Глава 13
Половин час по-късно аз седях до въздушното розово съвършенство на Сюзан. Огромен червено-черен банер с намигаща вещица в остра шапка и киселиннозелен надпис: „Изпитай съдбата си – купи късмет и успех!“ А отдолу с по-малки и тъмни букви беше добавено: „Намери едно от двадесетте магически кексчета. Колкото повече покупки, толкова повече шансове да станеш герой на деня!“
На плота и рафтовете, върху специални блестящи подноси, красиво стояха моите творения. Нямаше еднорози и други анимационни герои, които се разхождаха отляво на мен. Ярки цветове на въздушния крем: оранжево, зелено, синьо, жълто. Очарователни фигурки на черна котка, прилепи, паяци, усмихната тиква и така нататък.
В ъгъла лежеше подредена купчина черно-оранжеви кутии с моето лого. Трябваше да ги събера, но това беше работа за две минути.
– Сигурен съм, че ще разбиеш всички – усмихна се Дерек, прегръщайки ме за талията и привличайки ме към себе си.
На улицата вече беше зазоряло и дори се беше затоплило малко. Въпреки че може би причината беше свършената работа и магическата брошка, която бях активирала. Тя помагаше да се стоплиш.
Бях се подготвила добре за излизането: Високи ботуши, плътни черни чорапогащи, къса вълнена рокля в тъмнолилаво и ярка оранжева брошка на яката. Разпуснах косата си, закрепих я с фиба във формата на прилеп на върха на главата, за да не ми пречи.
– Благодаря за подкрепата, – усмихнах се, хващайки ръката му, която се плъзна по тялото ми, премествайки се от талията към петата точка.
– Нямам нищо против да те държа още, – прошепна мъжа, затопляйки с дъха си космите на слепоочието ми.
Но тялото мълчеше. Гъделичкаше, но само това. Нямаше никакъв копнеж, изблик на желание и сладко предвкусване. Той повече не ме докосваше. И това изобщо не беше заради Ертан, който непрекъснато се мяркаше сред пейките, пронизвайки ме със синия си поглед. Постоянно усещах присъствието му, но щом се обърнех и огледах, всичко изчезваше. Но само за малко. Някаква мания.
А ако, все пак се появеше, той напълно ме игнорираше, концентрирайки се върху Сюзан, която се изчерви от удоволствие. Именно на нея той шепнеше ласкави думи и комплименти, усмихваше се и я подкрепяше. Опитваше се да ме накара да ревнувам? Невероятна глупост. Вещиците не ревнуват инквизиторите. Те изобщо не ревнуват никого. А моята злоба… Това е просто раздразнение и вълнение. И точка.
Но щом инквизитора се появи, аз веднага млъкнах, опитвайки се да се вслушам, напрягах цялото си тяло и вътрешно се напрегнах като струна. И с всяка изминала минута ставаше все по-трудно да го игнорирам.
– Мисля, че трябва да се концентрираш върху някой друг, скъпи – измъкнах се от силната мъжка прегръдка на Дерек и поклатих глава.
Разбира се, неприятно е да получиш отказ, когато си толкова красив, и преди никога не съм го правила, но всичко има първи път. И по-добре е да го разбере веднага. Без игри и кокетства.
– Сигурна ли си? – Попита младия мъж, присвивайки медените си очи.
Аз кимнах, връщайки се в лавката, оправих подноса и докоснах магическата шапка.
– Вече изяснихме всичко с теб.
– Мислех, че си играеш.
– Знаеш, че не се занимавам с такива глупости. Или да, или не.
– Както винаги, откровена, чувствена и съблазнителна – каза той, подпирайки се с лакти на масата и навеждайки се към мен.
– Както всички вещици.
– Не, не всички. Ти си специална, Вайълет.
– Опитът да ме съблазниш е отчетен, но резултата е същия – усмихнах се и го плеснах по носа. – Иди, разпилей чара си върху някой друг, Дерек.
– Сигурна ли си?
Красив, секси, очарователен, умен и независим, такъв, който няма да се хвали наляво и надясно за аферата си с вещица… Но не ме привлича. Вече не.
– Да.
– Заради него? – Попита Дерек, понижавайки гласа си и продължавайки да ме гледа право в очите. Нямаше никакъв намек за инквизитора, дори и движение, но и двамата разбирахме за кого говори.
Само че не смятах да признавам слабостта си.
– Заради мен.
Той кимна и отстъпи, оправяйки якето си.
– Обеща ми кексчета – напомни младия мъж, почесвайки брадата си.
