ЧАСТ ВТОРА
„За това, че работата под прикритие е много нестандартна, а понякога и поучителна“
Аз бях отвикнала от това, че Рина ме събуждаше за занятия, затова сутрешното ѝ посещение беше изненада за мен.
— Добро утро! — Каза тя, влизайки в стаята. — Защо изглеждаш толкова нещастна? Днес е прекрасен ден, слънцето грее през прозореца. Усмихни се!
— Още е твърде рано и тъмно, за какво слънце говориш? — Отбелязах аз, сочейки с пръст към прозореца.
— Това беше образно — тя затвори очи. — Да приемем, че аз съм твоето слънце, аз сияя, нали? — тя се усмихна широко.
— Сияеш, сияеш — уверих я, пълзейки обратно в спалнята, за да се облека.
— Ти отново изчезна някъде през целия уикенд? — Упрекна ме приятелката ми от хола. — Няколко пъти минавах и нямаше никого. И това при положение, че ти забраниха да излизаш от академията. Къде се мотаеше, признай си?
— Бях на стаж — казах чистата истина, защото един ден определено бях там. — Целият уикенд разглеждах документи в администрацията. Сега почти цялото си свободно време ще прекарвам там — предупредих приятелката си, за да не ме търси.
— Кошмар — съчувстваше Рина. — Не съм те виждала от месец, ту работиш, ту си болна, а сега и това! — Веднага се обиди момичето. — Няма с кого да споделя новините.
— Прости, не е нарочно. Аз също не съм във възторг, че ще трябва да се трудя цяла вечер в администрацията. За сметка на това ще мога да закусвам с теб всеки ден. Ще клюкарстваме — усмихнах се, като набързо си събрах косата на опашка.
— Добре — смили се тя. — Тогава ти прощавам безсърдечието. Кажи поне, интересно ли е на стажа ти?
— Не — махнах аз. — Седя, сортирам хартии, нищо хубаво.
— Тогава още по-добре — реши Рина. — Значи не те въвличат в никакви опасни разследвания.
— В това си права — съгласих се аз, излизайки след приятелката си в коридора.
Веднага щом се настанихме в столовата, аз кимнах:
— Е, разкажи ми твоите новини.
— Първо, скоро е императорския бал! — Радостно извика приятелката ми, а аз едва не се задавих с първата глътка какао.
— Чух — отговорих с пресипнал глас.
— Ах, как бих искала да отида — въздъхна тя. — Но там се влиза само с покани. Казват, че тази година охраната е напълно полудяла, поставя някакви невероятни изисквания.
Значи, Бриар вече е докладвал за планираното убийство!
— Тогава се радвай, че не си сред поканените — отбелязах аз. — Няма да ти се налага да минаваш през всички тези проверки.
— У-у-у, коварна си! Бих дала всичко, само да отида на бала — въздъхна мечтателно тя.
— Добре, разбрах — побързах да прехвърля приятелката си на друга тема. — Какви други слухове се носят?
— Да продължим с темата за светския живот — оживи се Рина. — Сега ще имаме рубрика от живота на висшето общество — хихикна тя. — Наследникът на рода Клейрон е бил видян в ресторантче с момиче.
Аз само се намръщих. Клейрон са висши лордове, дори не искам да ги познавам. Но не исках да обидя приятелката си, затова се наложи да проявя интерес.
— Е, да бе. И какво толкова необичайно има в тази новина?
— Какво-о-о? — Разшири очи, тя. — Той е един от най-желаните ергени в империята! Но никой не го е виждал в дамско общество, той е ужасно потаен. И ето че се случи такова нещо!
Аз безразлично свих рамене. Това не ме засяга.
— Какво друго интересно? — Опитах се да запълня времето с нещо друго.
И тя се потопи в разказа за предстоящата сватба на нашата преподавателка (не разбрах коя точно).
— Ка-а-асс, слушаш ли ме изобщо? — Възмути се приятелката ми и аз се разтреперих. — Кой току-що обеща да посвети цялата сутрин на мен?
— Извини, замислих се — усмихнах се аз. — Отново съм изцяло твоя.
— Да, добре — отвърна тя обидено. — Още повече, че е време за занятия.
