***
Дамиан неохотно се отдръпна, позволявайки ми да се измъкна от креслото. Лесно се изправих и взех палтото си, но не успях да го наметна върху раменете си, когато ми го изтръгнаха от ръцете. Обърнах се и хвърлих обиден поглед към магистрата.
— А обещаната вечеря?
— Вечерята ще бъде — успокоиха ме. — Но оставам на мнението си. Никой не трябва да те види в тази рокля. И мога да те уверя, че това беше комплимент — тихо прошепна магистъра, стоящ съвсем близо до мен.
— Ти вече си ме виждал — усмихнах се, поглеждайки под мигли.
— Аз мога! — И ме притегли още по-близо.
Горещите прегръдки се усещаха по-ярко от всякога през тънкия, охлаждащ кожата атлас на роклята. Едно чувствено докосване до устните и маската на Аста пада като люспа, оставяйки малката объркана Кас да потъне в чувствата си. По-добре да бяхме отишли в града! Пред непознати хора е по-лесно да се държиш. Насаме с него е по-трудно да играеш.
Сякаш усещайки тази смяна на ролите, Дамиан се отдръпна.
— Не си себе си — каза той с пресипнал глас.
— Защото това не съм аз — тихо повторих аз. Аз, която съм Кас. Която почувства, че преди тази вечер да продължи, трябва да обясни нещо. Само как? — По-точно, не съвсем аз. Всичко, което се случи сега, и всичко, което ще се случи, е игра, но не лицемерие… Имам предвид, че ако трябваше да играя с някой друг, не бих могла… Но не искам да приемаш всичко буквално… Как да го обясня нормално? – Напълно се обърках.
— Разбрах — прекъсна той моите колебания и, вдигайки поглед към мен, се усмихна.
— Това е добре — издишах аз. — И ще играя до края на вечерта. Не защото не бих прекарала вечерта с теб просто така. Просто наистина искам да ви помогна и трябва да докажа, че това ще бъде помощ, а не обратното.
— И аз го разбрах. Ти си много отговорно момиче, затова докарваш нещата до край — усмихна се Бриар.
— Да — кимнах аз, издишвайки, и се опитах отново да скрия истинската си същност по-дълбоко. — И така, какво ще правим с вечерята? — Щом не ми дадоха публика, да продължим поне за един зрител.
— Предлагам да я прекараме в интимна обстановка — усмихна се Бриар, моментално улавяйки играта ми.
— Аз съм за, но откъде ще вземем вечерята? Доколкото си спомням, ти освободи всички слуги? — Напомних аз и веднага се намръщих: — Или предлагаш аз да готвя?
— Не, разбира се — успокоиха ме. — Да се набавя храна е работа за мъжа. А женската работа е да чака търпеливо край горещата камина, за да си подели с него плячката — заявиха ми.
Усмихнах се и се свлякох в креслото, изразявайки с цялото си същество покорство и търпение.
— Ще се върна бързо — обещаха ми, изчезвайки в портала.
Получих няколко минути почивка. О, в какво се забърках? Къде се забърках? Всичко стана толкова внезапно, толкова бързо. Още вчера се страхувах от магистъра, от знанията му за мен и от властта му над мен. Още вчера обещах само да не се плаша от него. А днес ние вече се държим като… Любовници. Сърцето ми затуптя в гърдите, прииждайки кръв към бузите. Как не навреме започна цялата тази игра. Или, напротив, твърде навреме? Ние веднага преминахме към лично, близко общуване. И аз не знам как да се отнеса към това. И най-странното е, че не мога да кажа, че ме напряга. Да, непознато, неочаквано. Не разбирам как да се държа правилно. И има ли правилни варианти? Всичко, което мога, е да плувам по течението, опитвайки се да разбера накъде ме носи…
Дълго не ме оставиха да плувам в размисли. Изглеждаше, че са минали не повече от няколко минути, а магистъра вече се върна, което означаваше, че е време да си сложа маската.
За разлика от миналата ни вечеря, тук магистъра не успя да донесе всичко наведнъж. Изглежда, че е приел буквално моето заявление, че съм гладна. Малката маса бързо се напълни с различни ястия, а финалния щрих беше бутилка вино и две чаши.
— Е, мъжът-ловец се върна с добра плячка — с лека усмивка на устните отбеляза Аста.
— Главната плячка тепърва му предстои да хване — с блеснали очи, той се настани срещу нея.
Аста се усмихна разбиращо, а Кас вътрешно се разтрепери. Да стане плячка на това животно?
— Отново ли искаш да ме напиеш? — Посочих чашата, която се пълнеше с бордо течност.
— Не мога да се сдържам — изрази той разкаяние на лицето си. — Днес си твърде очарователна, за да не се възползвам от случая.
— Добре, за днес ти прощавам — кимнах благосклонно. — Все пак днес наистина съм красива… — И кокетно поправих прическата си.
