Глава 26
Сватбеното тържество беше успешно, какво друго да кажа? След като банкетът приключи, всички подаръци бяха раздадени и младите хора бяха поздравени в замъка, им съобщих, че във връзка с това събитие им давам едноседмична ваканция.
И след известно обмисляне двете двойки тръгнаха в различни посоки. Арейна и Ейлард заминаха за Ферин, защото моят маг имаше пари и можеше да осигури настаняване в усамотено кътче с добри условия. А Назур и Алексия отидоха в Арнохел. Назур също беше спестил малко пари и смяташе да покаже на жена си столицата на Мариел.
А ние… И ние си имаме своите грижи. Основното събитие в живота на моите приятели се случи. А до нашата сватба има още време. Ето защо казах на Асер, който беше оставен да отговаря вместо Назур, че засега ще оглеждаме къщите в столиците на трите свята. Трябва да подредим придобивките си. Той може да пази и да следи за Замъка.
– Къде да отидем първо? – Филимон подскачаше от нетърпение, като същевременно се опитваше да бутне Марс, който беше пораснал значително.
– Мисля, че Керистал. Вече сме били там и малко или много познаваме града. – слагах последните си вещи в чантата.
– А после? – Фил не успя да се измъкне и Марс прокара мокрия си език по лицето му – Марс! Недей да пускаш слюнка върху мен! – каза ядосано котарака.
– А после към Лилирея. И накрая към демоните. – огледах се наоколо, спомняйки си, всичко ли бях прибрала.
– Това е добре. Да не забравиш кошницата ми?
– Каква кошница?
– О, защо се подиграваш с думите? – подсмръкна котарака – Е, не кошницата. Преносител… Каква е разликата?
– Защо? – спрях и погледнах котката въпросително.
– Какво имаш предвид, защо? – той също ме погледна – Трябва ли да пътувам със собствените си крака?
– Е-е-е… А ти с нас ли ще идваш?
– Та-а-ка! А ти какво, нямаше ли намерение да ме вземеш?! – веднага се възмути косматия нахалник – Аз също ще дойда! Вие отивате в къщите! Ти какво?! Не знаеш ли, че в нова къща трябва първо да пуснеш котката и чак след това да влезеш сама? Не знаеш ли дори това?! – гласът на котката ставаше истеричен – Така че, когато питаш Филя за съвет, Филя винаги трябва да ти отговори! Когато при феите се налага да ядат вълшебната ти отрова в продължение на месец, Филя също е длъжен да го направи! А когато отивате в нови къщи – то е без ме-е-ен.
Фамилиарът подскочи, като разроши сърдито козината си.
– Ей, какво правиш? – бях малко изненадана – Нямам нищо против. Просто не знаех, че искаш да го направиш.
– Ти попита ли ме?!
– Гр-баф! – Марс, се присъедини към негови детегледач и приятел.
– Добре! Успокойте се! Просто се успокойте! – засмях се – Марсик, вземи си каишката и преносителя на Филка.
– Точно така… – котката се изду и седна – Ами защо, защо… Тогава!
Марс избяга и тогава Ерилив влезе в стаята.
– Защо вдигате толкова много шум? Защо се карате? – лирела оправи чантата си на рамото.
– Тя не е искала да ме вземе! – една космата лапа ме побутна укорително.
– Не лъжи! – казах меланхолично и седнах на дивана.
– Аз настоявах! – Филимон продължи, сякаш нищо не се беше случило – Обясних на глупавата ти фея, че трябва да вляза пръв в къщата. – подчерта той с акцент – А след това, при всички случаи, можеш да я пренесеш на ръце.
– Гр-баф! – Марс влетя в стаята, като държеше в зъбите си котешка чанта.
– И между другото, Вик – Филимон отново заговори – аз всъщност съм голяма котка. Разбираш ли? Аз съм МНОГО голяма котка. – и той се втренчи в мен.
– И? – аз също го погледнах.
– Което означава, че се нуждая от по-голяма чанта.
