***
След около час разходка от съседната страна на улицата се чу весел, радостен вик.
– Каси! – Към мен през улицата се втурна просто облечено момиче на около петнадесет години.
– Мира! – Разтворих ръце и прегърнах крехката блондинка. – Как си? Надявам се, че се готвиш за изпитите? – погледнах я строго.
– Разбира се – бързо кимна тя. – Почти всички книги, които ми препоръча, вече съм ги изучила. Макар че без теб, разбира се, е по-трудно – оплака се момичето.
– Аз няма да съм винаги до теб, научи се да се справяш сама – усмихнах ѝ се.
– Опитвам се. Но имам няколко въпроса. Можеш ли да ми помогнеш още малко? – погледна ме с надежда в очите.
– Да, веднага – предложих аз.
– Сега не мога – разочаровано каза тя. – Трябва да отида да взема лекарства за дядо, а после да приготвя обяд.
– Тогава ще ти пиша, когато имам време, и ще се уговорим – реших аз.
– Много благодаря – усмихна се момичето.
– Няма защо. Предай много поздрави на Фрон. Може би скоро ще се отбия – помолих аз, виждайки, че Мира бърза.
– Разбира се. Ще те чакаме! – Момичето ми махна с ръка и изтича.
Със съжаление си помислих, че отдавна не съм ходила в библиотеката им. С това разследване нямам време за нищо.
– Приятелка? – Изведнъж се чу над ухото ми.
Изтръпнах от изненадата. Напълно бях забравила за магистра. И за забраната да излизам. А още и на Мира обещах, глупачка.
– Не съвсем – отговорих разочарована. – Тя е внучка на пазача на централната библиотека. Прекарвам много време там, затова познавам всички. Мира иска да се запише при нас след две години, затова я подготвям понякога през уикендите.
– Обичаш книги? – Попита той, посочвайки витрината, покрай която минавахме.
За стъклото се издигаха купчини книги с цветни ярки корици и златно щамповане. Научна литература винаги съм имала в изобилие, но такива легенди и приказки ми се падаха рядко. Въпреки това в приюта с удоволствие четях онези малкото, които имахме.
– Разбира се, че обичам – отговорих аз. – Половината си живот съм прекарала с книги.
– Имах предвид не учебниците – поясни магистъра, заставайки до мен и разглеждайки луксозното издание на „Легенди от Първоначалния свят“.
– Обичам, макар че не съм срещала много такива.
– Как така? – Погледна ме той.
– Нямаше много време, по-голямата част трябваше да отделям за учене. И освен това е много по-трудно да се намерят, отколкото учебни материали.
– Жалко – отбеляза той, обръщайки се обратно към витрината.
– Нормално е – възразих аз – повечето хора така живеят.
– Искаш ли да влезем да погледнем? – Предложи изведнъж Бриар.
– Не – поклатих глава – не е нужно. – И се запътих надолу по улицата.
– Защо толкова категорично?
– Защо да си тормозя душата, пак няма да мога да си купя – отвърнах аз, продължавайки разсеяно да блуждая с поглед по витрините наоколо.
Мълчаливо се разхождахме из града още около час.
– Не си ли измръзнала още? – Най-накрая проговори магистъра.
– Не – свих рамене.
– Дай ми ръка – прозвуча неочаквана молба.
Обърнах се и протегнах ръка към магистъра, а после с изненада наблюдавах как той ми сваля ръкавицата и я допира дланта ми до бузата си. Аз се дръпнах от изненада и от това, че бузата му беше малко бодлива и просто пареше от горещина.
– Защо лъжеш? – Погледнаха ме строго, а аз се уплаших, без да разбирам за каква лъжа става дума. – Ръцете ти са ледени. Хайде да те стоплим, снежинке!
Без да пускат ръцете ми, ме завлякоха от другата страна на улицата към малко кафене. След няколко минути вече седях с огромна чаша горещ шоколад и парче лимонов пай.
– Пий, докато не е изстинало – заповяда магистъра, който се задоволи с малка чаша кафе.
Аз само кимнах, без да разбирам какво става, но усещах, че явно нищо добро.
Взех една глътка. Сега, сигурно, ще започнат разпитите. Ето в какво е работата, разхождахме се мълчаливо, бдителността ни беше заспала, а сега преминаваме към основното действие. По-добре да задам въпроса първа, отколкото да чакам другите да го зададат.
– Разкажете ми нещо – изрекох аз.
– Да разкажа? – Учуди се магистъра.
– Да – енергично кимнах с глава. – Вие сигурно сте били на много места и сте видели много неща, имате интересни истории.
Бриар се замисли.
– Е – промърмори магистъра – май наистина имам какво да разкажа. Знаеш ли, веднъж видях забравения бог на морето Кеол.
Аз недоверчиво изсумтях.
– Помолих те за история от живота, а не за приказка за лека нощ – промърморих под носа си.
Макар че, май нямаше смисъл да се оплаквам. Важното беше да го заема с нещо, за да не успее да премине към моя живот.
