***
– Браво – промърмори котарака зад гърба ми.
Без да отговоря, въздъхнах и отидох да преценя възможността за възстановяване на роклята. Все пак нямам толкова много дрехи, че да си позволявам да хвърлям неща.
Не успях да изпера повредената дреха, когато Хран се промъкна в общата баня и, предвидливо затворил вратата, ме погледна въпросително.
– Защо ме зяпаш така? – Промърморих аз, продължавайки да разтривам роклята в мивката.
– Не мислиш ли, че трябва да ми кажеш нещо? Заради тази неочаквана визита забравих да те попитам откъде имаш тази очарователна червена украса на крака и още по-чудесния шлейф от лечебна магия около главата ти – попита с мазен глас пазителя.
Защо ли започна разговора точно в такъв тон. Денят беше прекалено напрегнат и аз още не бях успяла да се успокоя и да дойда в нормално състояние.
– А това са прекрасни подаръци от поклонница на нашия неканен гост. Неизвестно за теб растение, считано за адептка, реши да ми подправи външния вид, а между другото да се отърве от съперницата си – изръмжах аз.
– Какво? – Така и седна котарака.
– Нищо – казах уморено, вече съжалявайки за изблика на гняв. Хран не е виновен за нищо.
– Да, хвърли вече този парцал и обясни какво става? Какво може да се е случило, че преподавателя изведнъж се е загрижил за твоята безопасност? – Попита нащрек приятеля ми.
Ето какво точно не очакваше той – че аз наистина ще хвърля мократа рокля на пода и безсилно ще падна до нея, право в моментално образувалата се локва.
– Как се изморих – оплаках се, клатейки глава. – Не мога повече… Седях тихо, никого не закачах, на никого не пречех. Никой дори не си спомняше за съществуването ми. И изведнъж всички се заинтересуваха от мен! – отново започнах да се ядосвам, стискайки в ръцете си мократа рокля. – Какво искат всички от мен? Нещастният Дамиан, неговата луда поклонница Флора и всички останали хора, които разпространяват слухове на всеки ъгъл. Мразя ги! Тогава в лицето ми се замаха позната жълта плетеница и гнева ме напусна, а с него и физическите сили. В полезрението ми попадна тъжната мутра на пазителя.
– Помогна ли? – Заинтересувано попита той.
– Можеше първо да ме утешиш с думи, а не веднага да ми даваш успокоително. Знаеш, че след няколко часа действието ще отслабне и истерията ще се върне – промърморих уморено, без дори да правя опит да ставам.
– Дотогава ще те сложа да спиш. И дори не спори – не ми даде възможност да възразя. – Наспи се и всичко ще бъде наред.
– Едва ли. – За няколко минути настъпи тишина.
– Не седи на студено – най-накрая промърмори пазача. Станах. Заедно почистихме следите от моята криза и избягахме в стаята, където отново трябваше да се преоблека. Добре, че този път дрехите само трябваше да се изсушат, а не да се изхвърлят веднага в кофата за боклук. С такова темпо скоро няма да имам с какво да се обличам.
Към сутринта, за щастие, вече бях спокойна и безгрижна, а не искряща от злоба към всичко живо. Освен към един конкретен човек. От самото утро, което, за съжаление, започна с общи занятия с бойците, улавях мрачните погледи на Флора. Как да не е, имаше за какво да се ядосва, защото вместо да си спечеля живописно счупен нос, белег на половината лице или поне синина, аз се возих на ръцете на магистъра до лазарета, привличайки изцяло вниманието му. Ето ти нещастие. Очевидно, вчера ревнивката не е забелязала завръщането му в портала. Не че, аз имам право да се възмущавам, благодарение на Бриар се отървах само с развалена рокля. Въпреки че именно той е причината за агресията на Флора. Чувствайки омразата ѝ, се чудех кога ще избухне и дори с нетърпение очаквах този момент. Отказах се да отмъщавам, но да направя ход в отговор на нейната атака – това е друго. Точно това исках. Да покажа, че не съм беззащитна, че мога да се защитя, че съм ѝ равна. И тази възможност ми беше предоставена. Бойничката издържа цял ден, но след последния час се пречупи.
