***
В края на краищата, нищо не губя. Достъпът до архивите ми е осигурен, а с работата в таверната все пак исках да почакам. Сега наистина е опасно да се разхождаш из града през нощта.
– Сега още нещо, нарушителке, ще ходиш ли на занятия? – Напомниха ми за ученето.
– Колко е часа? – попитах, оглеждайки се в търсене на часовник.
– Три и половина – отговориха ми.
– Няма смисъл – въздъхнах аз, осъзнавайки, че отново съм пропуснала деня. А като си спомних още един детайл, избухнах в смях, почти падайки от стола.
– Кастодия – притеснено ме повика Бриар – закъсняла истерия ли ти е?
– Не – хлипах аз. – Просто пак успях да пропусна класификацията на престъпленията. Защо ли всичките ми проблеми и травми винаги се падат точно на този предмет – запъхтях се аз – сякаш е прокълнат.
– Покълнат или не – отбеляза магистъра – все пак ще те изпитат строго. Имаш още пет въпроса за закъснението, помниш ли?
– Това е несправедливо! – Възмутих се аз.
– Разбирам, съчувствам ти – той ме съжали. – Но трябва да отговаряш строго.
– Е, вие и…
– Кой? – Той се усмихна.
– Зъл преподавател – промърморих на глас, мислено давайки друго определение.
– А аз винаги съм се смятал за най-добрия и отзивчив сред преподавателите – изкриви той лицето си.
Аз, спомняйки си първата среща на нашата група с него, отново се разсмях на глас. Да, отзивчивостта и добротата му се виждаха с невъоръжено око.
– Изглежда, че си дошла на себе си – забеляза магистъра. – Как се чувстваш? Главата боли ли? Да те изпратя при лечителите?
– Не – махнах с ръка. – Сама ще се справя. Няма смисъл да се показвам там, и без това ходя често.
Реших да не отлагам за по-късно и се заех със самолечение. Просто трябваше да премахна болката, главата ми наистина се цепеше. Положих двете си длани на слепоочията и затворих очи. Представих си как ленти от ръцете ми обгръщат главата ми и плавно проникват вътре. След няколко секунди болката започна да отстъпва и аз въздъхнах с облекчение. Когато отворих очи, видях, че магистъра с интерес наблюдава действията ми.
– Значи вече си се научила да се лекуваш сама? – констатира той.
– Не съвсем. Но с малките драскотини и главоболието се справям.
– Браво – похвали ме той. – Кога ли намери време с толкова богата дейност.
Повдигнах рамене, без да знам какво да отговоря. Понякога сама се учудвам на това.
– Мога ли да се върна в стаята си? – Попитах, усещайки, че разговора ме измори, а и след вчерашния ден не съм си почивала, затова няколко часа сън няма да ми навредят.
– Разбира се – кимна той, потънал в мислите си.
Станах и се огледах в търсене на вещите си. Спомних си, че всички дрехи бяха в кръв и разбрах, че нямам желание да ги взема. Тогава оставаха само амулетите ми.
– Магистър Бриар – плахо промърморих – може ли да ми върнете амулетите?
– Вероятно не бива – той примижа – но добре, ще ти ги върна. Да вървим! – и той стана и излезе от стаята. Аз се затътрих след него, както се оказа, в кабинета. Там той извади от чекмеджето на бюрото сноп амулети и ми ги подаде.
Аз побързах да грабна съкровището си, но той не бързаше да ми го даде.
– Ти няма да разпространяваш тези артефакти, нали? – Попита той с проникновен глас.
– Не-е-е – отчаяно поклатих глава. – Изключително за самозащита.
– Знам твоята самозащита – усмихна се той, като разтриваше рамото, където го бях закачила. – Сами се осакатяваме, сами се лекуваме?
Аз се сгуших. Да, това беше моя грешка.
– Извинете – промърморих аз. – Случайно, не мислех, че ще се получи толкова ужасно.
– Защо ужасно? – Попита той подозрително.
