизвика буквално експлозия на нервните окончания. Вторият – вече експлозия на съзнанието.
– Какво е това ужасно нещо? – Простенах аз и бързо затворих очи с ръце.
– А какво виждаш?
Взех дълбоко въздух, опитвайки се да се овладея, и вдигнах миглите.
– Някаква жълта мъгла, заради която не се вижда нищо.
Само отблизо се вижда нещо. – Протегнах ръка, опитвайки се да я разгледам, и отново замръзнах от ужас. – А това какво е? – Опитвах се да откача купчина жълти ленти, които обвиваха китката ми, но не можех да хвана нито една от тях.
– Какво е това? – Поинтересуваха се тревожно отблизо.
– Някакви призрачни ленти. Това някакви последствия от лекарствата ли са? Халюцинации?
Обърнах се към гласа. Котка с необичайно големи размери, седяща до мен, въздъхна тежко и сложи пухкавата си лапа на лакътя ми, опитвайки се да ме успокои.
– Не се тревожи, това не са халюцинации – промърмори той. – Вероятно може да те поздравя, получила си необичаен дар. Дарът на пазителя, а по-просто – неговото зрение. Аз виждам света точно така… – Призна пазителя.
– Тоест, сега винаги ще виждам така? – Промърморих аз, усещайки сълзите, които се надигаха в очите ми. – Какъв дар е това! Аз почти нищо не различавам, освен тези ярки петна! С такъв успех можех да ослепея, дори това не би ме объркало толкова!
– Не, не, не се тревожи – побърза да ме успокои котарака. – С времето ще се научиш да включваш специално такова виждане на света, а нормалното зрение ще се върне. В моята библиотека има рецепта за отвара, която позволява да се заглуши зрението на пазителя, макар и за определен период от време. Ще ти я приготвя до сутринта – усмихна ми се котката (и ще ви кажа, че ласкавата усмивка на котешката му муцуна, макар и не ясно различима, изглеждаше плашещо) и отново ме погали с лапа. Уморена, аз се отпуснах обратно на възглавниците и затворих очи. Много ме напрягаше изобилието от жълта мъгла.
– Това ме радва – въздъхнах аз. – Но какво толкова ценно ми дава тогава това „магическо зрение“? – Реших веднага да разбера всички подробности за „подаръчето“.
– Ами, основното, което ще те зарадва като адептка – изсумтя звяра – е, че сега най-вероятно ще можеш да четеш всяка книга, на какъвто и език да е написана и колкото и да е шифрована. Въпреки че аз считам за много по-полезна и интересна втората особеност на пазителя. Ние виждаме магически потоци. Тази жълта мъгла, която виждаш в стаята, са остатъци от разсеяна магия на лечители, а жълтите ленти, които те уплашиха толкова, са твоята собствена лечителска магия. Всеки маг носи подобни потоци, но съществуват и природни източници. Броят на подобни ленти и техния цвят определят силата на дара и неговата насоченост. Жълтото, както вече разбра, е цвета на магията на изцелението, оранжевото – на огъня, синьото – на водата и така нататък. Аз като дух-пазител не притежавам собствена магия, но мога да използвам чужди потоци. Например, мога просто да извадя от ръката ти една жълта лента и ръчно да изплета мотив за необходимото заклинание. Възможно е и ти да си придобила тази способност.
Усещах, че след такова откровение вероятно ще повярвам във всичко. Например, че мъртвите могат да бъдат добри и отзивчиви и обичат да придружават изгубените в гората пътници до дома им. Главата ми бумтеше от изобилието на усещания. Но докато не се изяснят всички въпроси, не можех да се отпусна и да се отдавам на блажената прегръдка на съня.
– Ти каза, че не знаеш кой си и как си се озовал в лабораторията, а изведнъж ми разкриваш толкова много информация за дарбата си. Какво означава това? Лъга ли ме в началото? Или си си спомнил всичко? – Напрегнах се в очакване на отговор.