– И-и? – усмихнах се.
– И какво – и? – нахалният ми фамилиар се възмути – Извади си пръчката. Увеличете транспортното ми средство!
– Филечка, много те обичам, но не се дръж грубо, добре? – примигвам – Или ще трябва да те възпитам. – и потупах многозначително пръчката си по дланта на другата си ръка.
– Но – не, ти си… – Филя осъзна, че е прекалил.
– Хм?
– Добре де, добре де… – той завъртя очи – Вика, моля те, уголеми чантата ми за транспортиране, скъпа, защото ми е твърде тясна.
– Точно така трябваше веднага. – засмях се, махнах с пръчката си и носителя на Филя придоби по-правилна форма и значително увеличи размера си.
Накрая всички опаковаха, събраха се, дадох последните си инструкции….
– Ами давайте? Да отидем в Керистал. – взех каишката на Марс в дясната си ръка и отидох при Рил, който държеше преносителя с Филимон и торбите.
И след няколко мига вече стояхме недалеч от къщата на граф Илизар. Бяхме решили да стигнем до целта си пеша, за да разгледаме улицата, на която се намираше новият ми дом.
Ами… Какво да кажа? Крал Албрит не ме беше обидил. Огледах триетажното имение с изкривени колони, което стоеше малко по-далеч зад оградата. Около къщата имаше малка градина, която беше оградена с ограда от ковано желязо.
– Рил, сигурен ли си, че това е то? – попитах, без да се обръщам – Струваше ми се, че говорихме за не голяма къща. Тази е огромна. Три етажа и може би десет стаи.
– Мм… Общо дванайсет, без да броим балната зала, трапезарията, мазето и стопанските постройки. – отвърна лирела, като все още проверяваше документите – Не, Вик. Напълно вярно. Седма издигаща се улица. Това е то.
– Балната зала? – Филя показа лицето си – Викуша ще дава ли балове?
– Не, няма! – това съм аз.
– Разбира се, че ще го направи! – това е Ерилив.
– Не, няма да давам! – отново съм аз.
– Ще го направим! – отново е Ерилив – Когато празнуваме сватбата, ще поканим гости. О, скъпа, просто се примири с това. Ти не си просто обикновено земно момиче, Вика. Ти си аристократка, която трябва да води социален живот.
– Аз не искам! Майка ти не прави балове, нали? Тя също е аристократка, дори по-аристократична от мен!
– Кой ти е казал такива глупости? – годеникът ми ме погледна изненадано – Тя прави. И балове, и маскаради, и просто вечери. Къщата ни се намира само на два часа път от Андела, така че ни посещават гости, а родителите ми и Ирлейв винаги пътуват до столицата за събития.
– Да? – замълчах.
Не искам! Не искам всички тези балове, маскаради и вечери. Страхувам се от всички тези аристократи!
Докато си мислех малодушни мисли, Ерилив дойде до портата и ме погледна внимателно.
– Вика, ела тук и сложи ръка в центъра на герба си.
– А откъде тук мой ге… – нямах време да довърша фразата, защото се приближих и видях герба си в центъра на портата.
Къщата, изглежда, не само ми беше дадена по документи, но и отбелязана като моя. Поставих дланта си до грифона и след миг портата се отвори с мелодичен звън.
Изкачихме се по светлата пътека с плочи до верандата и аз отворих вратата с ключа, приложен в документите.
– Аз! Първо аз! – Фил изрева от чантата.
– А как, спомняме си…..
Ерилив спусна преносителя на верандата и пусна Фил навън. Преди да успея да мигна с око, Филка прекрачи прага и веднага се отлепи от мястото си и се втурна във вътрешността на къщата. Влязохме след него, смеейки се, и аз пуснах Марс от каишката.
Минута по-късно чух трясък, дрънчене, възмутен вик някъде откъм коридора, последван от също толкова възмутена тирада, изкрещяна с приглушен мъжки глас.
– Махай се оттук, мерзавецо! Как си влязъл тук? Махай се оттук!
