***
Но все пак трябваше да се съгласи с моите заключения:
– Да, камериерката на лейди Енсан в онзи кървав ден беше мисис Тодс. Но, честно казано, не разбирам как сте стигнали до това?
– Цветя, – усмихнах се мило – забравили сте такава малка подробност като цветята. Леглото обикновено се украсява с листенца от рози. Това е толкова романтично и прави нощта специална за двойката, която ще се изправи пред всички трудности на живота заедно. А единственият магьосник, който може да се погрижи за розовите листенца, е мисис Тодс, която е до шия в задълженията си към вас. И така, от чии устни знаете за този интимен акт, лорд Давернети?
Полицаят замълча.
– И още един въпрос, – продължих аз с вълнението на гонче на следа – кой поръча цветята? Чия беше идеята? И самата лейди Енсан настояваше ли за това?!
Лорд Давернети се стъписа.
В този момент мисис МакАвърт се върна със стомна с антиеметична напитка, напълни чаша за лорд главния следовател и получи неочакван въпрос от мен:
– Мисис МакАвърт, кой реши, че спалнята на едва сключилите брак лорд Арнел и лейди Енсан трябва да бъде украсена с листенца от рози?
Икономката не отговори веднага. Поставяйки каната на масата, тя постоя известно време, припомняйки си събитията от деня, и накрая заговори:
– Лейди Арнел. Майката на лорд Ейдриън Арнел.
Погледнах лорд Давернети с известен триумф и зададох на икономката друг въпрос:
– Извинете, че питам, мисис МакАвърт, но бихте ли ми съобщили защо точно лейди Арнел се е заела с толкова оригинален въпрос? Доколкото ми е известно, обикновено това е задължение на личната камериерка на една дама, когато тя се омъжи.
След като нагласи черната си рокля, а после и белите маншети на ръкавите, мисис МакАвърт ме погледна и каза:
– Имате право, мис Вайърти. Наистина това е обичайна задача на личната камериерка, но старата лейди Арнел беше донякъде объркана, когато стана ясно, че лейди Енсан, която така безсрамно настояваше за това, не е помислила за никакво украшение на брачното ложе. Това… ни се стори малко възмутително. И така, лейди Арнел се погрижи за такъв интимен момент, като поръча от цветарница. И тъй като мисис Тодс трябваше да украси спалнята, тя трябваше да подготви младата дама за нощта. Съжалявам, сигурно не бива да ви разказвам всичко това и осъзнавам, че церберът на вашия морал не ни чува в момента, но погледът в очите на мисис Макстън ми подсказва, че ме очаква морална лекция веднага щом прекрача прага на тишината. Имате ли още въпроси към мен?
– Да, – кимнах – само един въпрос. Камериерката на лейди Енсан. Как реагира тя на това, че не последва господарката си в ловната хижа?
Поправяйки строгата си прическа, мисис МакАвърт отговори:
– Мис Нети реагира негативно, но възмущението ѝ остана пренебрегнато от самата лейди Енсан. Решението да остави камериерката в имението е нейно. Нещо друго?
Поклатих отрицателно глава.
Но когато мисис МакАвърт се обърна да напусне зоната, откъсната от цялото подземие с балдахин от тишина, попитах:
– Не оставяйте мисис Макстън и мен, моля ви.
Жената със стоманен темперамент сякаш прие с неочаквана благосклонност плахата ми, почти детска молба и ме увери:
– Аз със сигурност ще изчакам приключването на разговора ви с лорд Давернети, скъпа моя.
– Благодаря ви! – благодарих и аз.
И икономката на Арнел, след като премина балдахина на мълчанието, се върна при мисис Макстън и седна до нея.
Лорд Давернети, след като я изчака да си тръгне, ме погледна и попита откровено:
– Вашите заключения, Анабел?
Аз мълчах, като гледах предизвикателно лорда главен следовател. Драконът се намръщи, въздъхна раздразнено и с тона на ученик от семинарията, който цитира най-скучния трактат в живота си, каза:
– Добре. Какви са заключенията ви, мис Вайърти?
– Е, можете да бъдете любезен, когато се налага. – не устоях на едно подмятане.
Но впоследствие вече не ставаше въпрос за взаимни упреци и аз изказах собствените си заключения:
– Лейди Елизабет Карио-Енсан пристига в Уестърнадан, за да сключи ангажимент, чиято цел за лорд Карио вероятно е била да навлезе в територията на Желязната планина в своя статут, защото в качеството си на обикновен шпионин той вероятно е бил в Уестърнадан не веднъж, а дори и повече от два пъти… Но да оставим това настрана и да се върнем към младата Елизабет. Като се има предвид хладнокръвието, с което бяха убили сестрите ѝ, нивото на техните умения и познания, няма съмнение, че самата лейди Елизабет също е притежавала способности. Нещо ми подсказва, че ръждивите следи, водещи към криптата на Арнел, са оставени от нея.