– Значи не вярваш? – Погледна ме той с интерес.
Аз повдигнах рамене.
– В приюта съм видяла много неща. След това е трудно да повярваш, че има висше същество, което решава съдбите на другите. Не мога да си представя защо биха обрекли невинно дете на страдания. Така че да, не вярвам в богове – обясних сухо собствената си позиция.
– Ти малко неправилно си представяш всичко това – меко възрази Бриар, а аз повдигнах въпросително вежди. – Боговете, те далеч не са висши същества и не са творци на съдбите. Това е широко разпространено заблуждение, благодарение на което, между другото, те и изчезнаха. Много по-лесно е да обвиняваш далечен бог за бедите си, отколкото да признаеш, че вината е твоя. Или да оправдаваш убийства и войни с неговото име. Разбери, те притежават невероятна сила, но тя далеч не е безгранична. Никой не знае откъде са дошли и защо. Те наблюдаваха хората, понякога отговаряха на молбите им и помагаха. Но, както вече казах, нищо добро не излезе от това. Затова те се скриха от човешката алчност и лъжи… – размишляваше на глас магистъра.
Аз се замислих дълбоко над казаното.
– Интересна теория – реших аз. – В много отношения дори съвсем логична. Къде сте прочели това или са лични разсъждения?
– Достоверни източници и мои предположения – усмихна се магистъра. – Но изглежда, че не съм те убедил.
– Не особено – признах аз. – И как сте могли да срещнете бога, ако те са си отишли? – Напомних аз, с което започнахме този разговор.
– Както се оказа, не съвсем – усмихна се той. – Смятам, че те мълчаливо наблюдават случващото се. Вярно, понякога все пак се намесват, както се случи с мен.
– И какво се случи? – Със затаено сърце попитах аз.
– Това беше още по времето, когато учех. Плувахме към Такрания за лятна практика. На втория ден започна ужасна буря. Няколко часа подред ни хвърляше от вълна на вълна като някаква треска. Отдавна бяхме загубили посоката и всичко, което можехме да направим, беше просто да се опитваме да се задържим на повърхността. Изведнъж се чу ужасен скърцащ звук от дясната страна и от водата излезе огромна зъбата глава.
Аз извиках силно.
– Да – кимна Бриар – успяхме да се натъкнем на морски змей, който се смяташе за изчезнал. Възможно е бурята да ни е отнесла в местата, където се криеше, но това не променя резултата. Змеят се втурна да разрушава кораба. Успя да пробие горната палуба и да счупи една от мачтите, когато това се случи. Точно зад гърба на чудовището, заето с разрушаването на кораба, се издигна гигантска вълна и… Замръзна! В нея ясно се очерта огромно лице с ярко сияещи тюркоазени очи. След това се протегна голяма длан, хвана морското чудовище и го завлече обратно във водата. След това лицето в замръзналата вълна изчезна и ни покри. Но веднага щом водата се оттече от палубата, видяхме, че морето започна да се успокоява, а небето над главите ни се проясни. Тогава забелязах непознат човек при руля. Така се случи да се запозная лично с един от боговете. Кеол заяви, че не би мръднал и с пръст, ако някой не се беше намесил в неговата стихия и не беше събудил с магия змея, скрит на дъното. Той се страхуваше, че ще нараним звяра, който и без това беше останал последния, и Кеол го пазеше. Ако не беше събуденото чудовище, щяхме да се удавим. А бурята, както се оказа, беше предизвикана с помощта на стари ръкописи със забранена магия. В Такрания се планираше преврат, и с нашето пристигане заговорниците видяха заплаха за плана си, затова планираха да ни потопят. И се оказаха прави, ние предотвратихме преврата. След това определихме мястото, където срещнахме влечугото, и оттогава на всички карти то е отбелязано като опасно, а корабите се стараят да не минават оттам. Не си струва да ядосваш боговете, дори и забравени – завърши разказа си магистъра.
– Имате запомняща се практика – промърморих аз. – Не, наистина ли се е случило? – Недоверчиво попитах аз.
– Да, наистина – засмя се магистъра. – Ще ти донеса някой път да видиш морски навигационни карти и ще ти покажа „люлката на Змея“, щом си толкова недоверчива.
– Удивително. А защо не съм чувала за такъв случай? Мисля, че навсякъде трябваше да се разгласи, че някой е видял Бога – попитах учудено.
– Да кажем, че ни помолиха настоятелно да не разгласяваме за тази среща. Помоли ни човек, на когото не може да се откаже – усмихна се Бриар.
– Разбирам – промърморих, все още обмисляйки чутото.
– Още шоколад?
– Да, благодаря – отговорих механично.