– Ти си този, който е мъртъв! – изкрещя Филя и нещо отново изръмжа – Аз съм потомствен фамилиар! Стопанката на тази къща ме пусна първи.
– Къде е стопанката? Стопанката на тази къща е фея! А феите нямат такива нахални муцуни в семействата си! Ти си много нахален! Не котка, а говедо! – възмути се все същият глас.
– Вика-а-а-а! – изръмжа Филя – Той не ми вярва! Този лигав домовик не вярва, че аз съм твоя фамилиа-ар! Е, кажи му! – и отново се чу грохот и звън.
Няколко секунди по-късно в коридора се появи котка, която летеше към нас с вдигната опашка, следвана от набит, рошав мъж с тиган.
– Спри се, нахалнико! Ще ти покажа как да се промъкваш в чужда къща!
– Вика! – котката полетя в ръцете ми – Ето! – и възмутено избута лапата си към мъжа – Местният домовик! Кажи му, кажи му!
– О! – домовика ни видя и рязко спря.
– Здравей. – усмихнах се на обърканото домашно същество – Виктория Лисовска, новата собственичка на тази къща.
– О, боже мой! – домовикът плесна с ръце и изпусна тигана, който с трясък се приземи на пода – А аз съм този… аз съм домовика. Охранявам къщата! Ето! – и той се поклони неловко.
– Това е похвално. – не можах да издържа повече и се засмях – Това е моят годеник, Ерилив льо Сорел. – кимнах към Рил, който се смееше силно, защото бях с пълни ръце с Филя – А това наистина е моят фамилиар, Филимон. Моля, обичай и приветствай. И моето куче, Марс.
– Гр-баф! – чу се глас.
– А защо е син? – домовика се вгледа в Марсик с изумление.
– Лилаво! – казахме тримата в един глас.
– Гр-баф! – съгласи се кучето.
– А как се казваш ти, домовико? – заговори Рил.
– Аз нямам такова. Аз съм домовик.
– Искаш ли да ти дам име? – това съм аз.
– А може ли? – възприемайки краткия ми начин на говорене, домовика веднага смени говоренето.
– Мм… Василий. Съкратено Вася. Какво мислиш?
– Какво, наистина ли е за мен? – домовикът се втренчи в мен – За мен – истинско име?
Изобщо, щом Василий, новият ми домовик в новата къща в Керистал, преодоля първия шок след появата ни и неочаквано придобитото име, ни показа къщата. Просторното, светло имение много ми хареса. На първия етаж, освен кухнята и сервизните помещения, имаше голяма бална зала, два кабинета, трапезария и хол с камина. На втория и третия етаж се намираха господарският апартамент, стаите за гости и помещенията за прислугата.
Оказа се, че Василий е живял в това имение дълго време, почти от самото му построяване. Къщата била стара, преминавала през различни хора, а наскоро била купена по заповед на краля за феята Виктория. Това Вася подслушал от разговорите, самият той не се показвал на хората. Къщата е хубава, здрава, няма тайни и скелети в гардеробите и макар че на някои места може да се наложи ремонт и освежаване, но като цяло, както се казва: „Вече можеш да се настаниш.“
И след като обиколих с него къщата и с помощта на магията възстанових всичко, което се нуждаеше от ремонт, Василий беше готов да ми се моли. Останахме в Керистали два дни, като прекарахме много време в търсене на прислуга, която да живее тук за постоянно и да е готова да ни посрещне по всяко време на деня и нощта. Като се има предвид, че не възнамерявахме да живеем тук постоянно, наехме минимум слуги. Икономка, която щеше да ни готви, когато пристигнем, порасналата ѝ дъщеря, момиче на двайсет години като прислужница и пазач, който щеше да върши и работата на градинар. Това беше целият персонал.
Василий реши, че няма да се показва на хората, но помоли да ги предупредят, че той живее тук, за да не забравят да му оставят храна и мляко. Както се оказа, домовика го обичаше невероятно.
