***
Сутринта започна с шумно чукане. Най-странното и плашещо беше, че не чукаха на входната врата, а на спалнята. С Хран скочихме едновременно, погледнахме се и отново се втренчихме във вратата. Трескаво се опитвах да си спомня дали съм заключила вечерта, но тогава се чу глас:
– Кастодия, ставай!
– Не, не, моля те, нека да си мисля, че спя – зарових се обратно във възглавницата. – Просто сънувам кошмар.
– Всъщност те чувам – спокойно отбелязаха от другата страна на вратата. – Ставай. Чакам те след десет минути, имаме поредния труп.
Настроението ми се понижи. Ето че се намери допълнително място в таблицата. За съжаление, нещо ми подсказваше, че празните колони ще ми потрябват още не веднъж. Неохотно излязох от под одеялото и с жестове показах на Хран да спи, защо да се мъчим и двамата? Бързо се облякох и дори си сплетох косата, но тук възникна проблем. Моите капка за очи бяха в хола, в чекмеджето на масата. Интуицията ми подсказваше, че магистъра няма да се притесни да ме попита защо ги пия. Доколкото бях забелязала, той изобщо не се отличаваше с такт и не се обременяваше с правила на вежливост. Но нямаше какво да правя, въздъхнах тежко, взех очилата от масата и се затътрих към хола.
– Добро утро – промърморих в отвратително бодрото лице на магистра и се промъкнах към масата. Отворих чекмеджето, намерих бутилката. Сега най-трудното – да намеря каната. Обърнах се и пред носа ми пъхнаха чаша, пълна с вода. – Благодаря – промърморих все така недоволно, обръщайки се към масата, за да си налея от отварата.
– И какво е това? – Прозвуча глас зад гърба ми.
– Наркотици.
– Мога да ги иззема и да ги изпратя за анализ – предупредиха ме студено.
Разбира се, трябва да сме в течение на всяка подробност.
– Лекарство за очите – опитах се да отговоря по-спокойно. Изпих горчивата смес. Затворих очи. Вдишах, издишах. Отворих очи, света бавно придобиваше нормални очертания. Пуснах очилата на носа си и най-накрая се обърнах към сутрешния гост.
– Къде отиваме? – Погледнах въпросително магистъра, който ме изучаваше внимателно.
– В нашата морга. Жертвата е намерена през нощта, затова те оставих да поспиш.
– Благодаря – казах безразлично и се затътрих към вратата.
– Чакай – хванаха ме за ръката. – По-бързо! – Точно под краката ми се появи портал.
Боли ме, че той ги разхвърля толкова лесно. Това са колосални енергийни разходи. Нивото му далеч не е на магистър. Какво изобщо прави в нашата академия?
Дори не забелязах, че ме влачат за лакътя по коридора на моргата.
– Мъж, шестдесет и три години. Намерен обесен в собствения си дом, в кабинета си – започна да ме въвежда в случая магистъра.
– Вътрешният ми глас подсказва, че са му помогнали да се обеси – въздъхнах аз.
– Правилно ти подсказва – кимна Бриар, бутайки ме в стаята. – Но това не трябва да те тревожи, там вече са се разбрали с всичко. Твоята работа, както винаги, е да направиш аутопсия и анализ на кръвта. Може да откриеш някой нов подарък – намръщи се той.
Без да задавам повече въпроси, отидох да взема престилката и инструментите.
– Ще се справиш ли сама? – Въпросът ме хвана неподготвена.
Обърнах се и погледнах право в тъмните очи. Имах огромно желание да попитам: „Какви глупави въпроси?“ Но се сдържах и мълчаливо кимнах.
– Колко време ще ти трябва?
– Около три часа – прецених минималния обем работа.
– Тогава след толкова ще се върна. Всички, които те притесняват с въпроси, гони ги, а особено настойчивите да идват при мен – посъвет ме магистъра.
– А защо, ще ме тормозят ли? – Опитах се да попитам през затворената врата. – Естествено, като сам задавате глупави въпроси, ние ще стоим и ще губим време, а като дойде ред да изслушаме другите, ще имаме стотици спешни дела – промърморих аз и се залових за работа.
