ЕПИЛОГ
„Проклети документи!“, ругаех в себе си за пореден път.
Очите ми вече се замъгляваха от всички възможни криволици, които се опитвах да разчета, стремяща се да подредя цялата тази купчина стари документи, която отново беше натрупана върху крехките ми рамене. А аз все още не възприемах разглеждането на отчети и документи като сериозно наказание. Не си представях мащаба на проблема! Вече цяла седмица разглеждам купчини документи, а днес започнах още от сутринта. Започнаха изпитните седмици, така че вече няма занятия, само изпити и контролни, веднъж на три дни. Милостиво ми предложиха да се занимавам с изучаването на учебния материал, макар и с вечерна проверка на преминатото. Но перспективата да се преструвам цял ден, че се интересувам от материал, който познавам отлично, и то два дни преди изпита, не ме привличаше. Така че се наложи да скърцам със зъби и да се върна към „любимите“ си хартии, удивлявайки всеки посетител с разпръснатия по пода – между другото, затоплен! – Килим от хартии и моята личност, вече без ентусиазъм пълзяща по него в стремежа си да подредя този хаос.
— Защо пак въздишаш така тъжно? — Чу се зад масата.
Контролът над мен наистина се оказа неуморен и непосредствен. Бриар не ме оставяше сама в кабинета, а ако сам излизаше, пращаше Рик. А освен това сега постоянно носех върху себе си цял комплект бижута, старателно скрит под затворена рокля и дълги ръкави. И когато ги вземаше преди да се върне в академията, тиранина дори не криеше, че ги отнася, за да подобри защитата, а по-точно — да сложи различни видове маркери на всички камъни. Но аз само стисках зъби и мълчах. Първо, наистина бях виновна и такива мерки в нещо бяха оправдани, второ, Бриар все още не се беше възстановил след моите приключения и да се появявам с претенции сега беше малко недалновидно.
— Не мога да разчета почерка — честно признах аз.
— Ела тук, аз ще разбера — предложиха ми благосклонно, и аз кимнах: Гордостта е гордост, но не трябва да отказвам помощ.
Аз внимателно се измъкнах от „полето от хартии“, станах на крака, изтупах полата си и се приближих до масата. Протегнах листа на Дамиан. Той започна да чете. Докато той се опитваше да разбере към коя работа да прикрепи тези неразбираеми драсканици, аз седнах в креслото срещу него.
— Чай ще пиеш ли? — Поинтересува се стопанина на кабинета, без да откъсва поглед от четенето.
— Ще пия — кимнах в отговор.
Дамиан, без да погледне, отвори портала и извади оттам пушещ чайник. А аз за пореден път се запитах какво е това загадъчно място, откъдето той по всяко време на деня и нощта вади горещ чай, кафе и други ястия. Но някак се срамувах да попитам.
— Чашите са в шкафа, знаеш къде.
Разбира се, знам, не съм тук от вчера. Отидох да извадя няколко порцеланови чаши. Една от тях, с малка пукнатина, веднага си присвоих, хареса ми именно заради несъвършенството си. Разлях ароматната напитка в чашите, сложих на масата чиния с бисквити и, сгушила се с крака в креслото, зачаках присъдата.
— Това е разбойническо нападение с нож — най-накрая заяви той, отлагайки листа. — Имаш ли такова нещо?
Спомних си всички дела, които бях разглеждала днес.
— Да — кимнах съгласно, отпивайки от чашата.
— Кас — повика Дамиан след няколко минути мълчаливо пиене на чай — мислила ли си някога за бъдещето?
Неочакван въпрос и, за съжаление, предизвикващ не най-добри мисли.
— Какво там — шеговито махнах с ръка. — Още три години трябва да се трудя в академията, и без далечно бъдеще има за какво да мисля.
— А след академията какво планираш да правиш? Ще работиш по специалността си? — Продължи да ме разпитва той.
Аха, изглежда, бавно ме подвеждат към предложение за постоянна работа, само да не е като разчиствач на документи?
— Първо, вероятно, да.
— Първо? — Той повдигна въпросително вежда, оглеждайки ме внимателно.
— Да, ще спестя малко пари, после ще си купя малка къщичка на брега на морето, далеч от всички, и ще се занимавам с научна дейност. Ще измислям нови отвари. Ще патентовам боя за коса… — Аз поклатих руса коса с насмешка.
— А ако сериозно? — Той се усмихна сдържано, без да се поддава на моето игриво настроение.
— Да, в някакъв смисъл това е сериозно. Във всеки случай, аз не бих имала нищо против такава перспектива — свих рамене. — Никога не съм била на море, но мисля, че ще ми хареса там, особено далеч от чужди хора. И изобщо бих искала да имам свой дом. Целият, до последния ъгъл, само мой. Място, където никой няма да ме безпокои. И на Хран ще му е весело там, той обича да тича на чист въздух. А ако си направим и лаборатория, ще е рай. В общия случай, имам просто човешко желание — да имам свой дом — усмихна се и завърших краткия си философски размисъл. — А ето с методите за постигане на мечтата все още не съм се определила.