За наша изненада готвачката Настила и прислужницата Олеся не се уплашиха, а напротив, много се зарадваха, че домовик живее в къщата. А Настила дори обеща, гледайки някъде в пространството, покрай Вася, когото не виждаше, че ще му дават мляко и сладкиши.
Вася кимна важно и доволно, без да обръща внимание на хъркащия Филя. А Никир, пазачът, от своя страна каза, че няма нищо против една игра на карти или зарове преди лягане. Тук Василий се замисли…
Като цяло напуснахме Керистрал изключително доволни един от друг. Домовикът сияеше от щастие, че къщата е обновена, че господарката му е фея и не трябва да се крие от нея, тоест от мен, и от съпруга ѝ, а в бъдеще и от децата. Сприятели се с Марс и дори с Филимон сключиха примирие. Макар че Филя се дуеше, но след известно време призна, че Вася не просто го е отблъснал, а е защитавал доброто на господарката. Така че, след като беше смръщил лицето си на сбогуване, моят делови фамилиар се смили и протегна лапа към Вася за прощално лапаръкостискане. Мъдрият домовик се престори, че така трябва да бъде и в крайна сметка те се разделиха мирно.
Все още не можехме да се преместваме от свят в свят. Тоест, аз можех. Или по-скоро феите можеха. Но като се има предвид, че не съм сама и не съм много добра фея, предпочетох да не рискувам. Затова първо пътувахме до моя замък. Казахме на всички, че къщата в Керистал е готова за гости, и тръгнахме за Лилирея. И тук имахме „плюс двама пътници“, ако мога така да се изразя.
Първият беше Тимар, който ни погледна съжалително и плахо попита: „Ами мога ли? Мога ли?“ Вторият беше професор Владимир. Ученият мъж просто се пръскаше от любопитство. Той все още гризеше ноктите си, че не е попаднал под вълната на превръщането в зайци. А сега, след като научи, че отиваме в „лилавия свят“, и дори в столицата му… е, ясно е, нали? Прозвуча коронната фраза на професора: „О, това е толкова интересно! Аз съм с теб, скъпа студентке.“ Студентката нямаше къде да отиде, а професорът бодро се присъедини към нашата малка група.
Селена и Ниневия само се ухилиха, но дори не се опитаха да разубедят възрастния мъж. Всички отдавна бяхме разбрали: ако професорът се интересува от нещо, по-лесно е да му го покажеш, да му го обясниш, да му дадеш да го почувства и ако е необходимо, да му дадеш да го изпробва на зъби, отколкото да спориш. Не, той е много вежлив и възпитан човек. Той е учен и това казва всичко. Но е толкова алчен за всичко ново и неизследвано, че дори Филимон понякога се страхува от него. А това говори много. Филка не се страхува и не уважава никого освен мен. А сега професорът. Макар че, трябва честно да призная, освен уважение имаше и голяма доза здравословен инстинкт за самосъхранение.
Именно с такава сплотена група пътувахме до Андела, столицата на княжество Анигвен. Ерилив беше нашият екскурзовод. Все пак това беше неговият роден свят и той познаваше добре столицата. Така че бързо и лесно намерихме къщата, която ни трябваше. По-точно казано, просто се пренесохме на улицата пред къщата.
– Ето! – Ерилив посочи имението с цвят на праскова пред нас.
За разлика от имението в Керистали, тази къща не беше зад градинска ограда. Пред нея имаше само малка поляна, равна морава с цветни лехи. Напомняше ми на къщите в богаташките райони на американските предградия – такива, каквито ги показват по филмите. Път, а от двете му страни – първо тревни площи, а после редици от къщи. Това е моята къща – прасковения цвят. Вдясно от нея е изумрудена, а вляво – яркожълта.
Обърнах се и погледнах към отсрещната страна на улицата. А срещу моята къща е оранжева, срещу изумрудената е люлякова, срещу яркожълтата е розова.
– Сънят на сюрреалиста! – бях зашеметена.
