***
Останалите занятия минаха нормално. Допълнителни задачи, ура, не ми дадоха. Вечерта, естествено, не отидох при магистъра. Върнах се в стаята и седнах да работя по научните си задачи. Когато вече бях почти завършвала трактата за отровите, Хран се прибра от лабораторията. Уморен, той се просна на дивана и сякаш едва тогава ме забеляза.
— А ти какво правиш тук? — Изненада се той.
— Как какво? Доклад! — Обясних аз. — Не просто така ти исках книгите.
— Не, имам предвид, какво правиш тук? Нямаш ли работа в администрацията?
— Щом съм тук, значи нямам — измърморих аз.
Котаракът мълча мрачно няколко минути.
— Какво пак се е случило? — Най-накрая попита той.
— Нищо не се е случило — отговорих невъзмутимо.
— Ако нищо не беше, сега щеше да си под надзора на магистра, а щом си тук, значи пак не сте си поделили нещо — уверено заяви той.
— Какво значение има — отвърнах аз. — Аз какво, преча ли ти? Седя си, никого не пипам, уча, ето, седи и си почивай.
— Както кажеш — мрачно отвърна пазача и, обръщайки се с гръб към мен, се престори, че е заспал.
„Сега и с него се скарах“, — въздъхнах си аз.
Не знам дали котарака наистина се обиди от грубостта ми или просто се умори и реши да не ме дразни, но следващите няколко часа прекарахме в мълчание. Вече се бях справила с нещастните отрови, а темата с разлагането на труповете реших да отложа за утре вечер, явно отново ще съм свободна. Вече се беше стъмнило, затова се настаних в креслото до камината и реших да се заема с книгата за медитация. Вероятно сега ще мога да се върна към това занимание. Може би ще успея да постигна онзи ефект, когато към мен е невъзможно да се прикрепи предавател? Това би било страхотно!
Но погледа ми съвсем случайно се спря на златистия блясък на дивана. Книгата, която ми подари Бриар. „Легенди от Първоначалния свят“. Все още не съм я прочела, дори не съм я отваряла. Може би си заслужава? Ами ако трябва да я върна? Решително оставих настрана учебника и взех тежкия кожен том. Все пак беше невероятно красиво издание. Прелиствайки приятно хрускащите страници, вдъхнах с пълни гърди аромата на печатната боя. Някои страници бяха украсени с изящни гравюри. И колко истории имаше тук! В търсене на тази, с която исках да започна, изведнъж се спрях на думата „империя“.
„С какво започна Империята на зората…“
А това е интересно, историческия вариант вече го изучавахме, там няма нищо ново. Седем съседни княжества, сурова война, необходим на всички съюз под егидата на сегашното управляващо семейство. Обединението в единна империя премина гладко, още повече че това беше изгодно за всички. На нас ни дадоха обобщени данни защо точно представител на рода Киневард беше избран за император. Вярно, година след изпита знанията ми се изпариха – политиката никога не ме е интересувала. Но за това, че има още една легенда, никога не съм чувала. Въпреки че това са събития от толкова далечни времена, че дори написаното в учебниците по история може да се нарече приказка. Е, толкова по-интересно ще е да прочета…
„Бяха шест. Деца от чужди светове, дошли в търсене на нов живот.
Първият дойде от света на войната и воините. Както никой друг, той беше вещ в изкуството на битката. Както никой друг, той цени чуждия живот. Той търсеше мир и спокойствие, но с готовност споделяше уменията си да защитава себе си и това, което му е скъпо.
Втората дойде от света на знанието и мъдростта. Светът, който тя напусна, трепереше от тайни, които не можеха да бъдат разкрити. Тя ни донесе част от знанията си и съвет кои от тях трябва да бъдат достъпни, а кои – погребани завинаги.
Третият се върна от света на мъртвите. От света на отчаяните и падналите, затворили устата си завинаги. Той дойде, за да покаже, че мъртвите жадуват за отмъщение. Не всички могат да избягат от правосъдието, но мнозина смеят да се надяват на справедливост.
Четвъртият избяга, спасявайки се от продажността на своя свят, озарен от знанието, че не всичко в живота може да се купи. Трудът и знанията трябва да имат достойно възнаграждение, но неща като приятелството и доверието могат да се платят само с искреност.
Петият напусна умиращия свят, погубен от алчността на жителите му. Безкрайно разхищавайки всички дарове на природата, те не познаваха мярка и изсушиха богатия свят до дъно. Той дойде при нас, за да ни научи да ценим даденото от боговете.
Шестият тръгна в търсене на свежи идеи, възможности за творчество, открития в помощ на хората. Като майстор на всички занаяти, той закърня в своя свят, където нямаше място за новото.
