***
Събудих се късно, напълно разбита. Главата ми беше запълнена с неприятни спомени от снощи.
„Защо всичко е толкова зле? Защо, когато се появят проблеми, те се натрупват едновременно и то във всички области на живота?“
Имах силно желание да седна, да се самосъжалявам и да се оплаквам от нещастната си съдба. Но напоследък правех това твърде често и вече безсмислено бях пропиляла половината от деня, лежейки в леглото, а работата не чака. Трябва да си напиша домашните, не мога да имам закъснения, иначе ще се натрупат като снежна топка и ще ме затрупат.
Тежко въздъхнах и се запътих да събудя котарака. Достатъчно е да спи. Вече пет дни не сме медитирали, нямаше време. А сега е време да се върнем към обичайния ритъм. Надявам се, че този път няма да има непредвидени ситуации?
Следващият ден наистина мина по обичайния маршрут. Ходих на всички занятия. На обяд поговорих с Рина, чух много нови слухове, за мен, за щастие, не бяха пуснали нови. Вече е вечер, по-голямата част от задачите съм свършила, остана само да нарисувам няколко схеми на елементи, но това е единственото, което, признавам, винаги съм отлагала за Хран. Ето в какво е въпроса. Знаех всичко това много добре, само че отношенията ми с рисуването бяха приблизително същите като с шиенето. Тоест, в крайния продукт с мъка се познаваше това, което първоначално беше замислено. Като цяло, това не е за мен, затова и беше тържествено прехвърлено на косматите рамене на приятеля ми. Доволна, седях и се опитвах да медитирам. Ключовата дума е „опитвах се“. За това трябва да се отпуснеш и да се концентрираш. Но не успявах да изгоня от главата си излишните мисли, твърде много неща се бяха смесили там. Може би, ако бях седяла още малко, нещо щеше да се получи, но това не беше писано да се случи, защото отново ме прекъснаха. С шестото си чувство усетих кой стои зад проклетата врата и неохотно отидох да отворя.
– Добър вечер, магистър Бриар – промърморих, пускайки госта. – Наистина ли намерихте още някого?
– За щастие, не. Трябва да се справим със старите – каза той, подреждайки купчина папки и лист картон на масичката до камината, а сам седна в креслото.
– Тук, при мен? – Изненадах се аз.
– Сигурно си забелязала, че в управлението не може да се работи спокойно – отговори ми магистъра, разгръщайки картона и разглеждайки резултатите от работата ми. – А тук ще се справим по-бързо. И на мен няма да ми навреди да прегледам материалите, може да ми хрумне нещо.
Тежко въздъхнах и се затътрих към спалнята за писалки. Там ме посрещна ухиления Хран, и трите му опашки в този момент приличаха на въпросителни. Аз само се намръщих на непонятното веселие на котарака. А вече в хола, разстилайки таблицата на пода, си спомних мислите си за нагряването на пода. Погледнах към магистъра. Той седеше, сякаш не забелязваше присъствието ми, и внимателно четеше някакви документи. Реших, че не искам да проверявам теорията си, и се върнах в спалнята. Смъкнах от леглото плътно покривало, като по пътя изтръсках на пода все още усмихнатото животно. В хола, вече под внимателния поглед на магистра, сгънах покривалото на няколко пъти и се настаних отгоре.
– Диктувайте! – Реших решително, хващайки молива.
И започнаха да ми диктуват. Въпреки сложната работа, не можех да се концентрирам. Постоянно хвърлях, надявам се, незабележими погледи към Бриар, опитвайки се да забележа поредните странности в поведението му, които да ми помогнат да разбера какво все пак се случва. Но не забелязах нищо. Дори промените в температурата на пода под мен. Този път работихме много по-малко, но успяхме да попълним повече. Все пак, когато някой ти дава вече обработена информация, задачата е по-лесна. Накрая шефа заяви, че за днес е достатъчно, и започна да събира разпръснатите по пода хартии. Аз, сгъвайки картона, казах:
– Магистър Бриар, вземете чайника с подноса.
– Какъв чайник? – Намръщи се той.
– Този, който донесохте миналия път за вечеря – напомних аз.
– Оставете си го – махна с ръка мъжа. – Ще ни е нужен в домакинството.
– В какво домакинство? – Попитах учудено. – Аз съм в общежитие, тук няма къде да го затопля, освен в химическата лаборатория или да помоля някой от природниците! – Да, Рина е добра, тя има способности за огнена магия, затова може да свари вода. Но няма да тичам при нея заради чайника, и не ми е нужен. Ако ми се пие чай, просто ще отида при приятелката си и ще пием заедно.
– Значи това ще бъде моя личен чайник. Ще идвам при теб, да го загрея, а ти ще ми правиш чай – най-накрая се обърна към мен Бриар, усмихна се мимоходом и веднага възвърна сериозното си изражение. – Всичко, адептка, довиждане, никакви нощни занятия! – Каза той и, обръщайки се, си тръгна, без дори да се сбогува.
