***
– Смяташ ли, че постъпих правилно? – Попитах Хран, веднага щом се отдалечихме от злощастния кабинет.
– Не знам – поклати той с ухо. – Нямаше голям избор. Това, което може да се каже със сигурност, е да се подготвиш за нови проблеми и трудности.
– Направо ме утеши – намръщих се аз. – Е, с мен ли си? Съдейки по новия график… – Намръщих се още повече – днес всичките ми занятия са старите, тоест лекции по проклятия. И защо трябваше да ме изгонят от сутрешното занятие? Ще трябва да преписвам конспекта на Рина.
– Не, трябва в лабораторията. Помниш ли какво имаш днес за работа? – Изръмжа пазача. – Ще приготвя всичко за маскировката ти. Не се бави! – Той махна с опашка и, завивайки в съседния коридор, изчезна от погледа ми.
Точно, днес пак ще ходя в таверната. Какво ли ми се случва в живота, че всеки ден има нови неприятности. Добре, след петнадесет минути е следващото занятие. Точно ще успея да поговоря с Рина. Как така не дойде да ме събуди? Вчера е ясно, пак не е успяла да ме събуди (цяла вечер с Хран седяхме в лабораторията), но днес?
Тук, за моя изненада, имах късмет, хванах приятелката си на входа на кабинета, далеч от останалата група.
– Говорихте ли? – Изстреля тя, без да ми даде възможност да започна разговора.
– Може да се каже и така – въздъхнах аз. – Защо не дойде тази сутрин? Струва ми се, че си създала навик, без теб дори не мога да ставам навреме, както виждаш.
– Сутринта ходих при магистъра, сама разбрах за трансфера. Вчера се върнах късно и не успях да стигна до него.
– И теб също?
– Да – кимна приятелката ми. – От нас още Курсо и Далин. Още четирима от бойците. Общо група от осем души.
– Ясно – намръщих се аз – взели са най-добрите от двата курса. А групата е малка, имаше ли смисъл да създават отделна специалност заради осем души, от които половината ще отпаднат, вероятно, през първите шест месеца?
– Каква досадница си ти – поклати глава Рина. – Добре, още не съм ти казала най-интересното. Сега могат да ни извикат за разследване от всеки час.
– Това е направо подигравка! – Все повече се ядосвах аз. – Сякаш нямам с какво да се занимавам вечер, освен да преписвам пропуснатите лекции. Между другото, дай ми да препиша сутрешната лекция по алхимия.
– Разбира се, дръж! – Приятелката ми се зарови в чантата си и извади една дебела тетрадка.
– Много си написала – въздъхнах, като разгърнах конспекта.
– Прилично – съчувства ми приятелката.
А денят става все по-радостен! Интересно, а ще мога ли да спя с тази нова специалност?
***
– Помолих те да не закъсняваш! – Изсъска Хран, щом влязох в лабораторията.
– Не се разстройвай. В крайна сметка, дори и да закъснея, не е страшно. За сметка на това вече се преоблякох.
Котаракът се откъсна за минута от епруветките, погледна ме и се замисли дълбоко.
– Знаеш ли, ти можеш да спестиш от дрехи.
– В какъв смисъл? – Намръщих се аз, затягайки връзките на ботуша си.
– Е, виж. Преди изучаваше алхимия и смяташе, че не е правилно да ходиш на лекции с панталони и риза. Въпреки че ме учудва логиката ти, защо да се обличаш така за работа – това нормално ли е? Не, не става въпрос за това – отмахна той с лапа и продължи разсъжденията си. – За сметка на това сега си следовател! А при следователите и бойците всички момичета ходят с панталони и гащеризони! Така че сега можеш да не харчиш излишно за рокли – усмихна се зъбато моя космат приятел, завършвайки логическата си верига.
– Глупак си, Хран – приближих се и щракнах котарака по носа. – Първо, нося панталони не защото ми харесват, а защото е по-лесно да бягам, не се сети, а? И второ, това е маскировка. В академията никой не ме е виждал с панталони, което означава, че и в града няма да ме познаят. И изобщо, стига с полемиките, че наистина ще закъснея. Всичко ли си подготвил?
– Дай ми очилата и си дръж отварата – измърмори Хран. – Ти само критикуваш.
Светът загуби ясните си очертания. В ръката ми се заби епруветка, подадена от пазача. Е, сега на един дъх, по друг начин тази гадост не се пие.
