***
След няколко минути, след като приключих с повторен оглед на детайлите, които ме интересуваха, стоях в далечния ъгъл и обмислях получената информация. Приближи се Рина и бързо разказа всичко, което беше успяла да разбере, след като беше огледала тялото. Логично, всичко, което тя и останалата част от групата бяха открили, засега само потвърждаваше основната версия за убийството. Да се надяваме, че бойците ще се окажат по-успешни и няма да се налага да излагам собствените си предположения. Аз, от своя страна, разказах на приятелката си всички факти от моя оглед. Почти всичко. За съжаление, една част трябваше да скрия. Именно тя ме подтикна да поговоря насаме с новия преподавател, което никак не ме радваше.
– Е, кой е готов да сподели находките си? – Изненадващо се чу гласа на магистъра.
Явно бях толкова замислена, че не забелязах нито завръщането му, нито преместването на останалата част от групата към центъра на стаята. Аз предпочетох да остана в ъгъла си, за да не служа за щит на състудентите си. А разговора се чуваше отлично и оттук.
– Може ли? – Прошепна женски глас от страна на бойците.
– Моля! – Съдейки по насмешката в тона на преподавателя, той също не очакваше много от бойците.
– Според разказите на ловците от гилдията, убиеца и свидетеля често се карали. Господин Вирне се канел да напусне поста на глава на гилдията и избирал наследник. За това място претендирали двама: Неговият заместник, господин Дирн, и сина на убития. Госпожа Вирне потвърждава, че съпруга ѝ искал да предаде управлението на сина си. Господин Дирн, по всичко личи, не е бил съгласен с това. Очевидци твърдят, че днес Дирн и Вирне са имали продължителен разговор в кабинета на последния, след което заедно са се отправили към дома на главата. Госпожа Вирне разказа, че мъжете са дошли в много добро настроение. Дирн на прага подарил на домакинята бутилка вино и искал веднага да си тръгне, но семейство Вирне настояло да остане на вечеря и госта се наложило да остане. Дирн отказал виното под претекст, че не се чувства добре. Така че картината е съвсем ясна – весело докладва момичето, невидимо за мен зад гърбовете на състудентите ми. – Също така беше разгледана версията, че това е дело на един от наследниците, но тя беше бързо отхвърлена. Всички съседи твърдят, че семейство Вирне е било щастливо. Никой никога не е виждал да се карат. Отношенията на жертвата със сина му също са били прекрасни.
– И така, кой е убиеца? – Попита магистър Бриар.
– Заместник-главата на Гилдията на ловците, господин Дирн – отговори твърдо студентката.
– Някой от групата на бойните магьосници има ли допълнения или друго мнение? – Попита сериозно преподавателя.
Изникна надежда, че някой е изработил други версии и няма да се налага да излизам напред. Не обичам да съм в центъра на вниманието. По-добре да седя настрана, ако могат да се разберат и без мен. Но нямах късмет. Бойците единодушно гласуваха за виновността на заместника, защото всичко беше повече от очевидно. За тях това е просто начин да упражнят уменията си за разпит, а в този случай убийството не е магическо. Така че не е нужно да се изясняват спецификите на магията и вида на заклинанието. Магистърът вече се обърна към моята група.
– И какво открихте, господа криминалисти?
Курсо веднага вдигна ръка.
– Според резултатите от изследването може да се каже, че смъртта е настъпила в резултат на сърдечен арест, който от своя страна е възникнал поради увреждане на централната нервна система от отрова. Предполагаемо аконит. Голяма доза от това вещество е била открита във виното. Цветовете на аконита са разпространени в нашия край, но изключително в дълбините на гората. Търговската и лекарствената гилдия не ги разпространяват, следователно растението, от което е извлечена отровата, е донесено от гората. А цветчетата са събрани от някой, който добре познава местните гори – промърмори с изключително скучен глас адепта. Точно като стар професор на лекция по история.
– Тоест вие потвърждавате, че най-вероятния заподозрян е господин Дирн? – В гласа на магистра прозвуча нещо, което ме накара да искам да изляза от скривалището си, за да видя изражението на лицето му. Все пак съм права – това е проверка. А може би не. Демони, как да разбера? И как да реша дали да се намесвам или по-добре да не се набивам на очи? Веднага се овладях. Може да греша в заключенията си, но фактите са неопровержими. Не напразно се занимавах толкова много, колкото и да ме ругаеше Хран.
– Да – най-накрая реши да отговори Курсо.
– Има ли нещо да добавите, господа криминалисти? – Попита преподавателя. Никой от състудентите не отговори на мисловния ми призив за просветление и аз, въздишайки горчиво, поклатих глава.
– Вие не сте ли съгласна с нещо? – Прозвуча неочакван въпрос и аз се огледах, опитвайки се да разбера към кого се обръща учителя.
Оказа се, че към мен. Удивително, как ме забеляза!