– Откъде такава увереност? – попита лорд Давернети студено.
– Това не е увереност, а само предположение. – възразих аз – Но нека бъдем честни, за четири години в Уестърнадан нито херцог Карио, нито незаконните му дъщери са оставили следа някъде.
Старши следователят издиша шумно, наля си още една джинджифилова напитка, отпи глътка и на практика поиска:
– Продължете.
Продължението едва ли обещаваше да бъде приятно за мен, но аз продължих:
– Казахте, че Елизабет е влюбена в лорд Арнел. Убеден ли сте в това?
След миг мълчание Давернети кимна и съобщи:
– Беше очевидно, мис Вайърти. Влюбените момичета сияеха, Елизабет сияеше, очите ѝ винаги бяха вперени в Ейдриън и изглеждаше, че ако имаше воля, щеше да се разтвори в любовта си без следа.
Тъжно е да се разбере, но:
– Очевидно именно това е ѝ направила.
Една въпросителна вежда се изви и поиска:
– Продължете!
Махнах с ръце и недвусмислено дадох знак, че продължавам, и се върнах към собствената си теория:
– Елизабет била влюбена. Влюбена, както казвате вие, страстно и яростно влюбена. И все пак тя е била дъщеря на херцог Карио. Нима не е знаела за плановете на баща си? Съмнявам се в това. Вероятно е имала повърхностни познания за собствените си способности, затова само се е опитала да влезе в криптата на Арнел, но когато е забелязала, че оставя следи, бързо се е оттеглила. Впрочем това не е толкова важно, важното е, че Елизабет е знаела за плановете на баща си и сестрите си. Тя е знаела, не е могла да не знае. Но ето че тя е в Уестърнадан, среща се с лорд Арнел и се влюбва. Кажете ми, лорд Давернети, какво би направило едно момиче, което истински обича някого, за да спаси този, когото обича?
Чашата, която полицаят държеше, падна на пода и се разби на парчета, а драконът отвърна с ехо:
– Всичко.
Ужасното осъзнаване направи лицето му бледо, изостри хищния му, внушителен нос, отбеляза тъмните кръгове под очите му.
– Лейди Енсан не е имала намерение да прекара нощта в леглото с лорд Арнел. – казах убедено аз – Нейната цел е била да спаси този, когото обича.
Тежкият поглед на полицая изразяваше множество чувства, емоции и въпроси, главния от които беше:
– Ако лейди Елизабет не е знаела какъв ефект оказва върху нея желязото, откъде би могла да знае ритуала… процедурата… протокола за извършване на смяната? – всяка дума беше трудна за главния следовател, повече от трудна.
И не разбрах веднага причината.
По принцип беше трудно да се разбере, но… имаше едно ужасно „но“. Ако теорията ми беше вярна, именно Арнел беше убил лейди Енсан онази нощ.
И единственото хубаво нещо в случая беше, че не държах чаша, иначе се страхувам, че по каменния под щеше да има още стъкла.
– Анабел? – много тихо каза лорд Давернети.
И дори не си направих труда да го поправя, зашеметена от чудовищната мисъл. Много по-зашеметена от него, защото, за разлика от полицая, аз присъствах в момента на смъртта на едно красиво младо момиче в прекрасна снежнобяла рокля, върху която аленият цвят на смъртта беше разцъфнал с кръв. Видях всичко това, а също така я чух да казва: „Звярът… Звярът е буден… Звярът… Бягай…“
Имаше ли вина в думите ѝ? Сега отчаяно се опитвах да си спомня за нея. Имаше ли дори ехо от вина в изкривения от болка глас?
– Трудно ми е да… правя заключения. – отвърнах тихо на дракона.
Давернети се обърна, загледан в стената с някакъв див копнеж и болка, после каза, едва чуто:
– С вашето пристигане в този град сякаш във въздуха се разнесе мирис на пролет… А това, което направихте за Ейдриън… За него беше непоносимо бреме да вярва, че той е убиецът на всички тези момичета. И тогава вие. Като последен подарък на Стантън за нас от отвъдното. Дори не подарък, а огромен дар. И вие опровергахте вината на Ейдриън. Той започна да живее, Анабел, едва когато вие доказахте, че участието му в убийствата е било само косвено. Със сигурност нито той, нито аз някога ще забравим онези, които не успяхме да спасим, онези, които трябваше да погребем, онези, които бяха убити. Това ще остане болка в душите ни, камък в гърдите ни, но…
Той замълча за миг и като все още не ме поглеждаше, издиша:
– Но не знам как ще кажа на брат си, че кръвта на лейди Енсан е по ръцете му.