Те дойдоха по различно време, всеки със свои цели, но, силни по природа, бързо привличаха съмишленици. Така се изграждаха селища, градове, цели княжества. Появили се през една врата, те се държаха един за друг, пазейки тайната на вратата между световете. И вратата се затвори за дълго. Останали само призрачни истории в паметта на старите хора. Но един ден вратата се отвори, разкривайки ужасите на огъня и чудовищата от ада. Те нахлуха, носейки смърт и отчаяние, помитайки всичко по пътя си. Никакви знания и умения не можеха да спасят този свят и неговите жители. Докато след чудовищата не се появи Отварящия вратата. Този, който някога доведе онези шестима. Този, който не можа да спре седмия пробив, позволил на мрака да погълне целия свят. Той дойде за помощ, но с желание да помогне. И шестте му се заклеха, а той сподели кръвта си, свързвайки ги с клетва и дарявайки им велики сили. И мрака се разсея. И Отварящия остана в този свят, за да бъдат вратите затворени, докато той ги пази и държи с печата на кръвта си. И беше създадена Империята на Зората, за да помнят всички: Само единството ще позволи на светлината да пробие през мрака на отчаянието. И нарекоха Отварящия император — за това, че даде нов живот на този свят. А шестимата, които преминаха през вратата, го пазят и до днес.“
Хм, такъв вариант не очаквах. Под висшите, под които, подозирам, се подразбират тези шест, които само в родословието си не са се омърсили, но като жители на други светове ми е трудно да си ги представя. Не успях да се замисля над това, което се крие зад тази легенда, защото се разнесе чукане по вратата. Въздъхнах мъчително. Не че беше неочаквано, но не очаквах толкова рано. Чукането се повтори, затова все пак станах и отидох да отворя, макар и на неканен, но предвидим гост.
— Каза, че имаш успокоително, с непроверени ефекти? — Мрачно се усмихна той от прага. — Ще ми дадеш ли?
Мълчаливо се отместих, пропускайки го да влезе, и се насочих към масата. Все така мълчаливо му подадох чашата, застинал на вратата, а сама се върнах към стола си и книгата в него. След минута чух чашата да удря по дървото, после решително ми отнеха книгата и Дамиан седна пред мен на пода.
— Да поговорим спокойно — решително каза той, гледайки ме в очите.
Аз отрицателно поклатих глава.
— Кас — упорито започна той, стискайки дланите ми. — Днес бяха казани много неща, в някои от тях аз не бях прав, в други ти. Очевидно е другото: Има проблем и той трябва да се реши.
Отново поклатих глава.
— Каси — започна той, но аз издърпах ръката си от хватката му и му запуших устата.
— Не искам да решавам нищо сега. Искам да се престорим, че всичко, което се случи днес, всъщност не се е случило. И от утре ще продължа да идвам след часовете, за да изтърпя наказанието си. Няма да се забърквам в кавги, а ти няма да ме следиш — наблегнах на отрицанието. — А тази неразбираема кавга днес не се е случила.
Получих мрачен поглед, който ясно изразяваше несъгласие с плана ми за действие.
— Чувствам, че ако отново започнем да разнищваме ситуацията, всичко ще стане само по-лошо — обясних аз. — Имаме нужда от време, а там всичко ще се реши само.
И макар че Бриар явно все още не беше удовлетворен, той кимна. Махнах ръката си от лицето му, но тя беше хваната и нежно целуната.
— Не ми харесва да се караме — каза той, обливайки китката ми с горещ дъх.
— Според мен, това ни се получава най-добре — усмихнах се аз.
— Не съм съгласен — възрази той.
— Поне най-често.
— А с това не можеш да спориш — въздъхна той. — Ще се поправим.
— А може ли да не започваме днес? — Намръщих се аз.
— В смисъл? — Намръщи се Дамиан. — Първо искаш да се скараме ли?
— Не, — побързах да отрека предположението му. — Аз изобщо не искам нищо. Днес деня беше пренаситен със събития, бих искала поне вечерта да прекарам в спокойствие.
Той ме погледна под вежди.
— Да си тръгна ли? — Гласът му прозвуча прекалено спокойно.
— Не — свих рамене — да поговорим за нещо различно.
— За какво например? — Явно успокоен, мъжа се облегна на масичката.
— Удобно ли ти е на пода? — Скептично се подсмихнах аз. — Ако се срамуваш да преместиш Хран от дивана, мога да поема тази нелека мисия. — Погледнах котарака, който все още се преструваше, че спи. Ага, разбира се, виж как си мърда опашката и ушите на главата. Нагло подслушва косматия гадняр.
— Не, мен всичко ме устройва — усмихна ми се госта, нежно покривайки пръстите ми със свободната си ръка. — И чакам тема за разговор.
— Успя ли да намериш вариант, който изключва моето участие? — Зададох въпроса, който наистина ме интересуваше.
— Смяташ ли тази тема за неутрална? — Преглътна той.
— Смятам, че тази тема е важна и изисква бързо решение. Времето лети — отбелязах аз, въпреки че магистъра очевидно го разбираше и без това.
— Не — все пак отговори Дамиан. — Твоят вариант, за мое неудовлетворение, все още е най-ефективния.
— Тогава какъв е проблема? — Все пак реших да изясня този въпрос. — Не можем да се бавим.
Останах с много тежък поглед.
— А ти самата не виждаш никакви възпиращи фактори?