– Да, към вас се обръщам – кимна той, улавяйки погледа ми.
Не исках да се намесвам, но за да си изчистя съвестта, си струваше да попитам.
– Може ли да знам, решението по този случай ще бъде взето въз основа на решението на специалистите, а не на нашите заключения, нали? – Ето, нашата съдебна система не ми вдъхва доверие. Те са способни да запишат мнението на неуки и да осъдят невинен човек. За да не губят време с такива прости дела.
– Излезте, адепка, представете се – гласа на магистра вече звучеше по-сериозно.
Веднага ме избутаха обратно към Рина на преден план. Откъснах поглед от собствените си ръце и веднага се натъкнах на стоманения поглед на преподавателя.
– Адептка Кастодия Серас, трети курс, факултет по алхимия и лечителство – отговорих ясно, потискайки желанието да се изправя и да щракна с токчета като офицер.
– Е, адептка Серас. Позволете да попитам, защо тези въпроси? Съмнявате се в собствената си компетентност и способностите на колегите си ли? – Повдигна той вежда.
– Съмнявам се – кимнах аз, старателно отвръщайки погледа си.
– Неправилен отговор, адепт – прозвъня метален глас. – Вие не сте следовател, вие сте криминалист. Следователят има право да се съмнява в получената информация и собствените си догадки. В крайна сметка, по-голямата част от тази информация той получава при разпити на обикновени хора, които могат да сгрешат, да забравят нещо или да излъжат. А вие сте криминалист. Не трябва да строите призрачни версии. Длъжни сте да представяте точни факти. Ясно ли е?
– Разбирам – промърморих аз, зачервявайки се под ехидните погледи на красавиците в кожени гащеризони. Злорадстващи, кучки.
– А вие не се усмихвайте така, адептка Вегерос – смъмри той единственото дългокосо момиче. – И вие бяхте непозволено категорична, когато постановихте присъдата на човек, основавайки се на непроверени слухове. Страшно е да си помислиш какво би се случило в този град, ако всички решения се вземаха въз основа на вашите предположения – усмихна се той, обръщайки се отново към мен. – Така че не се тревожете, адептка Серас, заради вашите грешки никой няма да бъде екзекутиран. А сега споделете, какви факти ви накараха да се усъмните в общата версия?
Умен. Той разбра, че това не са просто емоции на състрадателно момиче.
– Главата на гилдията не може да се е отровил с аконит. Честно казано, в нашия район почти никой не може да се отрови с аконит. Във всеки случай, не с такава малка доза и още по-малко във виното – казах аз, гледайки магистрата право в очите.
Лицето му остана непроницаемо, но дълбоко в очите му проблясна искра удовлетворение.
– Обосновете.
Взех дълбоко въздух и започнах свободно да преразказвам параграф от книга за местната флора и фауна:
– Както вече казахме, в нашите гори аконита е широко разпространено растение. Предпочита сенчести места, затова се размножава най-често в отдалечени райони. Също така е любимо лекарство на повечето горски обитатели. Най-често се използва за прочистване на стомаха. Освен това в кръвта на местните животни има слаба доза аконит. А тъй като тук ядат дивеч, местните жители имат имунитет към действието на тази отрова. Възможни са някои последствия, като халюцинации или повръщане, но смъртен изход е невъзможен. За това е необходимо да се изпие чаша чист аконит. Дозата, която е била във виното, не би могла да предизвика дори главоболие. Още повече, че виното е противоотрова. При леко отравяне то премахва всички неразположения – изрекох първата част от информацията, която разрушаваше теорията за виновността на заместника.
– Тогава какво се е случило с убития? – Доволно ме подкани преподавателя, разбирайки, че това не е цялата информация, която съм събрала.
– По време на прегледа – продължих да докладвам – в подправката към месото открих растение, което реагира изключително остро на присъствието на аконит в кръвта. В резултат на взаимодействието с това растение се отделя вещество, което удря нервната система и предизвиква мигновено спиране на сърцето.
– Растение?.. – С интерес ме погледна наставника.
– Растение – подчертах нежеланието си да го назова. Магистър Бриар ме погледна внимателно, намръщи се и кимна:
– И какво? Нещастен случай?
– Не – уверено отхвърлих предположението. – Това растение не се използва като подправка, не расте в нашите краища и се среща изключително рядко на пазара. – И на себе си добавих, че няма да уточнявам на кой точно.
– Очертава се изключително интересна картина, нали? – Обърна се той към намръщените адепти. – Но това още не е края, нали, адептка Серас?
– Боя се, че информацията за щастливото семейство също е недостоверна – въздъхнах аз, разкривайки последния си коз.
– И на какво се основава това заключение? – Вече с нескрит интерес ме слушаше преподавателя.
– Благоцвет – посочих с пръст към букета цветя. – Растението не е получило това име просто така. То е изключително чувствително към думите и емоционалната атмосфера. Ако до благоцвет, дори отрязан и изсушен, често се карат, той почернява. Ако пък всичко е тихо, спокойно и мирно, листата остават бели.