Не е нужно да отбелязвам, че мечтата е невъзможна, макар че… Кой знае, може би и моята история ще се разреши добре и ще получа своето заветно тихо кътче без никого.
— А ако ти предложа моя? — Още по-странен въпрос и мек поглед право в очите.
Не разбрах напълно какво има предвид и реших да превърна всичко в шега и се разсмях леко.
— Не, благодаря, там ще се измориш да чистиш. А ако имаш прислуга, тогава се губи цялата концепция за „липса на хора“. А как е морето през прозореца?
— Аз имам море през прозореца, макар и не в градската къща — каза Бриар с някаква нежна усмивка. Какво става, защо погледа му ме тревожи толкова? — А броя на прислугата може да се намали така, че да не виждаш никого.
Намръщих се, разглеждайки го мълчаливо, после признах:
— Разбирам, че се опитваш да ме подведеш към някакво решение, но никак не мога да се сетя към какво точно.
— Знаеш ли — започна той, хващайки ръката ми и бавно прекарвайки пръстите си по нея — събитията от последно време ме накараха да се замисля за бъдещето си. И едно разбрах ясно: Каквото и да се случи, искам винаги да те виждам до себе си.
Не ми хареса посоката, в която се развиваше разговора. Да се надявам, че ще последва предложение за работа, беше глупаво, но във втория вариант не вярвах още повече. Но ето че Дамиан стана от масата, обиколи я. Все така топло усмихнат, коленичи пред мен. Е, най-невероятните ми предположения започват да се оправдават…
— Кастодия Серас, аз, Дамиан Бриар тер Клейрон, те моля да споделиш с мен душата си, сърцето си и живота си и да станеш моя съпруга.
Деликатният порцелан изпадна от ръката ми, огласи стаята с тихо звънене и стана съвършен в своята несъвършенност, разбивайки се на малки парченца.
Този луд наистина ми прави предложение? Не, не е така. Този луд се опитва да сключи магическа годеж, фактически неразривен, явно смятайки, че аз не мога да знам за подобни нюанси?
— Какво? — Едва чуто прошепнах, опитвайки се да се отърся от шока.
Дамиан се усмихна и повтори предложението дума по дума, потвърждавайки подозрението ми, че подобна форма на предложение е избрана не просто така, а със скрит умисъл.
Но сега слуха ми улови нещо, което ме накара да се разтреса буквално. Той е Клейрон… Той е върховния лорд!!! Божества на безкрайността, от всички хора аз успях да се доверя на този, чиято близост поставя живота ми в опасност!
— Ти малко пребледня — леко размивайки усмивката си, се намръщи новоизлюпения лорд. — Разбирам, че това е изненада за теб, но все пак разчитам да чуя някакъв отговор. Сподели поне мислите си по този повод.
А аз гледах този човек, виждах скритата надежда и тревога в очите му и разбирах, че би било добре да се махна колкото се може по-далеч от него, а по-добре – изобщо да не се срещаме! Звънът на чашата, изпаднала от ръцете ми, отдавна беше затихнал в стаята, но звъна в ушите ми само се усилваше. Сякаш още малко и ще започна да се задушавам.
Не се паникьосвай! Прави каквото искаш, лъжи, играй, ти се справяш добре. Наложи си поредната маска. Дръж се така, че да ти повярва и никога повече да не иска да се намира до теб.
— Не мога да приема предложението ви — промърморих тихо, скривайки очи и опитвайки се да се определя с ролята си.
— Защо? — Попита той и с ъгълчето на окото си забелязах как последните следи от усмивка изчезват от лицето му.
— Вече съм сгодена — измъкнах на ръба на чуваемостта.
Няколко секунди мълчание. Бриар се изправя от коленете си и, връщайки се на мястото си, хвърля напрегнат поглед към мен.
И аз разбирам: Сега ще започнат опитите да ме извадят на чиста вода. Вдишвам дълбоко, затварям очи и преминавам към магическо зрение. В този спектакъл не мога да се проваля. Трябва да го отблъсна колкото се може по-далеч.
— Нямаш пръстен на ръката си — отбелязва той сухо.
Мълчаливо изваждам от под яката на роклята си верижка, на която виси тънък сребърен пръстен със син камък.
— И кой е той? — С невероятно спокойствие пита Дамиан.
— Няма значение — тихо отговарям, без да вдигам поглед. — Не се познавате, а и той не е в града сега…
— Ти ме лъжеш — прекъсва ме той строго. — От всичко, което знам за теб, мога да заключа с увереност: Нямаш годеник. А сега бих искал да знам истинската причина за отказа ти.
