***
Може да се каже, че съм готова. Остават само обувките, които все още не съм погледнала. Писмото от приятелката ми в този момент ме интересуваше много повече, затова седнах да го прочета.
„Здравей, мое слънце! Все още ли седиш в академията? Залагам, че съжаляваш, че не дойде с нас? Всъщност, съдейки по молбата ти, там си много весела. И вярвам, че поради някои причини ти е забранено да напускаш територията на академията… (Но кой ми пише това? Момичето, за което не съществуват правила? Която наруши всички възможни забрани още в приюта? Ха! Но ако наистина е станало нещо и е опасно да излезеш, тогава седи и не се показвай! Знаеш, че те дразня.) Да се върнем към основната тема. Да ме убедиш, че ти е нужна хубава рокля за стажа? На кого разказваш приказки! Признай си, малка, намерил се е човек, който е стопил студеното ти сърце? Надявам се, че да. И знай, че като види тази рокля, той няма да може да ти откаже нищо. Ха-ха-ха, не си припаднала от срам, нали? Е, тогава чети нататък.
Толкова ми липсваше, приятелко. Толкова много неща се случиха през последната година. Видях толкова много неща. Искам да ти разкажа всичко, но не в писмо. Помоли някой да те придружи до нас, а? Ние стоим около Скитническия площад още около две седмици и ще те чакам всяка вечер. Между другото, още не съм ти казала… Знаеш ли защо ще прекараме две седмици тук? Няма да познаеш… Поканиха ни да свирим на императорския бал! Представяш ли си?! Аз самата не мога да повярвам! Сега ни очакват непрекъснати репетиции, но за теб винаги ще намеря време. А сега трябва да тръгвам, защото, съдейки по всичко, ти бързаш, а и котарака ти се върти наоколо, мяука и иска да побързам. Умно животно. Къде намери такъв дресиран?! Няма ли да ни го заемаш за няколко представления? Не? Защо ли така си мислех. Целувам те, слънце. Успех с този, заради когото си способна да облечеш този шедьовър на изкуството на съблазняването. (Не псувай прекалено силно, аз всичко чувам, не се съмнявай!)
Твоята любима пакостница Дана.“
Ох, Данка… Както винаги, многословно и сякаш нищо, но настроението се повдига. И аз много исках да се видим. Точно сега ми липсва тази радост, която приятелката ми винаги щедро споделя. Трябва да опитам да се измъкна от Бриар, за да отида при нея. Между другото… Времето наближава, трябва да се обуя и да отида да видя какво още е измислил Хран.
Най-накрая ръцете ми стигнаха до пакета с обувките. Извадих чифта и замръзнах за няколко секунди. Така ме завари Хран — замислено седнала над затворените черни обувки. Първо чух звън, и едва след това забелязах котарака, който стоеше с изпъкнали очи до камината.
— Каси-и-и — промърмори той — наистина ли си ти?
— Кой друг — усмихнах се аз.
— Ой, какво ще стане — поклати глава котарака. — Кас, вземи със себе си успокоително.
— Защо? — Намръщих се аз. — Аз няма да го пия, имам нужда от трезва глава.
— Аз не го нося за теб, дай на Бриар да си глътне.
— А защо му е? — Още повече се учудих аз. — Всъщност няма къде да го сложа. Аз не нося нищо със себе си.
— Повярвай ми, ще му е нужно. Вземи го в ръце. Уверявам те, ще ти потрябва от първата минута — промърмори котарака.
— Добре — въздъхнах аз. За мен, по принцип, не е трудно.
— Защо размишляваш толкова тъжно над обувките?
— Виждаш ли токчетата? — Тъжно кимнах към конструкцията. — Дана някога ме научи да ходя на токчета, но оттогава минаха около пет години. Страхувам се, че след няколко крачки просто ще падна — мрачно завърших.
— Нямаш време да избираш, обувай се. Остават петнадесет минути — подкани ме пазителя.