И това беше краят на емоцията.
Лорд Давернети издиша рязко, обърна се към мен, сложи крак върху крак и попита:
– Предполагате ли, че лейди Елизабет, която дори не знаеше, че може да оставя следи върху желязо, е познавала техниката на ритуала за събуждане на звяра?
– Дракона! – поправих го аз.
Полицаят отново вдигна вежда, без дори да осъзнава колко се изплаших от толкова подчертаната проява на самоувереност. Уви, бях казала чистата истина – страхът си оставаше. Дори с цялото разбиране за собствените ми способности.
И погледнах към икономките – и двете икономки бяха отговорни за морала ми, а те бяха там за мен, особено мисис Макстън… О, точно сега бих могла да изпия чаша чай. Успокояващ, с мента и върбинка, или ободряващ, с цитрусов аромат.
– Професор Стантън не е единственият учен, към когото херцог Карио се е обърнал с „проблема си“. – отново започнах да изглаждам гънките на роклята си, това малко ме успокояваше – Освен нас работеха още няколко групи. Плюс вероятно самият херцог Карио и… дъщерите му. Разбирате ли, пробуждането на инстинктите и формата на звяра у трансформиращите …
И тогава се поколебах.
Аз се поколебах!
Погледнах лорд Давернети, шокирана, и с дрезгав до хриптене глас попитах:
– Спомняте ли си външния вид и размерите на лорд Арнел, когато се превърна в дракон?
Старши следователят ме погледна с известно недоумение.
– Драконът… – гласът ми секна – драконът има пет нокътя на лапата си! Пет! А разкъсването от врата до долната част на корема на лейди Енсан е причинено от нещо с един!
От чисто нервно вълнение се изправих, като се разхождах от една страна на друга и си припомних илюстрацията, която ми беше показал професор Наруа. Защо в този момент не бях помислила и за секунда за вече заловената уайверна? Бях видяла женска уайверна и тя нямаше никакви шипове на опашката си. Тя имаше опашка. Змийска опашка. Никакви костни израстъци, които биха могли да нанесат поражения като пронизващ тялото меч. Но мъжките уайверни имаха съвсем различни структури на тялото!
Спрях, обърнах се към лорд Давернети, който следеше напрегнато всяка моя стъпка, и попитах:
– Тялото на лейди Елизабет Карио-Енсан все още ли е в моргата?
– Да! – потвърди полицаят с очевидна неохота.
Кимнах, приемайки отговора му, и на практика поисках:
– Намерете професор Наруа, отидете с него в моргата и го оставете да огледа трупа. Защото, ако съм права, „звярът“ – конкретно в мъжки род, така каза тя, преди да умре: „звярът се събуди“ – и все още е в Уестърнадан. И не е нито дракон, нито трансформиращ – той е от мъжки пол, резултат от смесването на въпросните видове. И да, що се отнася до въпроса ви дали покойната лейди Енсан е можела да използва заклинания за трансформация – можела е. Без съмнение е имала магическа дарба, присъствала е на такива ритуали и свещите, подредени в кръг, са пряко доказателство за това, а думите на заклинанията не е трудно да се научат, ако си ги чувал повече от веднъж. Със сигурност е имало някакви познания, прибавете към тях и онази любов, която ни прави слепи и арогантни, и ще получите едно момиче, което просто е искало да спре всичко това. Която изобщо не е искала този град да потъне в кръв. Побързайте, защото ако предчувствието ми е вярно, убийствата ще започнат отново.
Лорд Давернети се надигна в сдържано, но забележимо вълнение.
– Къде е Нарел? – попита той.
– Той си е намерил работа като маг-илюзионист. – казах аз.
– Винаги е казвал, че това е истинското му призвание. – каза язвително Давернети. После изведнъж каза: – Анабел, ако мога да направя нещо за вас….
– Забравете за това! – прекъснах го – Просто забравете за мен! Повярвайте ми, това би било най-доброто нещо, което бихте могли да направите за мен.
Драконът ме погледна мрачно, дръпна назад балдахина с махване на ръка, взе чинията, уви я в маскировъчна и защитна тъкан и побърза да излезе от подземието.
Веднага щом балдахинът изчезна, двете икономки станаха и съпроводиха заминаването на лорд-главния следовател с предпазлив поглед, а мен още по-предпазливо.
– Към ОрКолин! – подадох сигнал за следващата ни дестинация.
Назад към част 14 Напред към част 16