— Предлагам тост — вдигна той чашата, и аз побързах да взема своята, с интерес очаквайки продължението — за страхотната вечер.
Леко си чукнахме чашите и в тишината на стаята се разнесе мелодичен звън. Направих глътка.
— И как мина поредния работен уикенд? — Реших да започна светска беседа.
— Много плодотворно — сподели магистъра. — Помниш ли, обещах ти да съкратя един от служителите си?
— И? — Нетърпеливо се наведох напред.
— Изпълних обещанието си.
— Това е скорост! — Възкликнах. — Моят герой! — Гордо обявих аз, вдигайки чашата в негова чест и отново отпивайки.
— А къде е наградата за героя? — Погледна ме хитро Дамиан. — Искам целувка.
— Така да бъде! — Въздъхнах аз, простирайки ръка. — Целувай — позволих аз.
— Колко сте великодушна — с усмивка той обърна дланта ми, стопляйки леко измръзналите ми пръсти с дъха си и целувайки ги един по един.
— Да, такава съм — съгласих се аз, внимателно издърпвайки ръката си.
— С какво искаш да започнем? — Поинтересува се Бриар.
Погледнах богатата трапеза.
— Доверявам се на вкуса ти. — И безразлично свих рамене.
— По-добре да ми вярваш във всичко останало — тихо ме упрекна той. Опитах се да задържа усмивката на лицето си, без да реагирам на забележката.
По време на вечерята се стараех да водя непринуден разговор, разказвайки всички новини, които бях чула от Рина, и бъбрех всякакви глупости. Като цяло създавах светска атмосфера. Не знам доколко ми се получи, защото всъщност не ми беше лесно.
Вечерята наближаваше края си. В чашите се плискаха остатъци от вино и ми се искаше да разбера решението.
— И каква е присъдата? — Вече сериозно попитах, сваляйки маската на Аста.
Разбирайки, че играта ми за тази вечер е приключила, Бриар остави чашата:
— Е, трябва да призная, че ме изненада. С ролята определено се справи. Във всеки случай, този, който не те познава, няма да забележи никакви грешки.
Усмихнах се, предчувствайки вкуса на победата, но се опитвах да не мисля за това, което тя ще ми донесе в действителност.
— Все пак съм против — поклати глава той.
— Но… — Опитах се да възразя.
— Поне докато не съм сигурен, че нямаме други варианти.
Намусена, кимнах, признавайки му правото на съмнение. В края на краищата, ако се справят без мен, за мен ще е по-добре.
— Трябва да тръгвам за академията — въздъхнах и станах.
— Време е — съгласи се магистъра.
В центъра на стаята се отвори портал. Направих крачка към него, но Дамиан ме спря, хващайки ме за ръцете и обръщайки ме към себе си.
— От моя страна ще бъде ли прекалено нагло да те помоля да не обличаш повече тази рокля? — Попита той, сбръчквайки вежди.
Вероятно се изчервих до върховете на ушите си.
— Не е, че не ми харесва — продължи той. — По-скоро… Ми харесва прекалено много.
Още малко и ще стана еднаква с тази проклета рокля.
— Не се тревожи, сама едва ли ще искам да я облека отново — промърморих, скривайки поглед.
— Тогава мога да съм спокоен — усмихна се той меко, привлече ръцете ми и леко докосна с устни всяка от тях. — И благодаря ти за необичайната, но все пак страхотна вечер.
— Не мога да си представя какво толкова страхотно си намерил в нея — промърморих аз, освобождавайки ръцете си. — Мога ли да отида в академията?
— Бягай — усмихна се той.
— Благодаря — издишах аз, вече готова да направя крачка.
— Чакам те утре след занятията, документите са все още за теб — напомни той.
Аз жално изстенах, защото се надявах, че са забравили за наказанието ми. Не беше така. Дамиан само тихо се засмя в отговор и аз се скрих в портала, за да изляза в стаята си.
— Здравей, актрисо! — Лениво се чу от дивана. — Как мина вечерта?
— Бурно — споделих аз.
— Основната цел на цялото това мероприятие постигната ли е? — Поинтересува се котарака.
— Как да кажа — седнах до него. — В това, че мога да се превърна в светска лъвица, го убедих, но все пак ми забраниха да участвам в разследването.
— Тогава резултата е отрицателен — въздъхна котарака. — Надявам се, че не се наложи да използваш амулета ми?
— Не — едва сега си спомних за подаръка на Хран.
— Добре. Искаш ли да обсъдим нещо друго? — Той ме погледна с притворени очи.
— Не, искам да стана отново себе си и да си легна да спя! — Омръзна ми да обсъждам всички тези неясни неща, нека бъде както е.
— Напълно одобрявам плана ти! — Съгласи се с мен котарака.