***
Следващият ден започна под мотото „Колкото се може повече клюки за новия преподавател“ и, честно казано, под същото мото продължи. Рина, както винаги, дотича да ме събуди и да ми разкаже новите новини. За вчерашната кавга изрично не споменаваше. С обичайния си ентусиазъм тя сподели последните си новини. Но не беше успяла да разбере много, което беше много странно. Това момиче имаше удивителната способност да извлича от хората всякакви подробности, разполагайки само с очарователна усмивка и лично обаяние.
Значи, новия наставник или е строго секретен, или е изключително необщителен. И толкова малко досие:
Име: Дамиан Бриар.
Възраст: Не е известна.
Звание: Магистър (в коя точно област на магията, остава тайна, покрита с мрак – изключително подозрително!).
Професия (основна): Следовател, началник на управлението на вътрешните работи.
Специализация: Особено тежки престъпления.
Това е цялата ценна информация, която приятелката ми успя да измъкне от своя ухажор. Малко, нали? Но не, тя успя да разбере, че тези практически занятия са нововъведение и магистър Бриар преподава за първи път в нашия факултет. Преди това излизането на местата на престъпленията беше норма само за следователи и бойни магьосници. Да, нашия курс имаше късмет да попадне под вълната на експериментите!
***
Групата с изключителна предпазливост слизаше в залата на стационарните преходи. Долу нямаше никого, но крайната арка на портала се преливаше в сребриста светлина.
– Не се бавете, господа адепти! – Извика недоволен мъжки глас отвъд блестящата завеса. – Времето за занятия е ограничено, ако не искате да се занимавате сами, не лишавайте другите групи от удоволствието да придобиват знания. А в някои случаи и шамари.
Нашето малобройно мъжко население, недоволно намръщено, побърза да изпълни указанията. Ние не бяхме наричани мързеливи и неуки. Взех дълбоко дъх и мислено се аплодирах за абсолютно правилното предположение за характера на бъдещия учител, погледнах към също толкова мрачната Рина и смело стъпих в портала.
– Не се струпвайте в ъгъла, господа – все така недоволно прозвуча гласа – моля всички да се наредят на първите редове и да погледнат към микросцената.
Групата бързо се събра… В центъра на голямата кухня, в която се преместихме. Нас с Рина, като най-малките и единствени представителки на нежния пол, избутаха на първите редове. Ето какви добри хора! Защо, когато не ги молят, в тях изведнъж се пробужда благородството? Макар че тук то дори не мирише. Явно са решили да се скрият от капризите на преподавателите зад гърба на момичетата. Но имаше и плюс, защото гледката към „експозицията“ беше зашеметяваща. Да и към преподавателя също. Висок, едва му стигам до рамото, на вид около трийсет и няколко години, но той е магьосник, кой знае, може би е навършил сто и трийсет. Внушителни широки рамене (не „гардеробни”, но доста впечатляващи), тъмна коса, стройна фигура, облечена в черен костюм. Доста мрачна личност, но може да се разбере защо момичетата от факултета по разследване въздишат по него. Всъщност, разбирах го точно до момента, в който погледнах в очите на „чаровника“. Остър, проникновен поглед, който улавя всяка подробност, без и следа от хумор в думите и леката полуусмивка. Човекът сякаш е сгрешил професията си. С такъв поглед може да работи само в морга. Един път и вече е преценил: Какво да отреже, откъде и в какъв ред. А може би кариерата на следовател е точно за него. Погледне разпитвания и той веднага признава вината си. А ако още и примижи, обвиняемия ще признае и това, което не е направил: Просто така, за всеки случай.
Магистърът междувременно огледа малката компания бъдещи алхимици (а ние до трети курс бяхме останали дванадесет души) и явно остана недоволен от видяното. В студения поглед ясно проблясна сянка на разочарование, а при вида на нас с Рина – и двете в ученически рокли до земята, с дълги плитки и нервно прелистващи бележници за записки – дори и известна обреченост. Стоящите срещу нас момичета от групата на бойците, стройни, облечени в кожени гащеризони и почти всички с модерни къси прически, ни разглеждаха с приятелката ми, без да крият презрението си. Е как да е, ние не сме им равни. Всичко беше точно както предполагах вчера. Да и погледите на мъжката половина ми се сториха откровено неприятни. Явно бяхме класифицирани като нежни цветни създания и ловния сезон беше обявен. Е, не ви очакват припадъци и ридания на уплашени девойки, а дълбоко разочарование. Ето, например, моята скъпа Рина. На вид мила, усмихната брюнетка, която не е държала в ръцете си нищо по-тежко от сребърна лъжичка, изключително не обича часовете по анатомия (защото деликатните натури не понасят кръв, нали?). Но не обича – не означава, че не може. Тя е отличничка, момиче със стоманени нерви. От манипулациите на това крехко създание, с меланхолично изражение на лицето, разрязващо обезобразения труп и изваждащо метър по метър червата, на здравите момчета им ставаше лошо. Но добре, със стереотипите ще се разберем по-късно, сега трябва да се върнем на мястото на престъплението и бързо да се огледаме, преди да получим задачата.
