***
Как успях да изляза от територията без обичайната помощ на Хран, сама не разбирам. Вероятно адреналина в кръвта ми помогна или новата отвара на Хран имаше някакви неизвестни за мен свойства. Просто намерих най-близкия проход и, хващайки се за него с ръце, го разтеглих достатъчно, за да се промъкна. Из града също тичах по инстинкт, на сляпо завивайки по тъмните улички. Спомените за безкрайните вечери в библиотеката, още от времето, когато живеех в приюта, се връщаха. Всички знаеха: Ако Серас не може да бъде намерена вечер, значи е избягала в библиотеката (което правех със завидно постоянство, докарвайки до лудост някои възпитатели). Колко време прекарах там над учебниците, консултирайки се със стария Фрон или помагайки на Мира с ученето! А имаше и госпожа Ветрон, суха възрастна жена, заместничка на Фрон. Строга, не търпяща безредие, изключително сериозна, но с невероятна ориентация в огромното пространство от книги. Тя не се нуждаеше от никакъв каталог, не само че можеше да посочи от паметта си местонахождението на всеки документ, който ме интересуваше, но дори да ме запознаеше с неговото съдържание. Въпреки нетърпението си към хората като цяло, към мен тя изпитваше нещо като привързаност. Вероятно, ни сближи общата любов към знанието. Така че, когато се задържах над книгите до късно вечер, тя винаги ме черпеше с голяма чаша ароматен билков чай и интересна история. За няколко години тези трима станаха не точно моето семейство, но хора, които са важни за мен, а такива в живота ми са малко. Нощем един от тях често остава в библиотеката. Сърцето ми замира от мисълта, че някой може да бъде убит. Защото за някакъв неразбираем ритуал е нужна поредната жертва.
Бягах с всички сили. И ето я величествената, горда сграда на Централната, най-старата библиотека в столицата. На прозорците и вратите се виждаше слаба защитна плетеница, но тя беше много по-проста от тази на оградата на академията, затова, леко дръпнах една от лентите и отворих задната врата, а с ключалката се справих още по-лесно, защото винаги нося с мен верните шперцове.
Влизайки в сградата, внимателно затворих вратата след себе си. Цареше тъмнина и прашна, леко затлачена миризма на стари книги. Светлината отдавна беше угаснала, но аз познавах тази сграда наизуст, пътят до стаята на библиотекаря ще намеря по памет. Ако тук е останал някой, той е там. Зала след зала. История, политика, география, икономика. Само тихото шумолене на плаща по пода нарушаваше почти свещената тишина на читалните зали. Оставаха още две до нужната стая, когато вниманието ми привлече червения отблясък зад най-далечния стелаж в медицинската зала. Практически без да дишам, се промъкнах натам. Странни трептящи отблясъци се преливаха върху стария паркет, на който все още имаше остатъци от лак. Погледът ми се спря на по-тъмно петно на пода. В него червеникавата светлина, чийто произход ми беше непонятен, приемаше особено зловещ пурпурен отблясък. Изглеждаше като течност? Петното бавно се разпространяваше все по-далеч. На езика ми се появи вкус на сол и желязо и разбрах какво е това. Последният стелаж… Точно към него се приближавах и отдолу се разливаше зловещото петно. Чух тихо шумолене и се втурнах в тази посока.
– Мира! – Гръмко се разнесе вик из пустата зала.
Там, в разрастващата се локва кръв, лежеше тялото на моята малка ученичка, като счупена кукла.
– Мира! – Паднах на колене в кръвта, опитвайки се да погледна в очите и. Пълни с ужас и болка, те уловиха погледа ми и устата и се отвори в беззвучен вик.
Жива!
– Тихо, тихо – прошептах аз, леко опипвайки момичето, намирайки на корема ѝ голяма разкъсана рана и затваряйки я с пръсти, за да спра кървенето. По лицето на Мира течаха сълзи, устните и се отваряха, опитвайки се да ми кажат нещо, но не се чуваше нито звук. – После, после, Мира – шепнех аз, опитвайки се да натисна по-силно раната. – Мира, само се дръж, не губи съзнание, сега ще те превържа и всичко ще бъде наред.