А аз се разстроих още повече. Казах А, казах и Б.
– Аз ви закачих с вашата собствена магия. Там започна нещо като гнойна инфекция, само че не с вирус, а с некромагия. Но аз всичко почистих, не се тревожете, – побързах да го успокоя. – Сама не знам как се получи. Адреналинът, вероятно, е в кръвта ми – признах честно.
– Броят на твоите изключително оригинални и доста опасни таланти започва да ме плаши – сериозно отбеляза магистъра.
– И мен – промърморих аз. – Магистър, можеш ли да ми отвориш портал? Не ми се иска да ходя по коридора в такъв вид – обърнах се, за да направя крачка към центъра на стаята, но бях хваната за ръката.
– Чакай, Каси – той ме дръпна за ръката. – Искам да обсъдим още нещо.
– Да? – Попитах учудено, поглеждайки го отдолу нагоре.
– Първо, най-накрая може би ще спреш да се обръщаш към мен с „господине“? – Попита той с лукава усмивка.
Замислих се.
– Ще опитам! – Вече има прекалено много между нас, за да се придържаме към формалности.
– Добре – той протегна ръка, прибра кичур руса коса зад ухото ми и, плъзнал я по-надолу, ме погали по бузата. – Каси ти си умно момиче, нали? – Зададе познатия коварен въпрос. А в очите му блестяха искрички.
Разбирайки накъде води този въпрос, реших веднага да изясня нещата.
– Умна – съгласих се, без да откъсвам сериозния си поглед от него.
– Каси, аз не съм двадесетгодишен младеж, за да ти тичам след теб с цветя и да си играя на игрички – той също стана сериозен, но продължи да ме гали по бузата и да ми разрошва косата. – Да решим веднага, ако не ти харесвам, просто ми кажи. Няма да те притискам, да те принуждавам или да те заплашвам. Аз съм възрастен мъж и ще се справя със себе си.
Гледах в тъмните очи, в които се отразяваше напрегнато очакване, и не знаех какво да отговоря. Да опитам да кажа истината. Спуснах мигли и отстъпих с една крачка. Така ще ми е по-лесно. Повдигнах клепачите и се сблъсках с бързо потъмняващия поглед.
– Това не е отговор – побързах да отбележа, преди настроението на магистра да се изпари. – Сега ще ти опиша цялата ситуация… – Взех дълбоко въздух, преди да започна. – Вече знаеш, че не се занимавам само с учене. Честно казано, от първата година, веднага след като се записах, се разхождам из архивите. И това беше трудно. Ученето не ми се отдава лесно. Винаги си прав, че съм умна, но тук това не винаги е достатъчно. А с допълнителния си опит и изследвания съм натоварена до краен предел. Никога не ме е интересувало това нелепо бъбрене и гукане с момчетата. Изобщо не разбирах и не разбирам как може да се убие цяла вечер, представяйки се за нелепа глупачка, която мечтае само за романи или други глупости. Веднага се потопих в ученето. И през първите месеци се сривах. Ходех като мъртва. Ходех като чисто умъртвие, а после намерих крехко равновесие. Много крехко. Живеех на ръба на пропастта и по-принцип прекарах две години спокойно. Нищо не се случваше в живота ми и това ме устройваше. Успявах да направя всичко, което беше важно и необходимо за мен, а останалото не ме засягаше. Но през този семестър, прости ми, с появата ти, моя свят се срути. Изведнъж се появиха толкова много допълнителни проблеми и задължения… Тези убийства и разследвания, този трансфер, а после и нападението над мен. За всичките години на обучение имах само един истеричен пристъп, когато се случи инцидента, заради който зрението ми се влоши. А през последните няколко месеца? Вчерашният беше петия, ако не шестия… – Погледнах сериозно в очите на Бриар. – Вече не вървя спокойно по познатия път. Мен ме тресе от една страна на друга. Страхувам се да не падна. Страхувам се, че ти ще станеш онзи полъх на вятъра, който ще ме хвърли в пропастта. Не казвам, че е твоя вина – побързах да добавя, забелязвайки, че погледа му става все по-мрачен. Просто така се е получило, явно е черна серия. Не изпитвам неприязън към теб. Хареса ми нашата разходка и как седяхме вечер и попълвахме таблицата. Но не знам какво да правя. Не съм сигурна, че сега е подходящ момент – опитах се да обясня какво мисля, макар че не знаех как да подбера думите. Но изглежда, че ме разбраха.
