***
– Няма да ме избуташ – възразих аз – нямаш достатъчно сила.
Ноктите му се забиха в бедрото ми. Изправена от болка и изненада, паднах от леглото.
– Ах ти!..
– А каза, че няма да те избутам, – промърмори котарака, запълвайки освободеното място под одеялото.
– Прасе – прошепнах аз, ставайки от пода.
– Иди, отвори – прозвуча глухо от под одеялото.
– Сега – промърморих аз, едва отваряйки очи. Минавайки покрай леглото, дръпнах ъгъла на одеялото и котарака с гръмко мяукане се строполи на пода, затрупан под купчина плат.
– Няма защо да спиш, ако аз не спя – изръмжах аз и продължих да пълзя.
Сблъсъкът с Хран не събуди съзнанието ми, затова стигнах до вратата със затворени очи. Не искам да ги отварям, ще изпратя Рина и ще продължа да спя. Намерих ключалката.
– Рин, спя. Ела довечера, иначе цял ден ще сипя и ще хапя – промърморих и веднага затръшнах вратата. Приятелката ми вече беше свикнала с лошото ми настроение, когато не съм спала, така че нямаше да се обиди. Само се обърнах, за да се промъкна обратно, когато чух отново чукането.
С тежка въздишка се наложи да отворя отново.
– Рина, ти не си самоубийца, не измъчвай себе си и мен – простенах аз, буквално висяща на вратата.
Докато не отворих очи, все още бях в състояние на сън. А това означаваше, че не трябваше да ме пипат!
– Пожалете адептка Даес, тя не е виновна за нищо – прозвуча подигравателен глас.
Отворих едното око.
Точно така, магистър Бриар, защо ли не съм изненадана.
Затворих очи отново.
– Отстраниха ме от разследването, така че, каквото и ново тяло да откриете, аз няма да ходя никъде. Ако не вярвате на вашите криминалисти, почукайте на съседната врата. Там живее специалист, не по-лош от мен, тя с удоволствие ще ви помогне – промърморих аз и се опитах да се заключа отново. Но не ми позволиха да го направя.
– Адептка Серас, къде са ви учили на правила на учтивост? – Поинтересува се магистъра.
Все пак се наложи да отворя очите си напълно.
– Очевидно там, където и вас – отвърнах аз.
– А това вече е грубост. Не сте ли прекалено дръзка? – Като между другото отбеляза госта.
– На какво дължа ранното ви посещение? – попитах, без да обръщам внимание на забележката му и старателно сдържайки прозяването си в юмрука.
– Изпълнявам обещанието си – спокойно ми обясниха.
– Какво обещание? – Напрегнах се аз.
– Да те придружа в града. Имаш ли нужда от нещо? Тогава се събирай и да тръгваме, докато имам свободно време – обясни Бриар.
Аз мълчаливо го погледнах.
– Може би все пак ще ме пуснеш да вляза, защото не е много удобно да разговаряме на прага.
Аз механично се отместих от вратата.
– Чакайте – опомних се, когато той вече беше влязъл вътре. – Вие тогава се шегувахте, нали?
– Приличам ли на човек, който се шегува? – Обърна се той към мен, повдигайки въпросително вежда.
– Не много – промърморих аз. – Но защо ви е това?
– Първо, наистина трябва да компенсирам неудобството, което ти причиних. И второ, понякога и аз трябва да се разсея от работата – усмихна се той.
– А аз какво, причина за разсейване ли съм?
– Да.
– Но аз не искам нищо. Просто се опитвах да отстоя правото си на свобода – признах аз.
– Тогава просто ми прави компания. Не мога да се върна на работа, нали? – Заяви той.
Аз замръзнах. Какво да правя? Не разбирам този човек. Какво иска? А да разбера това, изглежда, стана приоритетна задача, той се приближи прекалено много.
– Добре – реших аз. – Наистина трябва да купя нещо в града.
– Защо тогава въпросите? Отдавна трябваше да си тръгнала – усмихна се той, настанявайки се в креслото и с цялото си изражение давайки да се разбере, че ще ме чака тук.