А за себе си разбирах, че не ми стигат ръцете! Трябваше да освободя своите, за да изрека заклинанието, но ако ги махна, кръвта пак ще потече. Мира ще умре, преди да успея да ѝ помогна.
Трябваше ми някой. Вече не ми пукаше за нищо, важното беше да и спася живота.
– Помогнете! – Извиках с всички сили и гласа ми се разнесе като ехо из пустите зали. – Помогнете!
До мен се чуха глухи стъпки.
– Кастодия? – Чух познат глас.
Над мен се запали светлинка и аз успях да разгледам този, който отговори на вика ми.
Дамиан Бриар.
– Помощ – прошептах аз, усещайки как сълзи заливат лицето ми. Аз го дръпнах за китката, принуждавайки го да коленичи до мен. – Ето така – промърморих аз, подреждайки ръцете му така, че да пресекат вече слабия поток кръв, и натискайки, за да му покажа с каква сила трябва да държи. – Дръж и не пускай, докато не ти кажа. Опитай се да не стискаш прекалено силно. Ако има увредени жизненоважни органи, състоянието ѝ може да се влоши.
Разпрострях дланите си отгоре, мислено изграждайки матрица за лечебно заклинание. Пръстите ми леко се движеха, помагайки да изплета сложен мотив. По-бързо, по-бързо, трябва да изчисля всички възможни увреждания и да вплета във формулата заздравяването на всички вътрешни разкъсвания.
– Мира, всичко ще бъде наред, само се дръж, ти си силна – шепнех аз.
– Каси – тихо ме повика Бриар.
– Не пречи! – Изръмжах аз, страхувайки се да не сгреша в плетенето. – Дръж раната, не я пускай!
Съсредоточих се: Още малко, почти свърших. Но от дланите на магистъра изведнъж бавно започнаха да се разпростират черни ленти, оплитайки момичето като пипала.
– Спри! – Извиках аз. – Спри! Какво правиш?! – Отблъснах ръцете му, мислейки, че това са пак някакви некромантски трикове. По-добре сама ще държа раната, сега със сигурност ще дойде още някой. Ако се е появил Бриар, сигурно ще дойдат и други, те ще ми помогнат! И тогава разбрах, че лентите не се плъзват от ръцете на магистъра, а от раната. – Не!
Затиснах раната с едната ръка, а с другата започнах да издърпвам черните ленти на смъртта от тялото на момичето.
– Каси, спри – тихо промърмори магистъра, опитвайки се да ме откъсне от нея. – Тя вече е мъртва, нищо не можеш да направиш за нея.
– Не! – Измъкнах се от хватката му и отново започнах да махам черните пипала, разкъсвайки ръцете си до кръв. Но беше безполезно, потока беше прекалено силен, вече беше обгърнал почти цялото тяло. Погледнах я в лицето. Празен поглед, вперен в нищото, разширени зеници. Тя… Умря. А аз не можах да направя нищо.
Вече не усещах как Бриар ме откъсна от пода и ме отдръпна настрани. Сякаш ме питаше нещо, държеше лицето ми в ръцете си и ме гледаше в очите. Но аз не виждах нищо. В очите ми имаше само локва кръв, в която лежеше счупеното тяло на петнадесетгодишно момиче, на което бях обещала, че ще я спася. А ръцете ми бяха покрити с нейната кръв. Три години изучавах медицина в едно от най-добрите учебни заведения, за да се окажа в крайна сметка неспособна на нищо!
В човешкото тяло има около сто и шестдесет милиарда капиляра, десет основни вени, два пъти по-малко артерии. По цялата безкрайно дълга съдова система циркулират само пет-шест литра кръв. Защо, когато тя е на пода, а не в човешкия организъм, изглежда, че там има цяло море?
… – Бриар, какво, по дяволите, става тук?!
– Рик, сега отварям портал, хвани я и я вземи със себе си. Ще ви пренеса в управлението. Заключете се в кабинета и чакайте да се върна.
– Дамиан, чакай, това Каси ли е?! Защо е в кръв?!
– Всичко после, сега бързо я вземи! И опитай се да я докараш до съзнание!
– Дамиан…
– Бързо, казах!!