— Не виждам — отговорих честно. — Аз ще съм до теб. Буквално на разстояние една ръка, ако не по-малко. Може би не те познавам много добре, но интуицията ми подсказва, че до теб нищо не ме заплашва. Или не вярваш в себе си? — Усмихнах се аз.
— Доверявам се, но не мога да предвидя всичко. Затова не ми харесва тази идея… — Заяви госта.
— Защо ли ми се струва, че има „но“ — промърморих аз, взирайки се в лицето му.
— Но трябва да призная, че най-вероятно ще доведе до успех — недоволно завърши Дамиан.
— И?
— Твоя победа, ще участваш — най-накрая стигна до очаквания от мен резултат.
Аз се усмихнах триумфално.
— А ето ти се радваш напълно напразно — отбеляза той, стискайки по-силно дланта ми. — Да не би да съжалиш за предложението си.
Аз просто повдигнах рамене. Всичко може да се случи, но това не означава, че ще се откажа.
— И още, ако дойдеш с мен, значи ще ме слушаш безпрекословно! — Той ме погледна пронизващо, привличайки ме в черната дупка на зениците си. — Ако кажа да тръгваме, значи тръгваме. Веднага! И не се мотаеш, както миналия път, опитвайки се да помогнеш. Ясно ли е?
Аз кимнах, приемайки условието.
— И кога започваме? — Бодро попитах аз.
— Както каза, нямаме време, така че утре. Още веднъж, сигурна ли си, че ще можеш да различиш сместа от чистия препарат? — Изпитателно попита Бриар.
— Сигурна съм. Иначе не бих предложила услугите си. Винаги оценявам възможностите трезво — отбелязах малко раздразнено.
— О, да? — Погледна ме той подигравателно.
Аз се обърнах, без да се поддавам на провокацията. Няма да споря за моите грешки!
— Може ли да видя този човек, когото ти ще имитираш? — Спомних си основната част от плана.
— Можеш — съгласи се шефа и след няколко секунди пред мен се появи съвсем друг човек. Срещала съм такива в таверната и Кринус винаги ме съветваше да ги заобикалям. Възрастен мъж, с тъмна коса, пригладена така, че да покрива плешивите места. Потъмнели сини очи с мазен поглед. С широчината на раменете той значително отстъпваше на магистъра, а и като цяло беше кльощав. По-нисък от Бриар, макар и по-висок от мен… Макар че, изглежда, всички около мен са по-високи от мен. Като цяло впечатлението беше отблъскващо. А когато той ме огледа оценяващо и дръпна ръката ми към устните си, аз рефлекторно се отдръпнах. В същия момент отново се появи Бриар.
— Ето и сериозните проблеми — въздъхна той с известно разочарование.
Аз се намръщих и се обърнах.
— Ти не можеш да играеш! — Прозвуча като твърдение и този път нямаше какво да възразя. С Дамиан можех да изобразя страст, но този барон, чийто вид предизвиква отвращение… А аз най-вероятно ще трябва да го целувам… И макар да разбирам, че всъщност това е Бриар, нищо не мога да направя.
— Странно, че ние дори не се замислихме за това… — Замислено произнесе магистъра, отново хващайки ръката ми и успокояващо галеейки китката ми. — Кас, не се тревожи. И без това бях против. Твоят вариант беше най-добрия, но не единствения.
Аз не отговорих, опитвайки се да измисля какво да направя. Колко жалко, защото ситуацията беше печеливша! И ние дори проведохме тази глупава проверка! И аз я издържах! Само че не предвидих, че ще трябва да играя не с Бриар. Ако бях направила така, че аз да виждам истината, а всички останали – илюзия… Стоп! А ако?..
— Кас, ще намеря друг вариант, така че не се разстрой…
— Чакай! — Сега аз хванах ръката му. — Да опитаме още веднъж.
— Сигурна ли си? — Погледна той скептично. — Не се насилвай, неприятно ти е: Трябваше да видиш изражението си. Честно казано, нямаш никаква самообладание, като отворена книга, всичко може да се прочете. — Той се усмихна топло.
— Да опитаме все пак — помолих нежно, прекъсвайки възраженията му.
Магистърът поклати глава и пред мен отново се появи барон Не-помня-как-се-казва. Вгледах се в категорично неприятната му физиономия, после въздъхнах дълбоко, настройвайки се, и…
На лицето ми против волята ми се разля широка усмивка. Сработи! Пред мен отново седеше добре познатия ми Дамиан Бриар. Изразителни очи, взиращи се в мен с голямо учудване. Тъмни, леко разрошени коси, лека брада. Протягах ръка, погалих го по бузата, усещайки леко изтръпване. Всичко беше както винаги, само магистъра беше плътно обгърнат от ленти магия, които не виждам с обикновеното си зрение. Сега те преливаха в сини нюанси. Интересен ефект. Малко ме разсейва, но това е по-лесно да се преживее, отколкото да се преструвам на влюбена в грозния барон. Затова, изключително доволна от себе си, за да разсея съмненията в способностите си, леко докоснах с устни бузата на Дамиан. И, вече отстъпила, улових подозрителен поглед.