С въздишка се натъпках в тези мъчителни скоби. За моя изненада, всичко се оказа не толкова страшно. Дори успях да се изправя и да се разходя из стаята, без да се клатя на всички страни. Да приемем, че може да се живее. Завършващият елемент — топъл плащ, който засега ще прикрива тази грозота.
— Готова ли си? — Погледна ме делово хранителя.
— Готова съм — кимнах уверено.
— Тогава ето ти — подаде ми той медальон от абсолютно черен планински кристал, окачен на кожена връв.
— Какво е това? — Развъртях в ръцете си безформеното бижу, забелязвайки, че от него леко се носи магия.
— Това е твоята защита — започна да обяснява Хран. — Слушай внимателно, ако някой се залепи за теб или направи нещо, което не ти харесва, просто затвори очи, концентрирай се върху медальона и помисли за мен.
— И какво ще стане? — Погледнах с недоверие котарака.
— Нищо особено страшно — махна той с лапа. — Главното е, че ще те оставят на мира.
— И как го създаде? — Подозрително се заинтересувах аз, като връзвах връзката на врата си.
— Повярвай ми, не искаш да знаеш — отвърна котарака.
— Хран…
— Взе ли успокоителното? — Хран отново се обърна към мен, прекъсвайки по-нататъшни възражения. Аз отрицателно поклатих глава. — Тогава какво чакаш, давай.
Послушно се втурнах в хола за флакона. Щом малката бутилка се озова в ръката ми, в средата на стаята се отвори познатия портал.
— Кас, влизай — извикаха ме оттам.
Хвърлих последен поглед към котарака, който ми намигна весело и махна с всичките си опашки, пожелавайки ми късмет. Взех дълбоко въздух…
Първата стъпка в непознатата стая се отрази с гръмко тракане на токчета по лакирания дървен под и се разнесе като ехо из голямата стая. Интересно къде съм? По тъмните стени се разливаха червени отблясъци от камината, а сенките, хвърляни от двата стола и масичката, танцуваха причудливо. А точно до мен – голям прозорец зад тежки, плътни завеси, чийто цвят в тази полумрак не можех да определя. Или тъмно син, или изумрудено зелен. Извън прозореца вече се беше стъмнило, затова не можех да разбера в коя част на града се намираме. Малко по-далеч се виждаха ярки светлини. Видимо, ние не сме в най-евтиния квартал. Зад гърба ми от полумрака се издигаха редици величествени книжни стелажи, недостижими за светлината на камината. Е, обстановката за запознанство с Аста е най-подходяща. Само ние и топлата светлина на камината. Достатъчна, за да се разгледа облеклото ми, но не прекалено ярка, за да разруши атмосферата на уединение. Тихият писък на Кас, че изобщо не иска да остане сама, беше незабавно заглушен от Аста, която се готвеше за лов. Играта започна.
— Кас? — Прозвуча изненадан глас и аз се обърнах.
Магистърът ме гледаше с недоверие. По всичко личеше, че наистина е впечатлен от черната ми коса и загорялата кожа. Той протегна ръка, хвана ме за брадичката и ме обърна първо с едната страна към светлината, а после и с другата. На устните ми бавно се разля доволна усмивка.
„Той още не е видял роклята“, — усмихна се вече оживилата Аста. Влязохме в нейната територия.
— Приличам ли? — Попитах, когато най-накрая ме пуснаха.
— На себе — не — нов оценителен поглед се насочи към мен. — А на кого приличаш, все още не знам. Струва ми се, че си станала по-висока?
— Това са токчета — доверително се наведох към него, сякаш разкривах важна тайна.
А после направих крачка назад и повдигнах полата, показвайки обувките и облечените в черни чорапи крака.
— Харесват ли ти? — Поинтересувах се, леко завъртайки крака, за да покажа новата си придобивка от всички страни.
— Много — увери ме той, откъсвайки поглед от глезените ми. — Според мен, преди не се интересуваше от такива неща.
— И сега не се интересувам — уверих го аз. — Но днес съм в образ.
— В образ, значи — повтори той замислено.