За съжаление, там не ме очакваше нищо хубаво. Изглежда, преподавателите се бяха обединили срещу мен заради отсъствията ми и решиха да ме натоварят с пропуснатия материал. Ужасна несправедливост, като се има предвид, че през всичките предишни години не бях пропуснала нищо! Но да спориш е по-скъпо, и аз станах щастлива притежателка на научна работа по минерални отрови и в допълнение доклад за скоростта на разлагане на тялото в зависимост от околната среда и расовата принадлежност. Предчувствам, че е по-добре да започна още днес. Само че се страхувам, че ще трябва да го направя в администрацията. А това означава, че трябва да взема поне учебниците. И то в голямо количество. Затова обедната почивка ще мине в търсене на необходимата литература. Реших да включа в това неблагодарно дело и Хран. Котаракът, както се очакваше, беше в лабораторията за поредния експеримент. Не знам какво се опитваше да сътвори там, но в стаята беше невъзможно да се диша.
— Каква гадост създаваш? — Изкашлях се, опитвайки се да разпръсна дима с ръка.
— Една много нужна вещ — съсредоточено промърмори той, преливайки съдържанието на една от епруветките в голяма колба.
— И какво е това необходимо нещо? — Приближих се до нашия източник на магия и за рекордно кратко време съставих заклинание, пускайки проветрение.
— Ако се получи, тогава ще ти кажа — без да откъсва поглед от колбата, промърмори той.
— Имам нужда от помощта ти — реших да го прекъсна. — Трябва да намериш материал. Можеш ли да се откъснеш?
— Само бързо — неохотно се съгласи той и, скочи от масата, премина към малката ни библиотека.
— Какво ти трябва? — Недоволно се обърна към мен.
— Минерални отрови и разлагане на трупове при различни условия — отговорих аз.
Пазителят се замисли.
— С отровите е просто, ето енциклопедията, там ще намериш всичко необходимо — той посочи с опашката си дебелата книга. — А с труповете… — Той се замисли задълбочено и се запъти покрай редиците, разглеждайки замислено асортимента. В крайна сметка бяха намерени три фолианта с различна тежест.
— Трябва да стигне — кимна той доволно и побърза да се върне към експеримента си.
С мъка натъпках книгите в чантата си. Реших да взема всичко веднага, за да не се връщам в стаята след занятията и да отида направо на мястото, където ще работя.
На масите при Хран всичко много активно вреше, вареше се, съскаше. И тук, случайно хвърляйки поглед към поредната колба, аз обърнах внимание на необичайни промени в нашата лаборатория.
— Откъде ни е втория дестилационен куб? — Примижайки, попитах аз котарака.
— От лабораторията.
— Каква лаборатория? — Продължих да разпитвам.
— От учебната, каква друга — отговори лаконично той и от шока всички книги изпаднаха от ръцете ми.
— Ти си откраднал апаратурата от учебната лаборатория?! — Извиках аз.
— Не откраднал, а взех назаем — поправи ме той, намръщен. — Имах нужда от втора.
— Защо? Как изобщо си я довлякъл тук? — Продължих да го ругая.
— Както виждаш, изключително ефективно, тя си стои тук — отвърна той, невъзмутим.
— Веднага я освободи! — Категорично заявих аз. — Трябва спешно да върнем всичко на мястото му. Как изобщо се сети за това?!
— Но тя ми е нужна! — Възмути се котарака, като се обърна.
— Тя е нужна на много хора там, в лабораторията — прекъснах възраженията му.
— Нямам думи! Не искам да чувам нищо, освободи я и аз ще я върна.
Крадецът промърмори нещо под носа си, но все пак отиде да изпълни заповедта ми. А аз демонстративно останах в ъгъла, тихо ядосана от подобна безотговорност, докато котарака освобождаваше устройството. После хвърлих чантата с книгите на рамо, мълчаливо взех устройството и се насочих към тайния проход, близо до лабораторията.
За щастие, успях да стигна без приключения (за пръв път!). Единственото, което направих, беше да прокълна всичко на света, защото почти се съсипах. Затова реших все пак да занеса книгите при себе: По-добре да се върна за тях по-късно, отколкото още четири часа да се влача с тази тежест. Неохотно, продължавайки да ругая наглия Хран, се затътрих нагоре. Не се върнах през тайния проход от принцип, защото се обидих на котарака.