Букетът, висящ на стената, беше почернял, а на места дори се беше появила мухъл. Тук често се карат, може би дори се изричат проклятия – завърших доказателствената си база. И заключенията бяха противоположни на тези, които направи останалата част от групата.
– Е, доста убедително. Имате ли нещо да добавите? – Усмихна ми се доброжелателно магистър Бриар.
– Не – усмихнах се в отговор – само да попитам. А кой отвори виното? – Последното предположение и последния пирон в обвинението.
В отговор ми кимнаха одобрително и се обърнаха към останалата част от аудиторията.
– Е, господа, да извлечем заключенията и да благодарим на госпожица Серас: За просвещението на неразумните, а също и за това, че до вечерта всички сте свободни. Финала на историята ще ви разкажа следващия път. Като цяло, това е последния ви урок за днес, така че всички на марш към града. До комендантския час всички трябва да се върнете на територията на академията. Благодаря на всички.
Тълпата от адепти радостно зашумя и се втурна към вратата. В стадото от състуденти ме извади Рина и ми прошепна на ухото, че бяга на среща с един от бойците. Обеща да дойде вечерта с нещо вкусно, да празнуваме, че нощите над учебниците не са ми минали напразно, да се оплаче малко, че не съм ѝ казала предположенията си, и да ме упрекне, че съм се канила да мълча в ъгъла. Ето защо не ѝ казах. Тя веднага щеше да ме издаде. Но ето че адептите се разбягаха, оставяйки ме насаме с господин разследващия и непознатия, който контролираше нашия оглед.
– Е, адептка, сподели, какво е това чудо-трева, която не пожела да назовеш? – Настоятелно взирайки се в мен, поиска отговор магистъра.
И тук започна най-страшното.
– Син лотос – произнесох името на едно от най-опасните и забранени наркотични растения.
Лицата на събеседниците ми потъмняха.
– Сигурна ли сте? – Изскърца със зъби представителя на стражата.
– Сигурна съм.
– И как го определихте? – Намръщи се, пронизвайки ме с поглед Бриар.
Какво да правя, трябваше да призная, иначе щеше да си помислят, че съм го пробвала.
– Лично свойство на дарбата. Определям по вид всяко растение или екстракт, ако съм го виждала или съм чела за него.
Магистърът кимна сухо и се замисли. И имаше за какво. Всъщност в нашата империя отдавна и много успешно се бореха с разпространението на страшния наркотик. Последният случай на употреба беше регистриран преди повече от десет години. А тук изведнъж син лотос в обяда на главата на Гилдията на ловците. Това може да означава само едно: Някой е заобиколил магическите проверки на границата и вероятно е започнал разпространението, а това означава, че ни очакват големи неприятности. Именно затова не назовах растението. Младите адепти прекалено обичат приключенията и всичко забранено.
– Правилно сте постъпили, че не сте казали пред всички – въздъхна магистъра. – Надявам се, че и занапред няма да разпространявате. До следващия час! – Мрачно хвърли той в моя посока и изчезна в друга стая. За няколко минути настъпи тишина.
– Аз съм Аларик – изведнъж ми подаде ръка за запознанство тъмнокосия мъж.
– Кастодия – усмихнах се слабо и стиснах ръката му, размишлявайки над мащабите на катастрофата. Може би съм сгрешила и не е толкова зле? Нашият случай все пак не означава, че наркотика ще започне да се разпространява масово.
– Е, може ли да те поздравя? Или по-добре да ти съчувствам? – Намигна ми новия познат.
– Защо? – най-накрая се събудих.
– Ти се прояви. Бриар го оцени. Сега на всеки урок той ще пита първо теб, а после ще се занимава с останалите – зарадва ме офицера от охраната. – Момчето няма да те остави на мира, докато не те направи най-добрия специалист. Сега ни липсват такива.
– Демони на безредието! – Въздъхнах аз. – Да, наистина, имам голям късмет.
Аларик само се засмя, сбогува се и изчезна в съседната стая след магистъра.
Защо просто не млъкнах?! И без мен щяха да се разберат. Правилно казват: Инициативата се наказва. Сега ще плащам за това.
В академията вървях бавно и тъжно. Реших дори да не се забавям в града, въпреки разрешението за разходка. Мащабите на възможната катастрофа бяха просто плашещи. И освен имперската катастрофа – увеличаване на престъпността, смъртността и болестите – се развиваше и моята малка лична катастрофа. Ако гражданите бъдат особено потиснати от страха от злоумишленици, лично на мен повече ще ми пречи засилването на патрулите. Как сега с Хран ще продължим търсенето в архивите? А как ще ходя на работа? Утре ме чакат. Ясно е едно, известния наркотик заплашва всички с беди. И в този момент дори не подозирах какви проблеми вече ми е създал.