– Избери си кои да са.
– Да ми подскажеш? Знаеш къде са тези с изненадата.
Разбира се, знаех. Но не бързах да помогна.
– Това ще е нечестно – засмях се аз, заплашвайки го с пръст. – А при мен всичко е честно.
– А за стар приятел?
– И за стария приятел. Не може да се правят изключения. Но мога да ти помогна да купиш добра партида – отбелязах аз.
Сега дойде неговия ред да се смее и да бръкне в джоба на панталона си.
– Хайде, готов ли си да станеш първия купувач на вълшебните кексчета на Вайълет Дин?
Първият и единствен за следващите няколко часа. Панаирът беше в разгара си, а аз нямах нито един клиент. Да, провал. И какво да правя с това – не е ясно. Да, банера си свърши работата, както и скандала от сутринта. Хората бяха много и минаваха по два-три пъти, почти извивайки вратовете си. Но се страхуваха да се приближат.
Сюзан, която имаше много покупки, се радваше и ме гледаше като незначителен червей, но аз все още не смятах да се предавам. Много скоро план Б трябваше да заработи.
– Мис Дин! Мис Дин! – Извика изцяло през площадката и развълнуван Фил тичаше към мен.
Хората се разбягаха, отстъпиха и го гледаха смаяни.
– Здрасти – усмихнах се аз.
На момчето подарих един от моите особено вълшебни кексчета преди откриването. Да, помнех за честността и всичко останало, но реших да рискувам. Той не беше Дерек, не беше срамно да му помогна.
– Аз… Аз спечелих от лотарията! – Изрече Фил, като едва си поемаше дъх. – Поканиха ме на работа в магазина на г-н Ларс. А Кейти Симънс се съгласи да излезе с мен на среща!
– Поздравявам те.
– Това е твоето кексче! Кексче за късмет, нали?!
– Може би – отговорих уклончиво, наблюдавайки с ъгълчето на окото си как тълпата застана нащрек и започна да се движи в нашата посока.
– Дайте ми още двадесет – каза радостно момчето, подавайки ми банкнота. – Дребните си ги задръжте!
– Много си щедър, Фил. Какви искаш?
Изборът и опаковането ни отнеха около пет минути. Връчвайки му красива оранжево-черна кутийка, аз махнах с ръка и погледнах замръзналите посетители.
Е, те почти са готови. Време е да реализирам плана си.
– Винаги можете да проверите кексчетата за наличие на заплаха при господин Ертан – казах с мила усмивка. – Като един от съдиите на панаира, той е длъжен да следи за безопасността и с удоволствие ще провери всичко много внимателно.
И първите клиенти се запътиха към мен, предпазливо, недоверчиво. А след тях и основната тълпа. Всички искаха да опитат късмета си и да купят вълшебните кексчета, които можеха да променят живота им. Независимо че за кратко, но важното е да се започне.
А след това, с кутийки и кексчета, хората като тълпа се втурнаха да търсят Ертран. Аз се усмихнах отмъстително. Получете си го, господин инквизитор, този панаир ще ви остане в паметта за дълго!
Рой Ертан се появи след около час. Тълпата пред моята сергия до този момент не беше намаляла, а дори се беше увеличила. Хората вече започнаха да се карат и да се бият за място в опашката, изискваха да се дават не повече от 4-5 кексчета на човек. Няколко пъти се чуха викове с предложение да се проведе търг. Аз само се усмихвах на себе си и работех. Работех много, защото купувачите не ми даваха и най-малката възможност да спра, да си поема дъх и да се огледам.
Вероятно това дори е добре. Колкото по-малко мислиш, толкова по-малко се тревожиш. И не усещаш косите и зли погледи на Сюзан, чиито продажби рязко са спаднали, не чуваш обидите, които се изричат тихо, но зловещо. И всяка една от тях пронизва кожата като игла. Вещиците винаги са били чувствителни към негативното, такава е нашата порода. И проклятията, дори и да нямат сила и да са изречени от обикновени хора, даваха знак за себе си. Не причиняваха болка, нито вреда, но дразнеха нервите.
Но сега не чувах нищо, усмихвах се и изпълнявах поръчките. Касичката с пари ставаше все по-пълна, вълнението все по-голямо, а кексчетата все по-малко. Може би трябваше да направя повече. Очаквах търсене, но не мислех, че ще бъде такова.