Тежката чанта тежеше на рамото ми, затова трябваше да я взема в ръка. Борех се с дръжката на вратата почти със зъби и с мъка успях да вляза в хола с гръб напред. Затръшнах вратата с крак и въздъхнах с облекчение, забивайки челото си в нея.
— Къде си била? — Прозвуча зад гърба ми мрачен глас и аз, уплашена, извиках и изпуснах чантата върху крака си. Измъкнах нещастния си край от купчината книги и бързо се обърнах, за да видя недоволния Бриар.
— Всичко наред ли е с теб? — Последва съвсем логичен въпрос, само че изражението на лицето на госта беше някак напрегнато.
— Навярно ще имам синина — замислено завъртях нараненото си стъпало. — Но нищо страшно, ще живея — опитах се да се усмихна, за да разведря атмосферата. Не се получи.
— Няма ли никакви травми днес? Нито драскотина, нито си се ударила? — Продължаваше да ме разпитва все така мрачно.
— За щастие, няма — отговорих плахо, без да разбирам защо ми задава такива въпроси.
Магистърът издиша раздразнено и, приближавайки се бавно, буквално изрече:
— Помолих те за едно-единствено нещо и това не беше никакъв пристъп на тирания. Предупредих те за последствията, но ти, изглежда, или си напълно безстрашна, или напълно безмозъчна.
Приближавайки се съвсем близо, той удари с юмрук по стената зад гърба ми. Аз се притиснах с ужас към тапетите, без да разбирам какво се е случило през последните няколко часа и в какво ме обвиняват.
— За какво говориш? — Сгърчих се под неговия пронизващ поглед.
— А, не разбираш? — Той примижа. — Тогава може би ще ми обясниш защо преди около половин час изчезна твоя сигнал, а когато се преместих на мястото, откъдето изчезна, се озовах в мазето при стената в края на коридора? — Изглеждаше, че се сдържа да не започне да ме разтърсва като кукла. — Точно там имаш някакъв проход извън академията, нали?
Гледах го объркана. Как е могло да се случи такова нещо?
— Не съм напускала академията — промърморих, като отрицателно поклатих глава.
— Тогава все пак си се наранила и си се лекувала? — Продължи да ме разпитва той, а аз отрицателно поклатих глава. — Медитирала ли си? Не? Тогава обясни как се е случило, защото няма други варианти. Къде си била? — Повтори отново въпроса си той.
— Бях тук, в сградата — опитах се да го убедя. — В лабораторията долу, току-що се върнах оттам.
Магистърът ме слушаше скептично, а после зле огледа врата ми, където се виждаха връзките от амулетите ми.
— Звучи много убедително, но имам подозрения, че не е така, както изглежда — многозначително отбеляза той.
И тук вече започнах да кипя.
Какво, по дяволите! Сега трябва да се отчитам за всяка своя стъпка, дори за неща, с които нямам нищо общо?!
Отблъснах го, излязох в средата на стаята, рязко свалих връзката от врата си, хвърлих я на пода и отново се обърнах към господин разследващия.
— Днес не съм напускала академията — заявих, гледайки го право в очите. — Бях на лекции, после взех книги от библиотеката, слязох в лабораторията и оттам се върнах директно в стаята си.
Бриар внимателно следеше думите ми и изражението на лицето му постепенно се променяше от раздразнено към замислено.
— Тогава защо изчезна сигнала? — Попита той вече по-спокойно.
— Нямам ни най-малката представа — рязко отвърнах аз.
Той може би вече беше започнал да се успокоява, а аз само се разпалих.
— И изобщо, ти сам помисли ли, преди да ме обвиняваш? — Започнах ласкаво. — Наистина ли приличам на идиотка? Не ти ли се стори странно, че по средата на деня изтичах някъде по време на обедната почивка? Как можах да стигна до града за час и половина и да се върна? В съседната пекарна ли ходих? И, без съмнение, заради това в бял ден наруших устава на академията, рискувайки да се натъкна на преподавател! – Възбудих се аз.
— Кас, тревожех се за теб — сега той вече се оправдаваше, но аз не можех да се успокоя.