— И какъв е плана? — Веднага преминах към работата.
— Засега няма — той сви рамене. — Имаш ли някакви желания?
— Да — изрекох решително. — Бих се разходила в центъра. Колко години живея тук, а още не съм видяла града. Още повече, че там със сигурност ще има публика за дебюта ми! — Усмихнах се.
— За разходка в града си облечена твърде леко — скептично огледа той плаща ми, но, уловил молящия поглед, промени решението си: — Но ако много искаш, ще ти заема моя.
— Ще ти бъда много благодарна — усмихнах се мило. Бриар се запъти към вратата, явно да вземе плаща, и аз побързах да попитам: — А няма ли чаша вода тук?
— Погледни на масата — махна той с ръка и излезе.
Скочих до масата, за да разредя успокоителното. Честно казано, разчитах, че ще види роклята в ресторанта, където без съмнение ще отидем днес. И посетителите ще послужат като сдържащ фактор, няма да се скандализира пред чужди хора. Но щом е така, по-добре да подготвя всичко предварително. Благодаря на Хран, защото Аста, за разлика от Каси, разбираше отлично защо на магистра ще му е нужно отварата. Изглежда, че е настъпил момента, когато трябва да изпратя Каси да спи и да се примиря със създадената маска. Аста ще може да се защити сама. Взех дълбоко дъх: Всичко, което ще се случи оттук нататък, не е свързано с мен.
Точно навреме: Вратата се отвори и в кабинета влезе магистъра.
— Дръж — той ми подаде дълъг черен плащ, сякаш подплатен с кожа. Сега вече няма да измръзна.
— Благодаря — казах с нежна усмивка, вземайки дрехата от ръцете му и отстъпвайки към стола, за да има къде да я сложа, докато си събличам своята.
— Вино за смелост? — Усмихна се той и ми подаде една от двете чаши, които досега стояха на масичката.
— Не — поклатих с глава, тихо справяйки се с закопчалките. — И теб не съветвам.
— Защо? — Учуди се той, отпивайки глътка.
Просто свих рамене и най-накрая свалих черната тъкан от раменете, разкривайки пред погледа му своята рокля.
Силен звън прозвуча в тишината на стаята. С тъжен поглед проследих отломките в разпръснатото бордо петно по пода.
— Жалко, това беше кристал. Красива чаша — коментирах загубата, но изглежда никой не ме чу.
Мъжки поглед, блестящ от отблясъците на пламъците от камината (или са отблясъци?); жадно оглеждаше фигурата ми, облечена в червен атлас. Бавно вдигайки се от върховете на обувките, той улавяше, сякаш всяка линия и извивка, като че ли ги отпечатваше в паметта си. „Изглежда, че е време да му дам успокоително, все пак днес имаме нужда от него в нормално състояние“, – хихикна Аста. Затова направих няколко крачки към масата, за да взема чашата. Роклята леко се разтвори, разкривайки скрития под дантела разрез. В следващия миг на пода полетя втора чаша. Аз с тих вик отскочих по-далеч.
— Не, аз всичко разбирам, чупи си съдовете, колкото искаш, но ще ми намокриш роклята! — Възмутих се аз, трескаво оглеждайки полата за наличие на бордови петна. А в отговор — мълчание. „Партията още не е започнала, а противника вече е готов да се предаде“, – забавно отбеляза Аста. Реших да погледна магистъра, надявайки се да видя възхитения му поглед. Но открих бързо потъмняващо, мрачно лице.
– Ти луда ли си? – Просъска той през зъби.
Аз въздъхнах обидено и все пак му подадох лекарството.
– Какво е това?
– Успокоително – обясних невинно.
Той изпи съдържанието на един дъх и отново ме погледна злобно. Аз, раздразнена, се настаних в креслото до камината, подготвяйки се за дълъг разговор. Просто прекрасно, сега пак ще трябва да го убеждавам да се прегледа. Във всеки случай, имам коз в ръкава под формата на приятна вечер с абсолютно чаровна девойка… По навик кръстосах крака, от което разреза се разтвори до бедрото.
