***
Рина ме огледа внимателно и въздъхна тъжно.
— Ще се върна бързо! — Обещах аз, връщайки се в стаята, за да облека вече приготвената от Хран топла рокля.
— Имам две заключения — прозвуча гласа на момичето от съседната стая. — Отрицателното: Пак си се успала и в бързането си решила да си измиеш главата. С една дума, глупачка. И положителното: Очевидно програмата „Здравословен сън“ продължава! Изглеждаш просто цветуща, за което те поздравявам, хваля и настоятелно съветвам да продължиш в същия дух.
Радвам се, че приятелката ми не ме вижда, защото за пореден път тази сутрин се изчервих. Защото цветущия ми вид не се дължи на това, че съм спала добре, а на това, че съм се заредила с безплатна енергия. Смущаваше ме начина, по който я получих (дано разбера защо изобщо се случи!), а и тази фраза за курса… Както и да е, трябва да се разсея от сутрешните събития. И ученето ще ми помогне.
Не напразно отказах изкусителното предложение да пропусна занятията! Преподавателите масово решиха да ни дадат контролни. Във всеки случай, първия час – алхимия, а втория – анатомия, минаха в пълна тишина, съпроводена само от шумоленето на хартия, защото въпросите бяха изключително писмени. После класификация на престъпленията с устен изпит. Мен ме викаха по-често от останалите и точно по теми, които бях успяла да пропусна. Това не ме изненада, но ми даде предчувствие, че изпита няма да е лесен. Последният час преди обяд, за щастие, мина без изненади. Не отидох в столовата, защото шестото ми чувство ми подсказа, че въпросите и проверките на знанията за днес все още не са приключили. Затова, взех от библиотеката учебника по право (за в бъдеще, днес се загубих в един от въпросите и това не остана незабелязано) и се затичах към стаята си. Но откакто в живота ми се появи толкова променлив фактор като Дамиан Бриар, повечето от плановете ми отидоха на вятъра. Именно този фактор ме чакаше в креслото, което, май скоро ще трябва да му запазя. Малката маса беше подредена явно за обяд за двама. Но не това ме изненада, а кадифената кутийка на масата, както и голям стъклен буркан, пълен с нещо подозрително оранжево.
Чантата ми падна от ръцете.
— Знаех си, че ще отидеш да се упражняваш, а не да обядваш като всички нормални хора — усмихна се магистъра и се обърна към мен.
— Какво е това? — Попитах с пресипнал глас, оглеждайки с недоверие буркана.
— Както поиска — мармалад! — Усмивката на лицето му определено стана по-хитра.
— Ние като че ли решихме, че ще помисля за амулетите по-късно. От което правя извода: Няма да ми хареса това, което ще последва, след като си решил да се откупиш! — Събуди се вечната ми подозрителност, която навсякъде и във всичко беше на преден план и напълно заглушаваше вика на душата, изгладняла за любимия десерт.
— Ти си прекалено подозрителна — леко се намръщи Бриар — не търси навсякъде скрит смисъл, просто се надявах да те зарадвам. Защо винаги е така с теб? Искаш най-доброто, а се получава само по-лошо — въздъхна той, обръщайки се и връщайки се на мястото си.
А в мен рязко се събуди съвестта, защото наистина без причина, изглежда, бях го обидила! Пристъпих към седящия Бриар отзад, престъпих на място и въздъхнах тежко, без да знам как да се извиня за грубостта си. Към мен изрично не се обръщаха. И тогава аз се наведох, прегърнах го за врата и промърморих, сгушила се в тила му:
— Съжалявам, не исках да те обидя. Не съм свикнала някой да иска да ме зарадва. И много ти благодаря. Много ми е приятно.
Ръцете му покриха моите и леко ги погалиха.
— Щастлив съм, че ти харесва, но ми се струва, че има едно познато „но“…
— Ще върна комплекта след края на разследването — заявих твърдо.
— Не ти ли харесва? — Въздъхна той с някаква обреченост.
— Зависи какво имаш предвид — намръщих се аз. — Абстрактно, като скъпоценност, той е възхитителен, но самия факт, че е купен, не ме радва особено.
— Защо? — Въпросът изглеждаше прост, но ме остави безмълвна.
— Това е безсмислено харчене на пари — отбелязах очевидното. — Купили си го само за прикритие.
— Скъпа, кой ти е казал, че е било само за прикритие? Това е за теб, исках да те зарадвам, но явно и тук не съм уцелил.
Останах непреклонна.
— Няма да приема бижута — повторих решително. — Ако не могат да се върнат, задръж ги за себе си, сигурно ще намериш на кого да ги подариш.
— А ако аз искам да ги подаря на теб? — Започна да излиза от себе си мъжа.
— Няма да ги взема — поклатих глава.
— Защо?
— Твърде скъпи са. Не приемам скъпи подаръци. Това ме кара да се чувствам задължена.
— Но ти прие този проклет буркан! — Раздразнено отбеляза той.