Разделих се с Рина, която бързаше за среща, и успях да направя десетина крачки по коридора, когато ме хванаха за ръката и ме вкараха в малко, зле осветено разклонение на коридора.
– Какво, Серас, да поговорим? – Каза момичето, злобно присвивайки очи.
Нейната неизменна приятелка и съучастница Кери остана на входа на ъгъла, следейки никой да не наруши нашия частен разговор, и от време на време хвърляше злоради погледи в нашата посока.
– Защо да не поговорим – спокойно се съгласих аз, измъквайки китката си от твърдата хватка. – Слушам те.
– Слушаш ли? – Просъска тя и, със сила ме блъсна към стената, притискайки раменете ми. – Не, аз искам да те слушам. Жертва ли се правиш? Ах, аз съм толкова слаба и нещастна, спаси ме, магистър, от злата ми съученичка – изписка тя, имитирайки гласа ми.
– Нямам нужда да се преструвам на някого – отбелязах студено, опитвайки се да не се свивам от болка. Не трябва да ѝ показвам слабостта си.
– Да бе, да – изкриви се момичето. – А аз мога да те направя истинска жертва – натисна тя, и не само с глас. – Интересно, трябва ли да поправим нещо, за да не говориш излишни неща? – Тя се усмихна кръвожадно и аз разбрах, че не мога да се бавя повече.
Затворих очи за секунда, въздъхнах дълбоко и преминах към пазителското зрение. Сега вече можех да работя. Престорих се, че се опитвам да избягам, и внимателно издърпах две огнени ленти. Всъщност, първо позволих на магията си да обгърне дланите ми, за да не се заразя отново. По-добрия начин, би било добре да изрека заклинание, но нямаше време за това. Оставаше да се надявам, че заряда от сурова магия също ще бъде достатъчно поучителен. Хванах я за китките и позволих на червените ленти да се увият около тях, притискайки суровата магия колкото може по-силно в кожата.
„Опитай собствените си методи за решаване на проблеми“ – помислих отмъстително.
Буквално след миг съперничката, изсъскала от болка, разтвори пръстите си. И ето, че вече тя се опитва да се отърве от хватката ми.
– Това ще бъде първото и последно предупреждение – тихо промърморих, гледайки я в очите и не давайки ѝ да се измъкне. – Не искам нищо от теб. И не претендирам за твоя Бриар. Но ако пак се опиташ да ме докоснеш, няма да проявя търпение.
Пуснах я, отстъпвайки с една крачка. Вегерос с ужас погледна към китките си с червени ивици от изгаряния, които буквално пред очите ѝ се подуваха и покриваха с мехури. Със същия страх гледаше Кери иззад гърба ѝ.
– Серас, ти си болна психопатка – извика момичето, притискайки към гърдите си осакатените ръце. – И ще си платиш за това! – Завърши злобно тя и, обръщайки се, излетя от ъгъла. След нея изчезна и приятелката ѝ.
Аз, въздишайки уморено, прилепих челото си към студения камък на стената. Съжалявах. Практически веднага, като видях последствията от магията върху ръцете ѝ, разбрах, че съжалявам. Под влияние на емоциите преминах границата, в която трябваше да се държа. Не, всъщност не е толкова страшно. В лазарета ще излекуват такива изгаряния за пет минути и няма да остане и следа. Но от мисълта, че съм причинила болка на човек, макар и защитавайки се, ми стана гадно. Свършеното не може да се върне, остава само да се надявам, че ще има ефект и ще ме оставят на мира. И че това няма да ми се върне. Уви, да разчитам сериозно на това беше глупаво.
– Адептка Серас, при ректора, спешно!
Последиците не закъсняха. Но аз не се тревожех. С Хран обсъдихме всичко и той не одобри действията ми, но се примири. Освен голословни обвинения, Флора няма нищо срещу мен. Дори мотив. Затова спокойно се качих на административния етаж и почуках на кабинета на ректора.
– Може ли?
– Влизай, адептка – строго кимна архимаг Тесар Фандориус.