– Какво? – професорът също беше малко смаян от тази безумна буря от цветове.
– Ей, красавецо… – Филя повиши глас – При вас тук живеят само хора, които са далтонисти ли? Дори моите очи вече са замъглени….
– Не. – засмя се гореспоменатият „красавец“ – Просто в столицата има мода на ярките цветове. Тук например има такива имена на улици като: Изумрудена, Люлякова, Залязваща, Розова… И къщите по тях са в същата цветова гама.
– Как се казва тази? – котаракът се взираше в шарените къщи в захлас – А какъв е номерът на къщата?
– Пъстра улица, Прасковена къща. – Ерилив, гледайки ни, не можа да сдържи смеха си.
– Ужасно… – котката не издържа – Не можехме ли да си вземем къща на някоя тиха, Синя улица или, в най-лошия случай, Бежова улица?
– Не ми говори, Филимон, не ми говори. – обърна се към него професора. Той винаги се обръщаше към него така – на „ти“ и с пълното му име, което много се харесваше на Филимон – Определено има нещо в това. Някакъв чар на луд художник. Да… Имаше такъв, според легендите. Къде е изчезнал преди три хиляди години, не се знае, но легендите все още се носят. Е, имал е влечение към ярките, цветни, наситени творения.
Не се намесих в разговора, само слушах и оглеждах новата си къща и най-близките сгради. Прасковената къща на Пъстрата улица не беше толкова голяма, колкото имението на Издигащата се улица в Керистал. Двуетажна, имаше и трети етаж, но по-скоро от тавански тип. Покривът, капаците и вратите са светлокафяви. Както и парапетите на балконите на първия етаж. Широката тераса, по-скоро открита веранда, е покрита с кафяви керемиди.
Както и да е, хареса ми. Луда, ярка, сочна. Спомних си за една популярна поговорка: „Извади си окото“. Но беше толкова радостна, че ме накара да се усмихна.
– Вик, харесва ли ти? – наруши зашеметяващото мълчание Тимар – На мен – много ми харесва! Толкова е необичайно, но е страхотно.
– Да, Тим, харесва ми. Искаш ли да останеш тук и да живееш тук? Ще се върнем в Замъка и просто ще уговорим час, в който да те вземем.
– Може ли? – каза развълнувано върколака.
– А може ли и аз? – намеси се Владимир.
– Може. – отвърнах и на двамата с усмивка, като размених поглед с Ерилив.
– Хайде да видим? – младоженецът сложи ръка на раменете ми и ме целуна по слепоочието.
И ние тръгнахме. Когато стигнахме до верандата, Филимон гръмко ми напомни: „Първо – котката!“. Втори беше Марс. Третият и четвъртият – ние, аз бях пренесена през прага на ръце.
– Вик, ще разгледаме, нали? – Тимар ми зададе нетърпелив въпрос и след като изчака кимването ми, тръгна след Филия и Марсик.
А професор Владимир го последва.
– Знаеш ли, – каза Ерилив тъжно, като все още не ме пускаше – чувствам се ужасно глупаво. Аз съм мъж и би трябвало да те нося на ръце в дома си. Вместо това обикалям с теб из къщите ти.
– Каква е разликата? – погледнах го и се усмихнах – Щом се оженим, те ще бъдат и твои.
– Ти не разбираш. Просто… Аз не съм беден, изобщо не съм беден. Имам доста голямо състояние. Родителите ми не са ме ощетили, а и аз самият съм натрупал много през годините. Но нямам титла и не наследявам семейното имение. А ти… – той поклати глава – Много хора биха ме помислили за ловец на зестра.
– Но ние знаем, че това не е вярно. – погалих го по бузата.
– Всички в семейството ми знаят, че това не е вярно. Вече казах и на родителите си, и на принца как е в действителност. И сега те знаят, че това си ти, която съм чакал през всичките тези години. Но не можеш да сложиш превръзка на всяка уста. Така казват на Земята, нали?
– Това разстройва ли те?