Аз, разплакана, започнах да мърморя:
— Простете ми, не трябваше да постъпвам така, наистина. Знам, че не е добре. Но не предполагах, че ме вземате на сериозно. Беше ми толкова трудно, толкова много неща се натрупаха. И от толкова дълго не бях го виждала, той е толкова далеч, а вие сте до мен и ме подкрепяте. И си позволих малко слабост. Имах нужда да се опра на някого в такъв труден момент. Ние общувахме толкова много. Мислех, че още няколко седмици и ще ви омръзна, и ние ще се разделим. Простете ми… Не исках нещата да стигнат толкова далеч.
Лицето му се изкриви, погледа му замръзна.
— Не ти вярвам — повтори той твърдо.
От китката му към моята се простря тънка лента магия, образувайки познато преплитане, което аз побързах да оплета с магията си, повтаряйки някога видяния у магистъра трик, продължавайки напълно искрено да се заливам със сълзи. Толкова боли, когато човек, когото си допуснал толкова близо, се оказва не този, за когото си го смятал! И макар да няма вина в това, положението не се променя, както и необходимостта да се отърва от вниманието му.
— Свали всичките си амулети — прозвуча заповедта и аз послушно извадих от яката си няколко амулета, свалих ги от врата си и ги сложих на масата.
— А сега повтори: „Аз съм сгодена“.
— Защо? — Изразих недоумение.
— Повтори! — Изрева той в отговор.
— Аз съм сгодена. — С усилие на волята задържах вълната от лъжи, която се стремеше да премине по нишката, свързваща ни.
— Обичаш ли го? — Изрече той през зъби.
— Това не е важно… — Не бях готова за такава голяма лъжа, имайки предвид, че този момент можеше да бъде преодолян. — Много по-важно е, че с него се чувствам спокойна и комфортно. И съм сигурна в него… — И отново се опитах да се убедя, че всичко казано е истина.
Само да ме пусне. Коя съм аз за него, някаква момиче. Въпреки предложението, не вярвах, че е наистина сериозно. Да, сега е недоволен, обиден, но ще ме забрави. Не, той трябва да ме забрави! Това е жизнено необходимо и ще направя всичко възможно за това.
— А с мен, значи, не се чувстваш спокойно и комфортно? — Изръмжа той.
— Да — стиснах зъби, усещайки, че потока от сълзи не спира.
— Обичаш ли ме? — Страшен въпрос и пронизващ поглед в дълбините на очите ми.
Сама не искам да знам отговора.
— Не! — И аз с всички сили опънах нишката, страхувайки се да не скъсам връзката и да пропусна дори и най-малкото ѝ колебание.
Той търсеше в очите ми поне и най-малката лъжа, а аз не откъсвах поглед. Не лъжех, просто играех. Аз се гърчех в паника, ужас и мъки, а това беше поредната маска. Все пак не съм лоша актриса.
И Дамиан, изглежда, повярва. Той не откри истинските ми чувства зад маската. Облегнат на масата, той скри лицето си с длани.
— Върни се в академията, работата ти приключи. — Фразата прозвуча глухо и без емоции.
Аз, залитайки, направих крачка към дивана, където бях оставила палтото си, но веднага се сетих за бижутата. Свалих обиците, колието и гривната и с тихо тупване ги сложих на масата. Дамиан свали ръцете си от лицето и с невиждащ поглед загледа блестящите скъпоценности.
— Нямам право да ги оставя при себе си. — Обърнах се, грабнах палтото си и изтичах от кабинета.
До академията стигнах почти на сляпо. Сълзите замъгляваха очите ми. А аз си повтарях:
„Така трябва, успокой се! Нищо страшно не се е случило! Ти си жива, Хран е жив! Имаш цел и този човек няма нищо общо с нея, не само това, той дори пречи на нейното изпълнение! Не се тревожи за него, той е възрастен мъж! Ще ругае, ще плюе и ще забрави. Той не е от онези, които ще се унижават и ще търсят среща с момичето, което го е отхвърлило. Успокой се! Спри да плачеш! Сега е важно друго: Имаш последния шанс да ровиш в архивите. Официално разрешението не е било използвано, а след днес има голяма вероятност да бъде оттеглено. А документите, които си струва да разгледаш, не са толкова много! Затова сега се вземи в ръце, вземи разрешението и лети в архива. До вечерта има още време, ще успееш да прегледаш ако не всичко, то поне по-голямата част! Ти си силна, Дия, овладей се! Толкова време си живяла, разчитайки само на себе си! В живота ти нищо не се е променило. Нищо страшно не се е случило…“
Влязох в портата на академията вече със сухи очи.
***
— Кас, това беше последната кутия.
— Знам.
— Прегледахме всички материали, няма нищо по делото на родителите ти.
— Разбрах, Хран, защо повтаряш?!
— Какво ще правим сега?
— Нямам избор, ще провокираме тези, които са направили всичко това.
— Как?
— Време е да излезем от сенките.