С него се срещам едва за втори път. Е, как да не, преди седеше тиха като вода, ниска като трева. Трябва да върна тази добра традиция и да не му попадам повече пред очите. Но засега ще трябва да изтърпя няколко неприятни минути. В малкия, затрупан с хартии кабинет, както се очакваше, ме очакваше Флора, която ме гледаше гневно с демонстративно превързани ръце, а друг присъстващ тук не очаквах да видя. По-точно, се опасявах, но много се надявах на по-добро стечение на обстоятелствата. Магистър Дамиан Бриар хвърляше мрачни погледи последователно към мен и Флора, като размишляваше над нещо.
– Мога ли да знам защо ме извикахте? – Колкото се може по-спокойно и приятелски се обърнах към ректора.
– Срещу вас е повдигнато много сериозно обвинение – строго започна архимага. – Адептка Вегерос твърди, че сте ѝ нанесли тежка травма, използвайки магия на огъня.
Аз отворих широко очи.
– Извинете, но аз не владея магия на огъня. Имам само лечителски дар, който беше проверен още при постъпването ми. Нито капка магия от друг вид. Дори и да исках, не бих могла да нанеса травма на адептка Вегерос. И освен това, защо би ми било нужно да го правя? Ние сме в една група отскоро, почти не общуваме. Нямам причини да предприемам каквито и да било действия спрямо Флора – хвърлих учуден поглед към интригантката.
Хайде, разкажи за причината. За това как ме свали от стълбите, а аз ти отмъстих за това. Само че не можеш да докажеш нищо. Не си си лекувала ръцете, за да повдигнеш обвинение? Там все пак има следи само от твоята магия.
– Какво ще кажете за това, адептка Вегерос? Може би знаете мотива за този акт? – Сега вече към нея се обърна „Негово Превъзходителство ректора“.
Бойничката само злобно блесна с очи в отговор на моето искрено учудване.
Архимагът се намръщи още повече.
– Адептка Вегерос, разбирате ли, че клеветата срещу маг е сериозно престъпление?
Лицето на момичето веднага придоби объркано изражение.
– Но… А изгарянията?
– Те свидетелстват, че сте били изгорена – спокойно отбеляза той в отговор на нейното бърборене. – Но адептка Серас не би могла да ви нанесе такива травми.
– Невъзможно… – Промърмори тя. – Но Кери също беше там.
– Това е друг въпрос. Поканете адептката Холден! – Предложи архимага, а Флора от този, на пръв поглед, подарък на съдбата само се разстрои още повече.
– Тя не пожела да дойде – промърмори момичето. – Казва, че не е видяла нищо.
– Тогава или прекратете тази пародия, или ще ви накарам да повторите изпита по основи на магията – разгневи се майстор Фандориус. – Без дар или артефакт от съответната стихия е невъзможно да се използва нито магията на огъня, нито която и да е друга. И, мисля, че на всички присъстващи е ясно, че адептка Серас не би могла да си позволи такъв скъп артефакт.
– Но… – Не се предаде момичето.
– Достатъчно, омръзна ми, имам достатъчно работа и без вас! – Изръмжа майстор Фандориус. – Бриар, вземи тази лъжкиня и ѝ дай някаква общественополезна работа, за да не ѝ остава време за глупости. А вие, адептка, не обвинявайте повече магьосниците в нарушаване на закона заради детските си обиди. Следващия път няма да се отървете толкова лесно. Напуснете помещението!
– Серас, и ти си свободна – кимна ми магистъра. – Вегерос, след петнадесет минути в кабинета ми.
Изскочихме през вратата. Флора се вкопчи в ръката ми и, отдръпвайки ме далеч от вратата, притисна гърба ми към стената. Сякаш подобна сцена вече се беше случвала между нас.
– Ще ми платиш за всичко, мръснице! – Прошептя ми яростната фурия в лицето, стискайки силно двете ми китки, явно се страхуваше, че ще започна да магьоснича. – Не знам как си го направила, но ще съжаляваш.
Наивна. Забрави да ми запуши устата. А за заклинанието, което изпробвах върху нея миналия път, не е необходимо да използвам ръцете си. Прошепнах няколко фрази и духнах в лицето ѝ.
Момичето веднага се хвана за челюстта и неразбираемо замуча.