– Не, не съм лъгал – въздъхна тъжно съществото. – Трудно е да се обясни. Знам от какъв род съм, къде се намирам в момента, просто притежавам цялата известна информация за света около нас и дори малко повече. Но не помня нищо за себе си като личност. Нямам представа откъде съм се взел, какво обичам и какво мразя. На колко години съм, имам ли приятели или роднини, колко дълго съм спал. Нямам дори име – горчиво се усмихна пазителя. Толкова ми стана жалко за него, че внимателно погалих с пръст косматата лапа, която лежеше в дланта ми.
– Ще те наричам Хран – усмихнах се в пространството – съгласен ли си на това име?
За минута настъпи тишина, а след това последва уверен отговор:
– Съгласен съм.
Усмихнах се още по-широко.
– Много добре. Аз се казвам Кастодия Серас. Приятно ми е да се запознаем.
– И на мен – промърмориха ми в отговор. – … Кастодия, може ли да те попитам нещо?
– Ммм… Питай – съгласих се аз.
– Защо не каза за тайния проход и лабораторията?
Струваше ли ми се или в гласа на пазителя прозвуча напрежение?
Ах, какъв сложен и в същото време прост въпрос. И да отговоря на него сега, да изложа мотивите си, всъщност означава да разкрия тайната си. Да се доверя на това напълно непознато същество. И колкото и да ме привлича, готова ли съм да му поверя живота си?
– Може ли да задам един въпрос? – Замислено попитах аз. – А ти какво смяташ да правиш по-нататък?
– Искам да разбера кой съм – отговори ми твърдо той. – Затова ти предлагам кръвна клетва. Кълна се да ти бъда верен приятел и да ти помагам, когато мога. Кълна се, че никога няма да те предам и няма да разкрия тайните ти. А ти в замяна обещай, че няма да разкажеш на никого за мен. Закълни се, че няма да се опиташ да ме направиш роб и няма да ме накараш да причинявам зло на околните. Кълнеш ли се? – Настоятелно попита той, оплитайки ръката ми с дългата си опашка.
– Ти криеш ли се от някого? – Попитах тихо.
– В света има твърде много алчни хора, жадни за знания и сила – промърмори звяра и отново попита: – Кълнеш ли се?
Не бях чувала много за клетвата на кръвта. Тя беше забранена отдавна, защото за всяко заклинание (несъмнено изключително силно, в магията на кръвта нямаше други) трябваше буквално да се плати с кръв. Не винаги с голямо количество, но не в самото плащане беше въпроса. Клетвата с кръв наистина е неразрушима. Тя е вечна. Ако след смъртта някой възкреси безплътния ти дух, дори мъртъв няма да можеш да я предадеш. Затова тази клетва се използва много рядко. Отговорността е твърде голяма. Заслужава ли си?
– Кълна се – реших аз и леко стиснах меката лапа в дланта си.
– Кълна се – повтори той като ехо и се одраска с нокът по дланта си, за да вземе кръв за магическата връзка. Няколко минути в тишина той изрече необходимото заклинание, а след това тихо повика.
– Кастодия, отвори очи за минута.
– Наричай ме Дия – усмихнах се аз и отворих очи. Погледнах новия си пазител в ярките преплитания на магически ленти и забелязах тънка яркочервена ивица, която обгръщаше лапата на котката и се простираше към моята собствена длан.
– Дия – изкриви се в усмивка котешката муцуна. – Това е нашата клетва, нашата връзка. Сега винаги ще знам, ако ти е зле, и ще мога да те намеря, и обратното.
Отново се усмихнах на Хран и, примигвайки, се отпуснах на възглавниците. Е, ще се учим да се доверяваме.
– Питаше ме за тайния проход. Не мога да го разкрия, защото много ми трябва начин да се измъкна тайно от академията.
– Защо? Просто от естествена нетърпимост към всякакви правила? – Хихикна котката.
– Не. Съжалявам, Хран, няма да те карам да ми помагаш. Разбира се, няма да навредя на никого, но ще трябва да наруша законите – казах аз, опитвайки се да звуча възможно най-спокойно.
– Как? – Заинтересува се звяра.
– Животът ми зависи от това да вляза в затворените архиви за криминални престъпления.
Няколко секунди котарака напрегнато пръхтеше.
– Защо? – Най-накрая зададе най-важния въпрос.
– За да намеря един човек.