И едва сега разбрах, че всички тези разговори съм водила в нощница, която едва стигаше до коленете ми, и веднага се втурнах в спалнята. Ето каква глупачка, така отидох да отворя вратата! Но кой да знаеше, че магистъра ще се появи. В спалнята ме чакаше Хран, който вече се беше настанил да спи на одеялото, хвърлено на пода. На появата ми в стаята той не обърна внимание, само леко мигна с очи от под полузатворените клепачи.
Трескаво скачах из стаята, опитвайки се да се стегна и да обмисля план за действие. Идеята да изляза с Бриар и да се опитам да разбера какво иска, вече не ми се струваше толкова добра. Но ако сега изведнъж променя решението си, това ще изглежда странно. Добре, ще действаме според ситуацията. Главното е да не забравя амулета, който прикрива лъжата. За всеки случай. Вече бях хванала дръжката, когато в гърба ми долетя тихо „Успех“ от дремващия котарак.
Да, ще ми е нужен.
Излизайки от спалнята, открих магистъра до стената ми, покрита с таблици.
– Отстраниха те от разследването – каза той, без да се обръща.
– Отстраниха ме – съгласих се, приближавайки се.
– Тогава защо продължаваш да се занимаваш с това?
– Аз не се занимавам с разследването – отбелязах меланхолично, също разглеждайки картата на стената.
– И това според теб какво е? – Посочи той на начертаните от мен кръгове на картата.
– Това е художествено рисуване.
– Да приемем, че съм оценил хумора – без и следа от усмивка отбеляза той и най-накрая се обърна към мен. – А ако сериозно, защо ти е това? Не мисля, че имаш толкова много свободно време. Дори и да имаше, мисля, че би намерила с какво да го запълниш.
– Не мога да изоставя всичко така – въздъхнах и отговорих честно.
– Защо не можеш? – Настоя магистъра.
– Вероятно е синдром на отличничката. Свикнала съм да правя всичко, което мога, без значение дали задачата ми е поставена от мен или от преподавателя. Прехвърлихте ме на специалност с разследващ характер, а после ми поставихте цел: Да систематизирам и намеря зависимости в наличната информация. И макар че вече ме отстранихте, не направих всичко, което мога. Затова ще продължа да работя с информацията, с която разполагам – обърнах се и го погледнах уверено в очите.
– Прости ми – каза той след няколко минути мълчание.
– За какво конкретно се извинявате този път? – Попитах аз, обръщайки се към картата. По някаква причина ми е трудно да го гледам в очите, въпреки че погледа му отдавна не ме плаши.
– За това, че те въвлякох в тази работа.
– Прощам ти – кимнах аз. – Макар че трябва да призная, че и аз сама се заинтересувах от нея.
– Готова ли си? – Бриар ме огледа строго. – Сигурна ли си, че няма да измръзнеш?
И аз се огледах. Топла вълнена тъмносиня рокля, отгоре мека кожена жилетка. Не сложих специално палто, нито шал, той ме видя с тях съвсем наскоро.
– Сигурна съм – кимнах аз.
Магистърът ме погледна скептично. Свали шал, почти идентичен с моя, и започна да ми го навива около врата.
– Искаш да ми запушиш устата, за да говоря по-малко ли? – промърморих, когато шала стигна до носа ми.
– Повярвай ми, ще ти е нужен – усмихна се той. – Взе ли ръкавици?
– Да – измърморих. Наистина се отнасяха с мен като с дете.
– Напред – побутнаха ме към изхода.
Вървейки по коридорите на сградата, размишлявах как да се държа. Да не отговарям на всеки въпрос, да не търся уловки. Моята нервност предизвиква повече подозрения. Трябва да бъда спокойна, по възможност доброжелателна. Да се опитам да не лъжа. Главното е да не се паникьосвам. Аз съм умна, ще се ориентирам някак си. Магистърът мълчаливо вървеше зад мен. Чувствах се като под конвой. Макар че донякъде така и беше.
Излязох на улицата и затворих очи от ярката блестяща белота, която ме заобикаляше от всички страни.
– Сняг…
Каква красота. През последните няколко седмици, въпреки че зимата вече трябваше да е настъпила, на улицата беше мръсно и кално. Снегът не искаше да падне, а тук за една нощ, и то толкова много, просто чудо.