— Това е друго. Знам, че конфитюра като цяло не е евтин, но това… — Не знаех как да обясня по-достъпно — това е просто друго ниво.
— И аз, очевидно, все още не съм достигнал това ниво — промърмори той през зъби. — Но ти прие кожуха от господин Дирна, който също струва доста, защо тогава отхвърляш именно моите подаръци? — Той ме пронизваше с поглед.
Бях изненадана от неговата осведоменост, но в момента беше по-важно да спра назряващия скандал.
— Тук ситуацията е друга — побързах да обясня. — В някакъв смисъл той ми беше длъжен. И макар че моята роля в спасяването му беше малка, аз приех подаръка, защото това беше благодарност.
— Смяташ, че аз не ти дължа нищо и няма за какво да ти благодаря?
— Да — кимнах аз, още по-мрачна. — Аз съм ти длъжна толкова много, че едва ли някога ще мога да ти се отплатя. Никаква моя помощ в разследването не може да се сравни с това, че ти ме спаси два пъти буквално и още веднъж фигурално, като си затвори очите за всичките ми престъпления. Аз редовно броях дните до края на евентуалното ми затваряне, за да не забравям колко ми струва всяка сериозна грешка. Така че – да, от нас двамата само аз съм длъжна и не искам да увеличавам този дълг.
— Всичките ти отношения имат стоково-паричен оттенък? — Вече по-малко злобно, но все пак не особено радостно попита Бриар. — Чувала ли си за нещо като безкористност? Аз не съм очаквал да ти искам заплащане. И не искам да се чувстваш задължена.
— Значи, сега разбираш защо не мога да приема бижутата — издишах аз, леко отпускайки се от осъзнаването, че конфликта е разрешен. — И за какво ми са те? Ще ходя на лабораторни по алхимия или на анатомия със скъпоценни камъни ли? В противен случай ще събират прах в дъното на шкафа. В общи линии, това са наистина изхвърлени пари. Макар че конфитюра ще се използва по предназначение — усмихнах се аз, старателно отклонявайки разговора от нашите взаимни задължения. — А това…
— Не си цял ден в академията, ще намериш къде да ги носиш — настоя магистъра. Поне вече не се ядосваше, което беше радост.
— Къде? В приюта, да блестя пред децата? Или на лавката с билки? Или може би при вас в управлението — да се хваля? — Попитах иронично.
— А ти никъде другаде ли не ходиш? — Той също не се отказа от подигравката.
— Не ходя — радостно кимнах аз.
Бриар уморено поклати глава.
— След разследването ще поговорим за това — отговори той.
Аз само въздъхнах обречено, разбирайки, че той няма да се откаже от идеята да ми натрапи тези украшения.
— Може ли сега да обядваме? — Вече спокойно попита той.
— Не, все пак няма да успея да обядвам нормално… — Вдигнах изпуснатата чанта с книгите и, като извадих конспекта за следващата лекция, се свлякох на дивана, готова да се потопя в особеностите на разлагането на трупове при отрицателни температури. За зимата, разбира се, темата е актуална, но не и за хранене. Въпреки това, аз все пак откраднах парче хляб от покритата маса, ограничавайки се само с него. Иначе бедния ми стомах щеше да протестира.
— Яж, не обръщай внимание — махнах аз, заровила се в конспекта.
Но не ми дадоха да се потопя в ученето. Тетрадката излетя от ръцете ми.
— И така, какъв е проблема? — Погледна ме сериозно Бриар.
— Няма проблем, трябва да се подготвя за занятията — обясних, протягайки ръка към бележките, които отново се отдалечиха от мен.
— А не можеш ли да съчетаеш? — Попита той с недоумение.
— Погледни вътре — посъветвах го, разбирайки, че е безсмислено да споря, и междувременно откраднах парче шунка от една от чиниите. Все пак не ми се искаше да гладувам.
— Разбирам — заяви той, затваряйки бележките ми, но все така не връщайки ги. — А защо изобщо си решила да повтаряш бележките? Да не би да имате контролна?
— Има опасения. Съдейки по всичко, преподавателите правят колективна проверка на знанията ни. Днес вече имаше три… – Спомняйки си, че до мен седи някакъв преподавател, реших да попитам: – У нас по учебния план има ден за проверки, или какво? Да, края на семестъра е, но не в един ден – промърморих аз.
— Ясно, разбрах — въздъхна той. — Можеш да ядеш спокойно, днес нямате проверка по този материал. — И сложи тетрадката на другия край на масата.
— Откъде знаеш? — Учудих се аз.
— Кас, ако си забравила, аз все още съм вашия ръководител, затова имам всички учебни планове, разпределени по часове, дори и указания за деня на контролните, — напомни той с усмивка.
— Значи, за останалите контролни работи знаеше? Не можеше ли да ме предупредиш? — Възмутих се аз, но все пак, леко успокоена, се плъзнах на пода (всъщност, така е по-удобно!) и дръпнах чинията. Сега вече наистина мога да обядвам с мирна душа.