И изведнъж всичко затихна и сякаш времето спря, забавяйки хода си. Обръщайки се рязко с незавършената кутия в ръка, видях как хората бавно отстъпват, пропускайки инквизитора към тезгяха. Той вървеше бавно, плавно, без да откъсва от мен сините си очи, блестящи от обещание. Преглътнах тежко и гордо вдигнах брадичката, готова да поема всякаква битка и атака, каквато и да е тя. Иска да се кара и да ръмжи -давай. И аз имам какво да му отговоря.
– Отново здравей, Вайълет – каза той меко, продължавайки да ме хипнотизира с погледа си.
Добре, обърна се към мен по име, вече е добре. Не крещи – също не е зле. Само не е ясно какво ще стане по-нататък.
– Здравей.
– Едно кексче за мен – каза той, подавайки ми лъскава едра банкнота.
– Нямам ресто.
– Без ресто. Това е бакшиш.
Е, гад! За кого ме взема?! Опрях се с ръце на плота и се наведох леко към него.
– Не приемам бакшиши. Особено в такива банкноти – казах аз ласково и пъхнах банкнотата в джоба на ризата му.
Той ме погледна и отново потърси в портфейла си, изваждайки банкнота с по-малък номинал.
– Тази ще стане ли?
– Да, ще стане. Остава ви само да изчакате реда си, господин Ертан.
Ето така! Разбра ли? Или очакваше специални овации и привилегии?
– Ред?
Тъмните вежди се повдигнаха от изненада. Мъжът се огледа, сякаш току-що разбра, че не е сам тук. А наоколо имаше хора, които жадно слушаха всяка негова дума. Струва ми се, че сме осигурили на нашия град клюки за цял месец. Или дори за два.
– Кхм. А чий ред е сега?
– Моя – каза господин Рандоу, като се прокашля и леко се смути.
– Няма ли да ме пропуснете? – Усмихна се Ертан. – Само за минутка. Само едно кексче.
Някой би ли посмял да му откаже? Аз, с ръце на гърдите, без да се намесвам, го наблюдавах внимателно и чаках резултата.
– Да, разбира се – кимна мъжа и леко се отдръпна. – Моля.
– Благодаря. Вайълет, едно кексче за мен – каза Рой, като ми подаде отново банкнота.
– Добре – кимнах, като взех най-близкия десерт.
– Не, онзи, – спря ме мъжа и посочи самотно, малко грозно кексче с повалена шапка и отровнозелен крем.
Именно в него аз натъпках голяма доза от отварата на късмета. И, естествено, той го видя. Само защо на инквизитора му е нужен толкова късмет? Още повече от ръцете на вещица.
– Това ли? – Попитах изненадана, като внимателно взех десерта в ръце.
– Да.
– „Защо ти е това?“ – Попитах го с поглед.
– „Трябва.“
Ами трябва, значи трябва. Сложих го в хартиена торбичка с призрачно лице и го подадох на мъжа, като започнах да броя рестото.
– Без ресто, – отговори той и сложи кексчето в устата си. Цялото. – Много е вкусно! Всички видяхте ли? – Рой се обърна към замръзналата тълпа. – Купих десерт от Вайълет Дин и го изядох пред очите ви. Надявам се, че това ще е достатъчно, за да повярвате, че е безвреден, и да спрете да ме тормозите с проверки?
Хм, измъкна се. Е, добре. Но поне успях да го взема.
– Успех, Вайълет, – Рой се обърна и ми намигна.
– Благодаря – промърморих аз, опитвайки се да разбера дали това е обичайния му начин на говорене или наистина е разпознал магията в кексчето, но все пак се обърнах към Рандоу. – Какво избирате?
Останалите сладкиши продадох за половин час. При това последната дузина трябваше да се раздаде чрез търг, като клетвено уверих, че сред тях има един късметлия. В края на краищата залозите бяха просто колосални. Сигурна съм, че на Луцифер би му харесало такова нещо.
– Това е всичко, – казах аз, като си облякох палтото, и се усмихнах на Сюзан, която с мъка се сдържаше да не ме нападне с еднорога. – Имаш много стока, можеш да се разположиш на цялата територия. Благодаря ти за помощта. Много ми помогна.
Малко преувеличих, но няма значение. Ще се разходя из панаира, да видя как се справят останалите участници. Ще пия чай някъде. И трябва да се отбия в комисията, да се отчета. Между другото, ще попитам кога ще бъдат обявени резултатите. Ще получа медала или купата си. Какво обикновено дават там? Не е важно, ще го взема и ще се върна вкъщи. При Лютичето. Ще празнуваме с него дебюта ми като продавачка на сладкиши.