— Не можеше ли просто да помислиш, вместо да се ядосваш и да изливаш гнева си върху мен? В крайна сметка, това следене вече премина границите на приличието. Признавам, че заслужавам наказание и добре разбирам, че не трябва да напускам академията сама. Даже нямам повече причина да бягам, защото ми обещахте пропуск за архивите! Но този тотален контрол над всяка моя стъпка… Излиза, че ако си направя синина, дори не мога да я махна, защото това е мигновен сигнал! Може би трябва да се отчитам и за всяко кихане? С кого си говорила, от кого си се заразила? Ти не си ми баща, нито настойник, нито брат, нито съпруг, нито годеник, де юре ти си никой за мен и нямаш право да прилагаш подобни мерки, дори и да си три пъти преподавател и четири пъти представител на охраната! – Почти тропах с крака.
– Какво значи никой? – Изръмжа той в отговор.
– Лъжа ли казах? Ти не си ми роднина. Това, че прибързано се съгласих да не бягам от теб, не ти дава право да разполагаш с живота ми — издишах му право в лицето.
— Зло малко момиченце — вкопчи се в рамото ми, привличайки ме съвсем близо. — Разбираш ли изобщо какво говориш?
— Разбирам всичко прекрасно — изсъсках аз, неспособна да се спра и да прекратя тази безсмислена кавга. — От колко време се познаваме? Два месеца? А от колко време общуваме близко? Месец? По-малко, мисля. Ти не ме познаваш изобщо! И аз не те познавам изобщо. Аз ти се доверих, но ти се стремиш да ме контролираш. Напълно, всеки дъх, всяка стъпка, всяка мисъл. С какво право? Аз съм възрастна жена, сама решавам как да живея. И сега трябва да ти позволя да го правиш вместо мен?
— И къде те доведе самостоятелността, моя възрастна? — Изрева Дамиан. — В тъмна уличка при пияни тролове? На обяд при мъртвеца? А може би на местата на ритуални убийства, почти в момента на извършването им? Сигурна ли си, че тя те води към нещо добро, а не направо към най-близкото гробище?
— Аз със своята самостоятелност съм живяла повече от десет години, както виждаш, жива и невредима. А за тези няколко месеца, откакто се познаваме, защо ли нито една седмица не е минала без проблеми. Десет години! — Вече почти крещях аз. — Нито един неприятен инцидент, нито едно нещастие, дори травми нямаше. Ние с моята самостоятелност се справяхме чудесно без покровителството на силните на този свят!
— На което се учудвам всяка минута! — Изръмжа той. — С такава проблемна глава — и цели десет години! Може би просто не си виждала тези проблеми? Защото сега около теб има толкова много неща, че ми се иска просто да те затворя за твоята безопасност и тази на околните. Имаш хаос в главата и в живота. Наистина си на ръба, но ужаса не е в това, че се страхуваш да паднеш, а в това, че не искаш да се спасиш, дори когато ти подават ръка! Сама се тласкаш в пропастта!
— Ти нищо не знаеш за мен — прошепнах аз, измъквайки се от хватката му. — Нищо! Затова нямаш право да ме съдиш. Не искам повече да говорим — не му дадох да промълви и дума. — Вече си казахме много неща един на друг и ако сега не спрем, ще си кажем още повече. Просто погледни ситуацията от моя страна. Ти ми се разкрещя, защото по неизвестна причина изчезна твоя сигнал. Без да разбереш ситуацията, направи заключения и произнесе присъда. А аз няма да търпя беззаконието. Затова просто си върви! — Аз се обърнах и скрих лицето си с ръце.
Не искам нито да го виждам, нито да го чувам. Не знам какво е решил, но за щастие изпълни молбата ми. След няколко минути тишина, докато дишах дълбоко, опитвайки се да се успокоя, се оказа, че стаята е празна. На пода до вратата все още лежаха книги, а под краката ми блестеше пакета с амулетите ми. Не ги вдигнах. Сега ще събера учебниците си и ще се заема с това, с което отдавна трябваше да се заема. Учене. Няма да се тревожа и нервирам, нищо катастрофално не се е случило. Жива съм и здрава, Хран е жив и здрав, не ме изгониха от академията. А всичко останало не е важно.