– Казах ти, че ще ти трябва шал – прозвуча зад гърба ми.
– Да – съгласих се, забелязвайки, че на улицата наистина се е охладило.
– Хайде – отново ме подбутнаха леко в гърба. – Ако стоим на прага, някой ще ни блъсне с вратата.
Тръгнах по пътеката, водеща към портата, наслаждавайки се на хрускането на пресния сняг под краката ми. Все пак е добре, че магистъра ме измъкна на улицата. Иначе щях да прекарам целия ден в стаята и дори нямаше да разбера, че има такава радост. Но че „радостта“ е много коварна, си спомних минута по-късно, когато десния ми крак рязко се плъзна напред, а главата ми, съответно, надолу. За щастие, не паднах на земята, магистъра успя да ме хване и да ме върне обратно.
– Стоиш ли?
– Стоя – кимнах аз.
– Сигурна ли си? – Явно се подиграваше той.
– Сигурна – изръмжах аз и, отърсвайки ръцете, които ме държаха за талията, побързах да продължа.
Убедих себе, че трябва да бъда по-спокойна, но кой би ми обяснил как да го направя! Добре, ще се опитам да се разбера с ходенето в града по-бързо, имам нужда само от няколко съставки, малко чай и бисквити. Всичко това може да се купи тук, недалеч от академията, така че разходката няма да се проточи. Дежурният ни изпрати с внимателен поглед. Дори прекалено внимателен, усещам, че към вечерта тук ще се разбушува нова вълна от слухове. Но добре, прекалено съм уморена, за да се тревожа и за това. Затова бързо се отбих към най-близката аптека. Но не успях да направя и няколко крачки покрай оградата, когато ме хванаха за яката.
– И къде отиваме? – Прозвуча над ухото ми ласкав глас.
Обърнах се и недоумяващо погледнах магистъра.
– В аптеката, за съставки – отговорих честно, без да разбирам какъв е проблема. Самият той се предложи да ме придружи, където трябва да отида, а сега какво?
– Пеша? – Усмихна се магистъра. – Чакат ни – той кимна назад. Погледнах през рамото му. Оказа се, че от другата страна на портата стои карета. Е, каква грижа.
– Но… Разбирате ли – запънах се аз – тук са по-малко от пет минути. Може да се разходим?
– Хайде – махна той с ръка. – Мислех, че трябва да отидеш в центъра, а така наистина е по-добре да се разходим. Между другото, ще подишаш чист въздух, вместо в тези ваши задимени лаборатории.
Аз само се намръщих, обърнах се и бодро побързах в нужната посока. Доста бързо стигнахме до най-близката търговска уличка.
„Има конвой“ – помислих си, улавяйки с периферното си зрение отражението ни в блестящата на слънце витрина. – „Върви една крачка зад мен и ме пронизва с поглед. Остава само да ми сложат белезници и веригата от тях да му падне в ръцете.“
За щастие, пред нас се появи нужната ми врата. Магистърът не влезе с мен в аптеката. И слава Богу, успях да взема спокойно необходимите ни с Хран съставки, без да се страхувам, че ще започнат въпроси защо ми трябват. Същото се повтори и в магазина за чай. Все повече се чудех. Оказва се, че той наистина просто искаше да ме придружи? Мълчи, не разпитва, не се интересува от дейността ми, просто върви след мен и замислено ме гледа в тила. Нямаше какво повече да правя в града, затова, излизайки от чайната, веднага заявих:
– Приключих.
– Чакай. Имаш ли някакви планове, работа?
– Имах един план – да спя, но ти вече го разруши – промърморих аз.
– Тогава да се разходим. Просто върви, където искаш, с теб ми е по-добре да мисля.
– Добре – отговорих с малко закъснение.
За мен не е трудно. Времето е хубаво, макар и леко студено. Но защо му е това, напълно не разбирам. На извинението „мисля по-добре“, естествено, не повярвах, но все пак кимнах. Откакто се записах, никога не съм се разхождала просто така по улиците. И изобщо излизах от територията на академията най-често през нощта, така че сега с интерес разглеждах витрините. Тъкани, шивачи и обущари ме оставяха безразлична. Никога не съм се интересувала от мода. За мен е важно да е удобно, практично и да не се мачка.