И не успяха да ми донесат нова чаша с топла напитка, като започна нова история. Не знам колко време седяхме така, защото Дамиан Бриар беше безспорно страхотен разказвач с богат житейски опит. Аз ловях всяка дума, напълно забравяйки всичките си подозрения и наслаждавайки се на приятната атмосфера. Смях се, радвах се като дете на всяка история и дори споделих няколко свои, защото когато растеш, заобиколен от много деца, без весели случки просто не можеш. Беше ми наистина добре, но всичко хубаво има неприятната свойство да свършва. В ръцете на магистра бързо се появи малко съобщение, което, съдейки по изражението на лицето на моя събеседник, носеше лоши новини.
– Боя се, че ще трябва да прекъснем разговора си – каза той, без да откъсва поглед от писмото.
– Разбирам – кимнах аз. – Нещо сериозно? – Поинтересувах се, по-скоро от учтивост, отколкото от желание да разбера какво се е случило.
– Най-вероятно, да. Намериха трупа на нашия криминалист.
Сърцето ми заби в обичайния си ритъм.
– Какъв криминалист? – С мъка попитах аз.
– Все пак успя да се запознаеш с нашите служители? Хенсън Крейв, познаваше ли го?
– Малко – издишах аз, усещайки, че главата ми започва да се върти.
„Защо са убили стареца? Разбрали ли са, че го подозират? Какво става?!“
– Кастодия! – Достигна ме глас.
Откъснах поглед от чашата.
– Хайде, ще те закарам в академията! – Пред носа ми се появи силна мъжка ръка. Хванах се за нея и ме заведоха някъде. Дори не обърнах внимание къде, заета с мисли за това какво може да означава това убийство. Осъзнах се, когато почувствах, че ме дърпа отвора на портала. Миг и стоим в средата на хола ми. Опитах се да отблъсна мислите за убийството и най-накрая погледнах магистъра, който ме разглеждаше внимателно.
– Благодаря, че ме измъкнахте в града – искрено се усмихнах. – И за историите много благодаря, беше ми много интересно.
– Няма защо – той ми отвърна с топла усмивка, протегна ръка и ме погали по бузата. – Каси, ти си умно момиче, нали? – Зададе той неочакван въпрос.
– Надявам се, но не се осмелявам да съдя точно – отговорих предпазливо, без да знам каква е уловката.
– И много смела. – това вече прозвуча като твърдение. – Не бягаш от проблемите?
– Ако съм в състояние да ги реша – все повече се учудвах аз.
– Тогава обещай, че няма да бягаш, а винаги ще казваш, ако нещо не ти харесва. Както миналия път. Тогава толкова смело ми хвърли обвинения в лицето.
– Добре – промърморих аз.
– Чудесно – прозвуча в отговор.
Изведнъж разбрах, че стоим почти плътно един до друг. Кога успя да се приближи толкова?
Не успях да направя и крачка назад, когато горещи, изгарящи дори през плата на роклята ми ръце се сложиха на талията ми и ме привлякоха още по-близо.
– Не се отдръпвай – прошепна той. – Имам още няколко минути и преди да си тръгна, исках да ти кажа нещо.
Замръзнах, едва дишах, не знаех какво да очаквам и се нервирах от чуждата топлина, която проникваше буквално в душата ми.
– Исках да ти благодаря за тази прекрасна сутрин – усмихна се той слабо. – За това, че я прекара с мен и ми позволи да те видя такава.
– Аз… – Само се запънах, но ме прекъснаха, като сложиха пръст на устните ми.
– Чакай, това не е всичко – тихо продължи той. – Никога не съм те виждал толкова спокойна и умиротворена. Знаеш ли, ти си много красива – усмихна се той на объркания ми поглед. – Когато я няма тази мрачна бръчка между веждите, съсредоточения израз на лицето. Когато гледаш света и му се усмихваш леко, просто защото си в добро настроение. Ти сякаш сияеш – нежно ме погали по бузата. – Когато се смееш, в очите ти блестят сини искри, много по-красиви от студени скъпоценни камъни. А когато се ядосваш, те позеленяват, и това също ми харесва безумно, макар че не обичам, когато се ядосваш.
Слушах тези откровения с изумление, без да знам как да реагирам.
– И ти си умна – усмихна се той. – Макар че по-точно ще е да кажа, образована. И много отговорна. Ти си цинична не за твоята възраст, но в някои неща си като дете. Не си представям как успяваш да съчетаваш всичко това. Но това не е важно… – Той се наведе съвсем близо, държейки лицето ми в ръцете си. – Опитвам се да те доведа до един прост факт – прошепна той.
Мекото, леко докосване на горещите устни, само за няколко секунди, сякаш за да провери реакцията ми, изтръгна въздишка на изненада от мен.
С широко отворени очи, аз се втренчих в блестящите черни очи, които внимателно ме следяха.
– Цяла сутрин мечтаех да го направя – усмихна ми се притежателя на загадъчните очи.
Всичко това изобщо не се вписваше в главата ми. Докато не ми дойде един спомен. Вече бях виждала нещо подобно! Всичко, което се случваше, прекалено много напомняше на неотдавнашния магически ритуал. Сякаш целия въздух излезе от мен. Аз се вгледах в очите му.