И така, солидна дървена кухня, която е и трапезария. До една стена има дълъг работен плот и множество шкафчета за съдове. На съседната стена в стройни редици са подредени връзки с различни билки и подправки. Останалите стени са украсени с рога. Голяма каменна камина, космата меча кожа и два фотьойла. Но най-интересното, разбира се, беше в центъра на стаята. Трапезна маса, подредена за двама души. Добре изпечено месо с подправки в чинии, отворена бутилка вино и, разбира се… Трупът на едър мъж до обърнат стол. Явно главния виновник за тържеството.
– Е, видяхте ли всичко? – Сухо попита магистър Бриар, когато погледите отново се обърнаха към него. – Слушайте инструкциите: Загинал е Каниас Вирне, глава на Гилдията на ловците. В два часа следобед дошъл със заместника си да обядва у дома. Гостът донесъл в подарък бутилка вино. Госпожа Вирне сложила масата и си тръгнала. Чула шум от счупено стъкло и се върнала, за да види, че съпруга ѝ се гърчи на пода в конвулсии, а колегата му се мята до него. След няколко минути господин Вирне починал. На мястото била извикана градската стража и следствената група. Това е предисловието – усмихна се студено той. – А сега вие ми разкажете приказка, а аз ще оценя полета на въображението на разказвача. Така че слушайте задачите! – Той стана сериозен и се обърна към бойците, които веднага се приближиха. – Разделете се на двойки, вашата цел е да разпитате роднините на жертвата, свидетелите и близките приятели, всички са в съседната стая. След това – огледайте местопрестъплението, но без излишно усърдие, трябва да оставите поне малко работа на вашите колеги криминалисти – леко кимване в нашата посока (о, той не обича нашите криминалисти). – А после с удоволствие ще изслушаме вашите предположения. Имате час за всичко. Действайте!
Бойците бързо се разпръснаха из помещенията, а суровия магистър се обърна към нас.
– Е, адепти… – Скептична усмивка. – Жертвата е на ваше разположение, както и цялата стая. Чакам всички факти, които можете да ми предложите. Времето е същото, разделете се на двойки и напред – даде ни знак и бързо напусна помещението.
В стаята се промъкна строг мъж, явно от охраната, и замръзна до стената, мълчаливо наблюдавайки ни. С Рина си разменихме погледи, кимнахме си и бързо се разделихме в различни посоки. Често ни слагаха да работим в двойка, така че схемата вече беше изработена. Въпреки цялата си неприязън към трупове, с жертвите приятелката ми се справяше по-добре от мен (тя се готвеше за лекар), а аз бях по-внимателна към детайлите. Затова тя се отправи към тялото (въпреки че мястото до него вече беше заето от Курсо и Далин, най-педантичните и досадни представители на нашия курс – те ще намерят всичко, което може да се намери, и първи ще излязат с обяснения). Аз обиколих кухнята. Е, основната версия е ясна. Заместникът е отровил Вирне с вино. Мотивите не ме интересуват. Нашата скромна работа е фактите. Първо се заех да огледам, разбира се, масата. Помирисах чашата с вино, останала на масата (парчетата от нея лежаха в червеникава локва до тялото). Забележете, първата чаша изглеждаше напълно непокътната. Един плюс за теорията за госта-убиец. А аромата на виното наистина беше странен. Огледах се дали ни наблюдава някой, бързо потопих пръста си в съдържанието и го облизах. Хм, горчиво е и щипе езика. Странно, не е характерно за цианид. А за… Направих бележка в бележника си и с нарастващ ентусиазъм се обърнах към месото. И колкото повече го разглеждах, толкова по-малко ми харесваше картината. Да не би новия преподавател да ни проверява? Тук нещо не е наред. И не става въпрос само за убийството.