– Млъкни малко – прошепнах аз, откъсвайки се от стената и разтривайки китките си. – Това ще ти е полезно. А сега ме послушай и помисли. Повече от две години седях тихо в лабораторията си и не пипнах никого. А тук изведнъж странни слухове за връзки с преподавател, всеобща омраза. Още веднъж ти повтарям, че не ми е нужен. Стар е и страшен! Всичко, което искам, е да завърша семестъра и да се върна спокойно на катедрата си. Обратно в тихата лаборатория. Бих избягала и по-рано, но твоя гаден магистър не ме пуска, прекалено добре работя. Много се надявам, че скоро глупавите слухове ще спрат. А теб просто ще посъветвам да не правиш гадости на другите, живота е такава работа, всичко лошо се връща с лихвите. Разбрахме ли се? – Погледнах я проникновено в очите.
Злобно кимване и войнственото момиче изтича по коридора. Издишах. Все пак нервите ми са на предела. Но се успокоих прекалено рано!
– Значи, стар и страшен? – Прозвуча глас зад гърба ми. – Колко много ново може да научиш за себе си, ако излезеш навреме от кабинета.
Аз въздъхнах и се обърнах към източника на всичките ми проблеми. Ето го, този поглед „Опитай се да се обясниш“! Сега ще се обясня, господин интригант. Ще кажа всичко, а после пак ще стана тиха мишка.
– Магистър Бриар – изрекох с леден глас. – Не желая повече да участвам във вашите игри и проверки за издръжливост. Следващия път просто ще седна, ще сгъна ръце и ще чакам, докато не ме осакатят или докато не ви събуди съвестта. И, честно казано, не съм сигурна, че второто ще се случи по-рано.
– Какво имате предвид под тази смела тирада? – Попита той сухо, приближавайки се и буквално навеждайки се над мен.
– Магистър, вие не сте глупав – напълно загубих контрол. – Сам разбирате всичко. Но ако искате да го чуете от мен, моля! Вие наистина сте умен човек и ако не сте успял да разберете веднага кой ви е подхвърлил магията, в което силно се съмнявам, то да свържете слуховете за бурния ни личен живот и опита да ме наградят с няколко счупвания, сте напълно способен. Но защо ли не се намесихте, освен да ми дадете знак: Очевидно понятието „съвест“ ви е познато. И защо всичко това? Да проверите бъдещата си подчинена за устойчивост на стрес? Градската стража не е събрание на малки деца. Тук трябва да се отглеждат зъби и нокти. И ако не мога да се защитя пред недоучила адептка, тогава нямам какво да правя в стражата, нали? А вие се нуждаете от способни служители, затова трябва да ги подбирате колкото се може по-рано, докато никой не ги е прелъстил, не ги е развалил. Е, как мислите, достатъчно остри ли са зъбите ми? – почти изплюх в лицето му цялото си възмущение.
Но вместо да ме смъмри за грубостта, той ми се усмихна широко.
– Наистина, умница. Но зъбите и ноктите ти трябва да растат и растат. Докато дойдеш да работиш при нас, ще са пораснали – спокойно отвърна той. – Но като цяло не е зле, ще ти намеря място в екипа.
Аз просто се разярих.
– Да, отидете вие сам на това място! – Отскочих аз. – А на вас не ви ли хрумна, че аз не искам да работя за вас? Вие буквално ме принудихте да отида в новата група. И ние се договорихме, че в края на семестъра, ако не ми хареса, ще се върна. Е, сега ви казвам ясно: Не ми харесва! Искам да се върна в лабораторията си. Това, че сега участвам толкова активно във всичко, не означава, че съм във възторг от професията. Просто от всяка ситуация трябва да се извлича колкото се може повече полза. Сега е прекрасна възможност да практикувам, да натрупам опит, но не искам цял живот да се варя във вътрешната мръсотия на хора, които убиват близки за солидно наследство. Затова за последен път ви моля, оставете проверките си, те са безсмислени. И ме изтощават до краен предел! – изрекох аз и, без да чакам отговор, побързах към стаята си. Стига с истериите, време е да се върна към мишия си живот. Надявам се, че днешните разправии ще ми помогнат.