Първо огледах ръцете. Трябваше да се уверя, че клиента наистина е наш. Нямаше никакви съмнения, живописните цветя, преливащи се във всички нюанси на синьото в лакътната сгъвка, не оставяха съмнение, че пред мен е поредната кукла по нашето дело. Сега кръвен анализ. Все пак ме докараха за разследване на дело за наркотици, а не за убийство, така че по-важно е да се определи дали става дума за класически състав или за ново откритие с парализатори. Повечето време прекарах с това. А когато приключих с кръвта, реших да направя поне външен оглед на тялото. Допълнителни доказателства, че става дума за убийство, няма да навредят. Това ме завари да правя Бриар.
– Какво интересно ще разкажеш? – Поинтересува се той, разглеждайки тялото.
– По повод „кукловода“ – започнах аз – нищо ново. В кръвта има състав с парализатор. Следи от убождане няма, така че предполагам, че препарата е бил приет с храна или с течност. Но има няколко факта относно убийството.
– Какви? – Попита той мрачно.
– Че първо са го убили, а после обесили, предполагам, че вече сте разбрали? – Хвърлих въпросителен поглед към шефа.
В отговор ми кимнаха.
– Дори прекалено очевидно. Няма следи от примка на врата. Значи са го обесили след смъртта.
– Интересно е, че все пак са го удушили, само с ръце. По-точно, са му запушили устата и носа с дланта, прекъсвайки въздуха. Подозирам, че убиеца е знаел за парализиращия ефект на наркотика.
– И откъде тези заключения? – Попита Бриар.
– Няма следи от съпротива. Ръцете са чисти, без драскотини, без синини. Но има следи от обтурационна асфиксия на лигавицата на устата. Има няколко драскотини по лицето, рани по вътрешната страна на устните, прекалено силно са били стиснати. Така че трябва да търсим мъж. Следите са доста дълбоки, на жена няма да ѝ стигне силата за такова нещо.
– Интересно – каза магистъра. – С това може да се работи. Докладът готов ли е?
– Не, още не съм успяла – поклатих глава.
– Тогава събличай костюма на касапин, документите ще попълниш горе.
Не успях да си съблека престилката, когато отново ме повлякоха по коридорите. След няколко минути се озовахме в познатия кабинет. С доклада се справих бързо и сега от скука поглеждах стените и обстановката. Хора в отдела, доколкото успях да забележа, нямаше. Което не е учудващо, рано сутринта в неделя, още повече че беше нощно излизане на място, така че Бриар вероятно беше пуснал всички.
„А мен не можа да пусне! – Отбелязах раздразнено на себе си. – Затова сега се мъча без работа, вместо да се върна в леглото си и да поспа още няколко часа.“ Освен това в кабинета беше хладно, а аз не бях взела топли дрехи. Качих се на креслото с краката си и се свих на кълбо, за да се стопля. Положих главата си на коленете и затворих очи. Кога ли ще се върне този магистър! Да поспа малко поне.
Събудих се от това, че някой ме взе в ръце. С усилие отворих очи и погледнах към Бриар.
– Спи – казаха ми с усмивка. – Ще те върна на мястото ти.
– Не е нужно, сама ще стигна – промърморих, слабо мърдайки, въпреки че много ми се искаше просто да се притисна към източника на топлина и да продължа да спя.
Магистърът въздъхна и все пак ме постави на крака. Когато почувствах твърда земя под краката си, бързо направих крачка назад. После се прозях и протрих очи. Защо ми се спи толкова много?
– Докладът е на масата – докладвах, прозявайки се за десети път. – Мога ли да си вървя?
– Можеш – кимна магистъра.
Тръгнах към вратата.
– Къде отиваш? – Попитаха ме отзад. – Така ли ще излезеш на улицата?
Върнах се при магистъра и го погледнах в очакване.
– Върви, нещастна – съжали ме той и отвори портала. Аз дори не се обидих на нещастна и побързах да направя крачка, за да вляза в собствената си гостина.
– Как да не съм нещастна – мърморех, събличайки роклята по пътя към леглото. – Събуди ме рано-рано, въпреки че обеща да не ме пипа. Ето го… лош човек – оплаквах се, набързо настанявайки се под одеялото до Хран.
Въпреки че вчера се погрижи да не седя на студено. Едва сега осъзнах, че от това малко и изпокъсано парче плат ми беше прекалено топло. Следователно, някой е използвал магия. И още ме нахрани. Това сигурно означава нещо, нали?
Уловила се на тази мисъл, рязко разтърсих глава.
„Всички тревожни мисли, махнете се! Не искам да мисля за нищо сега, особено за странното поведение на Дамиан Бриар. Искам да спя“, – казах си и затворих очи.