– Все пак е отвратително нещо – промърморих аз, кривейки се. И затворих очи, чакайки да подейства. Иначе всичко отново придобиваше прекалено ясни очертания, дори главата ми се замая.
– Две години го повтаряш, а аз две години ти отговарям: Защото действа – въздъхна котарака, продължавайки да дрънка с нещо по масата.
– А аз повтарям: Действа за кратко – усмихнах се аз – считай, че това е нашата малка традиция. – И отворих очи.
Ето това е. Светът отново е с нормален цвят и яснота.
– Дай ми разтворителя – протегнах се към него за пулверизатора. – Знаеш ли, все пак си гениален алхимик. – въздъхнах, бързо разплитайки плътната си плитка. – Ако не беше ти, щях да се разоря от бои.
– Ага, а така се разоряваш за съставки за незаконни отвари и експерименти – отвърна той.
– О, това не е най-голямото ми нарушение – усмихнах се аз, разпръсквайки супер изобретението на пазителя върху косата си.
– Ето, между другото, още един парадокс – хихикна котарака. – Сега ти си следовател, макар и ученик. Значи, по служебна необходимост трябва да се арестуваш сама. И какво ще направиш?
– Чувството за самосъхранение у мен е по-силно от чувството за справедливост. Надявам се, че закона ще оцелее. Е, как, всичко наред ли е? – Попитах аз, разтърсвайки главата си.
– Още малко… Всичко е наред. Но блондинката все пак е по-хубава – отбеляза котарака, оглеждайки ме.
– А кой тази седмица ругаеше косата ми? – Изкривих се аз, бързо заплитайки косата си.
– Не е от злоба – махна с лапа котарака, бързо задушавайки горелката и прибирайки реактивите на местата им. – Просто се преуморих. За мен не забравяй.
Бързо нахлузих палтото си и, вземайки втория пулверизатор, напръсках Хран. Белият цвят бавно се стичаше от него като стара кожа, оставяйки пухкавия бял котарак въглищно черен.
– А бялото все пак е по-красиво – отвърнах аз.
– И аз ти казвам същото – кимна той – ние, блондините, сме красиви.
– И така, какво ще правим?
– Комендантският час изтече преди десет минути. Можем да излизаме. Не си забравила нищо?
– Не – побързах към стълбите.
– Ей, спри! – Веднага прошепна глас зад гърба ми. – Усещах, че си забравила нещо. Оставила си илюзията на масата.
Трябваше да се върнем.
– Хран, аз, разбира се, също съм обсебена от маскировката, но може би не си струва, а? Защо всеки път да зареждам амулета на илюзията, за да тичам пет минути из академията като брюнетка и същото на обратния път? – Промърморих, вземайки амулета.
– Ами ако в тези пет минути се натъкнеш на преподавател? Или на някой студент? – Настоя котарака.
– Вече колко години тичаме тук нощем и не срещаме никого. Кой, освен нас, ще се промъкне в тъмната гора край академията? – Все още не се предавах, дърпайки шнура в ръцете си.
– Аз го нося, значи и ти ще го носиш! А сега млъкни и си сложи медальона – изсъска котарака. – И не спори с мен, аз съм по-голям, значи съм по-умен.
– Добре – въздъхнах аз и се предадох. Нека се радва, ако това е толкова важно за него. – Хайде, по-бързо.
Тихо се промъкнахме през тайната врата, която бях намерила в онзи първи ден. И навлязохме в гората към любимото ни дърво. О-о-о, това специално дърво търсихме много дълго. Стар дъб, растящ на края на гората, близо до оградата, ограждаща академията. Ценността му се състоеше в това, че здравите клони висяха над оградата и бяха просто идеално средство да се прехвърлим на свобода. Вярно, след това се натъкнахме на друго препятствие под формата на защитни заклинания и аларми, поставени над оградата, но и тази беда моя верен Хран успя да разреши.
Котаракът първи скочи на широката каменна ограда. А аз в този момент от клона за пореден път благодарих на всички богове, че на пътя ми се е появил този, който вижда заклинанията.
– Вдигна ли го?
Котаракът закачи невидимото защитно плетене и се изпъна на цялата си дължина, като се изправи на задните си лапи. Аз още веднъж възпях боговете, че Хран не е просто котарак, а магическо същество и може да прави такива трикове.
– Скачай – прошепна той. Аз като змия се промъкнах над оградата. Миг – и вече съм от другата страна. До мен падна края на въжето, което ще ни помогне да се върнем обратно, след което скочи Хран.
– Хайде, бягаме – махна той с опашка и побърза към града.