А аз останах да стоя, чудейки се защо му е личен чайник точно в моята стая. Хран мълчаливо се смееше, гледайки моите мъки. А на следващата вечер всичко се повтори, с тази разлика, че наистина ме накараха да сваря чай. И не е беда, че нямам чай, нито имам какво да поднеса за десерт. Всичко това беше щедро предоставено с помощта на портала. Бях в шок от абсурдността на цялата ситуация, но покорно разлях напитката в чаши. (Вежливост, да я има!) След това отново работихме цяла вечер. На третия ден таблицата най-накрая беше готова, но все още не открих никаква система. След като обещах, че ще му кажа, веднага щом ми хрумне някаква идея, изпратих магистъра и въздъхнах с облекчение. Тези посещения вече не ме напрягаха, но ме тревожеха. Въпреки че Бриар се оказа изненадващо нормален човек и приятен събеседник. Ние работехме през цялото време, но той успяваше да ме накара да му разкажа с какво съм се занимавала през деня и какво интересно сме изучавали днес. Като цяло, с него беше интересно, но не исках да свиквам, а и с Хран беше време да се заемем с нашите дела. Пазителят изтича в града и съобщи, че в таверната ме чакат с нетърпение. Така че, като затворих вратата зад магистъра онази вечер, бях сигурна, че следващата ще мога да посветя на нашите с котарака грижи. Но не беше така! Не успях да се преоблека, като почукаха на вратата. Пълна с лоши предположения, отидох да отворя. Предчувствията ми не ме излъгаха. Мълчаливо се погледнахме и аз се сблъсках с още по-внимателен поглед от обикновено, вероятно концертните ми панталони бяха породили някакви подозрения.
– Мислех, че сме приключили за тази вечер? – Казах аз, все още препречвайки пътя.
Бриар замълча.
– Честно? – Най-накрая каза той уморено. – Оказа се, че стаята ти е единственото място, където мога да работя на спокойствие, без някой да ме дразни на всеки пет минути. А точно сега имам нужда от това.
Помислих за секунда и се отместих, пропускайки го. Вероятно просто съжалих този силен и уверен в себе си, но толкова зает мъж. И дори мълчаливо сварих чай и извадих остатъците от сладкишите. Всъщност, с това добротата ми се изчерпа и реших да разбера как моя скъпоценен шеф е стигнал до това състояние.
– Магистър Бриар, позволете да попитам, какво ви изгони от собствения ви кабинет?
– Знаеш ли, това е просто удивително! След всичко, което се случи, ти продължаваш да ми говориш на „вие“, въпреки че аз предложих да ме наричаш по име, а тези нахални момичета се опитват да се сближат с мен… – Изрече той изречение, което беше напълно неразбираемо за мен.
– Извинете, но не разбрах – рискувах да попитам.
– Говоря за причините, които ме накараха да напусна собствения си апартамент – обясни той. – Някои адептки се научиха да тичат при мен и да „изясняват информация, която не са разбрали по време на занятията“. Не мога да работя нито в академията, нито в администрацията. Те дори разбраха в коя лаборатория работя в тази сграда – възмути се той.
– А не сте ли пробвали да ги изплашите по някакъв начин? – Плахо предложих идея, в която самата аз не вярвах. Защото ако те изобщо не се страхуват от него, нищо няма да помогне.
– Не мога – прозвуча неочакван отговор. – Вече изплаших една, и нашия уважаван ректор заяви, че или ще понасям всички изцепки на студентите, или ще ми забранят да преподавам.
От такава новина наистина останах в шок.
– Тогава напуснете преподавателската работа, ако това ви пречи – предложих аз.
– Не искам – отговориха ми просто. – Харесва ми да работя с младежи! – О, така се нарича сплашването на младите кадри, спомних си първия ни урок. – Обикновено помага да се поддържаш във форма, защото няма по-изтънчени от небрежните адепти по време на сесия – усмихна се той.
Аз се разсмях, спомняйки си как Рина на изпита по история (единствения предмет, който ѝ се отдаваше наистина трудно) пишеше бележки на коленете си, а после цялата мъжка аудитория, забравила за изпитващия, с интерес зяпаше момичето, което повдигаше по-високо полата си. Въпреки това, в това имаше и голям плюс, преподавателя постоянно се разсейваше от обръщащите се адепти и изобщо не обръщаше внимание на Рина, което и позволи безболезнено да издържи изпита. След като се разсмях, забелязах, че Бриар ме гледа с усмивка.
– Смей се по-често, това ти отива много повече, отколкото мрачното и съсредоточено изражение.
Зачервих се. Да побързаме да пренасочим разговора в друга посока.
– Добре – станах от дивана – вие работете. А аз ще се занимавам с научна дейност.
Нямаше какво да правя, отидох да си взема изследването. Отдавна не бях го пипала, от последния експеримент с дроу. Сега беше удобна възможност, все пак трябваше да се заема с нещо, а нещо наистина необходимо (като нов амулет) не можех да направя пред магистра. Не можех да го изгоня, след като вече се беше заровил в хартиите. След като си помислих, че някой ден ще съжалявам за излишната си доброта, седнах на масата. Няколко часа мълчаливо се занимавахме с работата си, след което Бриар се събра, благодари и си тръгна. Аз отидох да си легна, опитвайки се да изгоня от главата си абсурдните мисли за възникналата ситуация. Във всеки случай, подобна вечер със сигурност не се предвижда. Успокоена от тази мисъл, аз заспах.