— Извинявай, не се сетих. Следващия път ще те предупредя — призна Бриар, следвайки моя пример и настанявайки се на пода. Изглежда, че имам лошо влияние върху него. И да, пода под мен по учудващ начин се беше затоплил. — Но аз вярвам в теб, че ще се справиш — намигна той. — Ти си умна.
— Умна или не, но вече не мога да се отърва от проблемите на изпита — въздъхнах аз, спомняйки си злия професор Морил.
— Имаш ли затруднения с ученето? — Сериозно попита магистъра. — Да ти помогна?
— Не — изненадах се от такава искрена загриженост за моите успехи. — Сама ще се справя. Само обещай да не ме провалиш на изпита, там и без теб ще намеря достатъчно придирчиви! — Спомних си, че проблемния предмет ще ни преподава именно магистъра.
— Няма да те проваля, но и не очаквай снизходителност. Все още си спомням наказателните въпроси — за миг той отново придоби облика на строг преподавател. — Ако не си сигурна в силите си, да поучим ли преди изпитите? Или ще повикам Рик, той също трябва да разбира от това.
— Засега не е нужно — реших аз, защото въпреки отсъствията си, не изоставам. Но имам повишена стипендия и не бих искала да я загубя.
— А останалите предмети наред ли са? — Продължи той темата за оценките ми.
— Да, всичко е наред. Ти си ни куратор, погледни в тетрадките и се убеди — мърморех аз, лакомо пъхвайки в устата си парче невероятно вкусно месо. В последно време се храня до безобразие. Така ще свикна за малко, а после няма да мога да се върна към предишния режим. Сега всеки ден ходя на ресторант, а после как: Здравей, скъпа столова? Да, към хубавото бързо свикваш… Между другото, за вечерята…
— Каква е културната програма за днес? — Попитах нащрек.
— Днес имаме театър — отговори спокойно Бриар, който, между другото, вече беше започнал да пие чай. Ето това е бързина, веднага личи, че е военен, който не е свикнал да губи време за глупости.
— Театър? — Повторих аз, не вярвайки на ушите си.
— Точно така — кимна той. — Днес е премиерата, там ще бъде местната върховна власт, така че ще се покажем пред всички заподозрени и едновременно с това ще демонстрираме сериозността на намеренията си. Досега барона не се е появявал на такива събития с любовници.
— Тогава това ще изглежда подозрително, не е ли прекалено очевидно? — Усъмних се аз.
— Той и досега не блестеше с интелект, така че, ако успеем да се престорим на лудо влюбена двойка, всичко ще бъде наред. Повече ентусиазъм ще изразиш. Ще се престорим, че това е изкупление за вчерашния скандал — обясни идеята си магистъра.
— Значи, театър… — Да, това е друго ниво на игра, зрителите ще са много повече, а и ще са по-претенциозни. Значи, ще трябва да си направя прическа, да си сложа вечерен грим, това е висшето общество, там не можеш да се появиш така.
— Още една грижа за мен — промърморих аз, обмисляйки какво мога да направя с косата си.
— Не е толкова зле, има и плюсове — реши да ме успокои Бриар. — Ще имаме личната затворена ложа на барона, а тя е звукоизолирана, за да не се нарушава концентрацията на актьорите. Премахва се едва след края на представлението, за да могат актьорите да се насладят на овациите. Ще можем да говорим, без да се страхуваме, че някой ще ни подслушва.
— И това е добре — съгласих се аз.
Да, роклите ще ми дойдат добре. Потънах в размисли коя да облека. Проблемът е, че дори не си спомням точно какво купихме!
— Кас — внимателно ме повика Дамиан. — Спокойно, няма да има никаква разлика от снощи. Дори ще е по-лесно, защото вече не е нужно да правиш скандал. А иначе веднага се помрачаваш и се замисляш…
— Не обичам тълпите — признах аз.
— И това казва човек, който учи в едно от най-големите учебни заведения? — Той повдигна насмешливо вежда.
— Аз не виждам всички адепти наведнъж. В частта, където провеждаме повечето занятия, няма много хора — свих рамене.
— Не се тревожи. В ложата ще сме само двамата — отбеляза той с мека усмивка, а после, хвърляйки поглед към китката си, въздъхна: — Време е.
— Трябва да тръгваш — разбрах аз.
— Да — кимна той, като стана. — Имам много работа. Ще дойда да те взема по същото време. И дори не си помисляй да се притесняваш отново. Вчера се справи прекрасно, значи и днес всичко ще мине отлично — уверено заяви той, а после, навеждайки се, леко докосна устните ми и изчезна във водовъртежа на портала.
— Да, ще се справя — въздъхнах аз, събирайки чиниите. — И аз да имах такава увереност.
Бързо измих малкото съдове в банята и дори успях да изпия още една чаша чай, преди да продължа да ровя в науката. Както обеща магистъра, през този ден нямаше повече контролни.