***
Вечерта настъпи внезапно. Или ми се стори така, защото след занятия набързо свърших няколко задачи, които, за съжаление, не можеха да се отлагат, и веднага започнах да се приготвям за излизане. Изгубих много време, както и нерви. И ясно разбрах, че никога не бих прекарала всеки ден от живота си в такива грижи за външния си вид. Едно ме радва, резултата е налице. С моите криви ръце не можеш да направиш хубава вечерна прическа, затова с помощта на магия създадох леки вълни на косата си и я навих на свободен възел, оставяйки няколко кичура. Изглежда спретнато. Гримът трябваше да бъде по-ярък, защото се страхувам, че сега инфантилността няма да е на място. И последния щрих – роклята. Тъмнолилава, от тежка кадифена материя с голямо деколте – искаше ми се да я повдигна по-нагоре, но мислено си давах по ръцете – и с три четвърти ръкави, украсена с дантела с два нюанса по-тъмна. Като цяло доста прилично, макар че след „червената грозота” всичко ми изглеждаше прилично. И ето, гледах отражението си и разбирах: Да, всичко е много красиво. Но в огледалото не съм аз. Всички тези превзети рокли, бижута, грим и часове, пожертвани за създаването на „чудо”. И с удивление си спомнях, че мама — винаги невероятно красива, спретната, изглеждаща сто пъти по-добре от мен сега — никога не е отделяла толкова време за себе си. Как е успявала, за мен ще остане загадка. Не, не искам да се виждам като такава кукла, каквато съм сега. По-добре в огледалото да се отразява момиче с обикновена плитка, в просто рокля и с кръгове под очите от недоспиване.
— Много си красива — промърмори Хран, който ме наблюдаваше от леглото. — Но защо ли ми се струва, че това не те радва.
— Не ме радва — тихо се съгласих аз. — Това е просто красива картинка. А това, което се крие зад блестящата фасада, никого не интересува. По-добре фасадата да остане скромна, за сметка на това ще знам със сигурност, че хората са привлечени от душата ми, а не от външния ми вид.
— Ако сега кажеш, че магистъра е бил привлечен изключително от външния ти вид, ще те ударя — заяви котарака, присвивайки очи. — Той те наблюдаваше в образа на измъчена и учена адептка, така че не клевети нормален човек.
— Нито имах намерение — обърнах се към него с лека усмивка. — Нямах предвид никого конкретно, просто размишлявах. А аз виждам, че ти му симпатизираш, като го защитаваш толкова яростно.
— Аз, като никой друг, разбирам колко е трудно за теб. Затова това, че той упорито се опитва да те измъкне от тъмния ъгъл и да те върне към нормален живот, ми внушава уважение — изрече Хран.
— Всичко в тази фраза изглежда добре, но звучи обидно. — Намръщих се. — С това ви обявявам, че съм дълбоко обидена от недостойния ви намек и се оттегляме да чакам моя спътник в другата стая, за да не виждам подлата ви предателска мутра — казах патетично и, навеждайки се в реверанс, величествено се оттеглих в хола. В гърба ми се донесе кикотенето на котарака.
***
Седнах на дивана, въздъхнах дълбоко, затворих очи и преминах в режим на бдителност. За всеки случай бързо се огледах: Нямаше ли някакви „подаръци“? Стаята, за щастие, беше в обичайното си състояние, затова върнах погледа си към кадифената кутия на масата, която не бях прибрала. Дори не исках да я отварям преди време. Само като си представя колко струва тази дрънкулка, ръцете ми започваха да треперят. И то от ужас, не дай Боже да я изгубя. С моя късмет – лесно може да се случи. Не, определено, веднага щом приключим с тази пиеса, ще върна бижуто под някакъв претекст. Трябва да го скрия в кабинета на Бриар, нека сам го търси. Важното е, че вече няма да нося отговорност за съхранението на бижутата. Но това ще решим по-късно, а сега трябва да успокоя паниката и да си сложа това малко състояние. Отворих кутията. В полумрака на стаята камъните върху копринената възглавница, улавяйки отблясъците на пламъците от камината, придобиха пурпурен оттенък. Наистина магически камъни! Каквото и да облека, ще пасват на всичко. Познатите полупрозрачни, много тънки ленти магия обгръщаха скъпоценностите с изкусен мотив. Плетенето беше непознато, не приличаше на обичайния маркер. И още един интересен въпрос – колко плътно прилепваше плетката към украшението, напомняше свойства, присъщи само на артефакти. Оказва се, че Бриар не е чужд на работата с артефакти? Магията определено е негова, такива преливащи се потоци не съм виждала никъде другаде. Но ако това наистина е негова работа, защо да ме моли да направя амулет за илюзии? Нещо ми се струва много подозрително. Трябва да разбера какъв характер имат заклинанията, наложени върху украшенията.
— Хра-а-ан, ела за минута — побързах да повикам по-компетентен специалист.
— Ого — оцени котарака, изскачайки отстрани от мен.
— Можеш ли да кажеш какво е тук? — Попитах с надежда.
— Много интересна работа — заяви котарака след няколко минути. — Не мога да кажа точно какви са заклинанията, но основната черта се проследява. Това са защитни магии. Получил се е много добър и стабилен защитен артефакт. При това всяка част от гарнитурата носи определени свойства. Отново не мога да определя, тук явно е работил професионалист, а не самоуки като нас с теб, но обеците определено са свързани с някого. В случай на сериозна опасност ще бъде подаден сигнал на създателя на защитата, а също така ще бъде активиран сигнал, за да може да се преместим при теб, — обясни Хран с познания по въпроса.
Бях в шок, разглеждайки бижутата.
— А защо точно на обеците? — Изведнъж се замислих.
— Мога да изкажа предположенията си — предложи той. — От целия комплект те изглеждат най-невинни и незабележими. Не че са съвсем незабележими, просто наистина си пасват в комплекта. Бих казал, че е единственото нещо, което би могла да носиш всеки ден, без да привличаш особено внимание.
Разглеждах блестящите бижута. И наистина, бих ги носила просто така. Беше измислил всичко, освен отказа ми да приема бижута.
— И какво ще правиш с тях? — Попита ме пазителя, който ме разглеждаше внимателно.
— Сега, естествено, ще ги сложа, а после ще видим — въздъхнах аз, протягайки се към бижутата. И не успях да закопчая последния елемент, гривната, когато на метър от мен се разтвори фуния, разхвърляйки наоколо черни пипала. Не е първия път, когато виждам такова нещо, но изглежда ужасно: Изтръпвам и ми се иска да се скрия по-далеч.