Дамиан ми се усмихна тъжно, приближи се и ме прегърна силно, притискайки ме към рамото си.
– Бедно, измъчено дете – прошепна ми той в косата. – Взела си прекалено много върху себе си. И аз не искам да бъда този, който ще те изтласка надолу.
– И аз – прошепнах в отговор.
– Но искам да опитам да стана този, който ще те издърпа от този край и ще те върне на нормалния път – промърмори той, притискайки ме по-силно.
– Опитай – усмихнах се тъжно, знаейки, че това определено няма да му се получи. – Но не обещавам нищо.
– Не е нужно – съгласи се той, прекарвайки пръстите си през косата ми. – Поне не ме отблъсквай и не ми забранявай да съм до теб, а после – както се нареди живота.
– Съгласна съм – издишах аз.
Няколко минути стояхме мълчаливо, аз – опитвайки се да се стопля, а магистъра… Не знам. После все пак се отдръпнах, осъзнавайки, че в момента имам жизнена нужда от сън. Нощта беше прекалено напрегната.
– Заведи ме в стаята ми, а? Искам да спя – погледнах го уморено в очите.
– Добре – усмихна се той. – А ще махнеш ли защитата от спалнята си? – Примижа хитро той.
– Няма да я махам – измърморих аз.
– Лоша – засмя се той, явно подигравайки се.
– Ти ми разреши малки момичешки тайни. Да считаме, че това е една от тях.
– Да бъде – кимна той в знак на съгласие. – Довиждане – добави тихо и отново ми отправи хитра усмивка.
– Отвори – помолих аз отново, и пред мен се отвори портал. Вече се канех да се гмурна там, но изведнъж, поддала се на мигновен импулс, се обърнах и направих крачка назад към магистъра. С чувството, че правя голяма грешка, се изправях на пръсти и внимателно го целунах по бузата.
– Благодаря за всичко – промърморих аз, зачервена, и бързо се обърнах, за да си тръгна, но ме хванаха и ме дръпнаха обратно.
Устните ми получиха кратка, но пареща целувка, а след това още една, малко по-нежна, по скулата. После ме избутаха към портала. Но щом направих крачка, магистъра ме повика.
– Каси?
Обърнах се и погледнах въпросително към изведнъж сериозното му лице.
– За да не ти се прииска повече да се забъркваш в тази работа, погледни на картата си къде е последната точка на звездата и осъзнай мащаба на проблема. Прав ли съм, че не си обърнала внимание на това? – Погледна ме строго.
Замислих се. Наистина, бях твърде заета с това, че следващата точка е в централната библиотека, за да разбера към какво води цялата схема.
– Не обърнах внимание – поклатих глава. – А какво има там? – погледнах го нащрек, предчувствайки, че отговора няма да ми хареса.
– Виж сама и повече не се меси в тази работа – загадъчно каза той.
– Добре… – Разперих рамене и се обърнах към портала, че да си тръгна най-сетне.
– Сладки сънища – прозвуча зад гърба ми.
– Благодаря – тихо издишах в отговор и се сринах в черния тунел.
Как неочаквано добре се разреши всичко за мен! Бриар не поиска обяснения и дори ме защити от всякакви разследвания. А пред мен се очертава свободен достъп до архивите. Значи най-накрая ще разбера кой е убил семейството ми. Жалко, че толкова тъжни събития доведоха до решението на повечето от проблемите ми. Нека поне оттук нататък всичко да бъде само добро!