И за трети път тази вечер стаята се изпълни със звън. Този път обаче пострада простото стъкло. За сметка на това смъртта му беше много по-ефектна. Смазано директно в ръката.
— Не се ли наранихте? — Загрижено се наведох напред.
— Не — изръмжа той, отърсвайки стъклата.
Хващайки от облегалката на стола току-що сваления си плащ, стопанина го наметна върху коленете ми, скривайки кървавочервеното дантелено покритие, и едва след това се приближи до стола срещу мен. Аз само раздразнено затворих очи.
— Какво не е наред? — Попитах аз с обречен интерес.
— Подиграваш ли се? — Мрачно прозвуча в отговор.
— Според мен в момента именно ти се подиграваш — казах аз обидено. — Вчера ти ми каза, че не мога да се държа достатъчно свободно. И се съгласи на предложението ми. Тогава какво очакваше? Че ще бъда облечена от глава до пети в нещо много мрачно и много затворено? Според мен, напълно отговарям на необходимия образ.
— Не очаквах това. На образа отговаряш точно. Но в такъв вид няма да излезеш на улицата — твърдо заяви Дамиан.
— Тоест проблема не е в способността ми да изиграя нужната роля, а в теб? А как стои въпроса с професионализма? — Отбелязах аз с ирония.
— Малка нахалка — промърмори той. — Виждам, че дори си се вживяла прекалено в ролята. И все пак, никъде няма да ходиш.
— Тоест признаваш, че се справих? — Примигнах, учудена, че успях да го убедя толкова бързо.
— Не, признавам, че надмина себе си в желанието да го докажеш. Но полеви изпитания ние така и не проведохме.
— По чия вина? — Възмутих се аз.
— Чудесно, сега ще те изпратя обратно, ще се преоблечеш и ние ще отидем да проверим актьорските ти умения — предложи той раздразнено.
— Сериозно? — Промърморих аз, събирайки сълзи в очите си. — Тоест, цял ден се въртях, подреждах се, с толкова труд намерих тази рокля…
— Да му отрежат ръцете на този, който ти я е дал — изрече той, прекъсвайки ме.
— Аз ще се погрижа за това — възразих аз. — И така, намерих тази проклета рокля. Облякох я, чорапите, токчетата. Толкова се стараех, надявайки се да предизвикам възхищение и похвали. А какво получих? Злобно ръмжене, възмущение и настоятелно желание да ме преоблечеш. И без това самочувствието ми е ниско, а ти успя да го свалиш още по-ниско… — Почувствах как по бузата ми се стича една самотна сълза. Преиграх ли?
Дамиан веднага се втурна към мен, клекна и изтри мократа следа по лицето ми.
— По дяволите, Кас, прости ми, аз съм глупак — искрено се извини той. — Изглеждаш страхотно, наистина. Мисля, че счупения кристал ти е казал много повече от думите — усмихна се сдържано той.
— Не може ли аз, която съм толкова красива днес, да заслужавам поне една хубава вечеря? — Погледнах го тъжно. — Аз дори не съм яла нищо, цял ден се занимавах с приготвянето.
— Ти ме връзваш за ръцете и краката — поклати той глава.
— Точно това е целта — усмихнах се аз. — Обеща ми вечеря и проверка. Изпълни обещанието си.
— Как не разбираш — промърмори той, взе лицето ми в ръце и леко погали кожата с палците си. — Когато си представя, че някой ще те види в тази рокля, веднага ми се иска да те скрия някъде далеч! — Той се приближи, затопляйки слепоочието ми с горещия си дъх. А после започна да покрива цялото ми лице с леки целувки. Върха на носа, очите, бузите, устните…
— А ти си припомняй, че това възхитително момиче е точно с теб — тихо се засмях, когато се появи възможност. — Не ласкае ли това мъжкото самолюбие?
— Ласкае — съгласи се той, целувайки ме отново.
— Тогава да вървим по-бързо! — Леко го отблъснах. — Иначе ще умра от глад.