Ерилив се намръщи и замълча за миг.
– Ще трябва да доказвам на много хора, че не съм се оженил за теб заради парите и положението ти. – каза накрая той – Закълни ми се, че няма да отказваш подаръците ми!
– Обещавам. – засмях се.
– Това е сделка. – той потърка бузата си в косата ми.
– Но ти ще ми помагаш, нали? Не мога да се справя с всичко това сама. Виждаш ли, всички тези имоти и земи са ме погребали. И нямам много помощници. По дяволите, не мога да си намеря дори прислужница. Тъкмо си намерих една, и тя ми беше отнета. – похърках – Намерих една учителка, тя се омъжи. Намерих си учител – той смята да живее в Андел заедно с моя асистент и мой ученик. А магьосникът ми, икономката, управителят и началникът на охраната са на сватбено пътешествие.
Ерилив се засмя и нежно ме спусна на пода.
– Няма да се махна никъде от теб, дори не си го помисляй. Ела да видиш къщата. Лейди Латриса сигурно я е избрала по някаква причина.
Милейди действително беше избрала тази къща по някаква причина. След като прегледахме всички стаи и излязохме на тревата в задния двор, открихме малко езерце или басейн, облицован с плочки в цвят на маруля. Пясъчно дъно, чиста вода и няколко цвята лотос.
– Вика-а-а-а-а!!! – завика Филимон – Да живеем тук? Хайде! Хайде! Това е страхотна къща!
– Гр-баф! – Марс го подкрепи.
– Да, ученичке. Омагьосан съм… – професорът слезе от верандата и се огледа възхитено.
Както и да е, останахме тук два дни. Наехме една хубава двойка възрастни полукръвни. Жената беше длъжна да чисти и да готви, а мъжът ѝ – да се грижи за къщата от гледна точка на прилагането на мъжката сила и в същото време – да охранява. А през останалото време се разхождахме из града и разглеждахме забележителности. Уведомихме княза за пристигането си, но намекнахме, или по-скоро Рил директно написа, че няма да дойдем на гости. И че всички приеми, представянето ни в двора и други глезотии – по-късно.
Влюбих се в Андела. Това е невероятен град – лек, радостен и подобен на играчка. Със сигурност ще се върна отново, докато не видя всичко. И вилата ми хареса повече от огромното имение в Керистал. И най-важното – нямаше бална зала.
Тимар и професор Владимир отседнаха в Прасковената къща на Пъстрата улица. Ерилив им даде малко местни пари за разходи, карта на града и им каза, че скоро ще ги посети или Ивелим, или Бетрив, а може би и двамата наведнъж. Те щели да им помогнат да се настанят и да разгледат града. И ми прошепна, че Тимар вероятно ще иска да остане тук за дълго, защото в двора на принц Кирин имало училище за телохранители от най-висок калибър, в което не било лесно да се попадне. Но тъй като Тимар е върколак, а те са известни със своята сила и издръжливост, а той е мой ученик и негово протеже… Ивелим обеща, че ще покаже на Тимар как се водят занятията в училището и ще му разкаже за него, а ако го направи… Е, не исках да се разстройвам, но му е време да се учи. Той не може просто да остане в замъка ми като квартирант.
Не исках да се разстройвам. Напротив, радвах се. Не смятах Тимар за самонастанил се и го ценях за помощта и приятелството му. Но наистина беше време той да порасне, да научи бъдещата си професия, защото беше почти възрастен. А аз не знаех как да помогна на Тимар да организира живота си извън моята къща. Вече беше ясно, че ако няма нормално начално образование и основни познания, няма да може да постъпи в някоя академия или друго висше учебно заведение. И така… Ако Тимка иска и му харесва, ще се радвам и с удоволствие ще платя за всичките години на обучението му.
Янита обаче ще му липсва. Ще направим нещо и с нея. С нейната красота и борбен характер тя също няма да отиде на вятъра. Ще и помогнем да се устрои някъде, за да учи, а после ще видим.