***
– Не преувеличавайте – отсече тя. – Зависимостта няма да е толкова силна.
– Възможно е. А може и да не е. Но въпроса е в друго. За всичко ще трябва да се плати. Но знаете ли – възкликнах ентусиазирано – всичко може да се направи красиво!
– Какво точно? – Сдържано попита гостенката.
Явно не ѝ харесваше разговора ни, а аз вече бях в разгара си. В мрака на нощта, разсеяни само от малки лампички, очите ми блестяха като ярки изумруди. Красив ефект, който имаше за цел да предизвика още по-голям ужас. Луцифер също не остана встрани, само че неговите очи блестяха в синьо.
Седим двамата, взираме се в госта, комуникираме с очи. Оставаше само да затвърдим резултата с ефектна реч.
– Вашата смърт. В съня! Как ви се струва? – Тържествено я попитах. – Безболезнено и максимално бързо. Повярвайте, във вашия случай това е много добра оферта. Няма дори да взема допълнително заплащане. Адските кучета са изключително… Неприятни създания. И могат да причинят болка. Честно казано, те обожават да причиняват болка на грешниците – прошепнах, понижавайки гласа си, и я погледнах отдолу нагоре. – Сама разбирате, продадена душа, адски пламък и други прелести.
Незабележимо щракнах с пръсти и сенките по стените станаха по-гъсти, приемайки странни, дори грозни очертания. Оскалени муцуни, ноктести лапи. Още едно щракване и звуците, идващи от улицата, станаха едва доловими. Само гробовно мълчание и ниския ми глас.
Обикновено всичко това беше достатъчно. Тази дама не е първата и, за съжаление, няма да е последната, която ще дойде при мен за забранена отвара. Аз съм вещица и, искаш не искаш, ще трябва да се сблъскаш с това.
Човешката природа е такава, че много искаме любов. И задължително забранена, недостъпна. В това е същината – да искаш това, което е отишло при друг. И всеки, който идва, се кълне, че е готов на всичко. Но в действителност всичко е съвсем друго. Мисълта за адските хрътки и само дванадесет месеца живот моментално отрезвява и любовта вече не изглежда толкова велика. Проверявала съм го толкова много пъти.
– Искате да ме уплашите ли? – Попита жената. – Повярвайте, преди да дойда тук, научих много за магическата отвара и знам за последствията. И не за една година, а за повече. Аз съм силна и ще издържа по-дълго. Пет – десет години. С него.
– „Вайълет“ – изсъска котарака и отново заби ноктите си в бедрото.
Имах желание да го ударя по невъзпитаната му муцуна. Но вместо това зарових пръстите си в козината му и леко го дръпнах към себе си. Сама виждам. Умна и решителна. Такива не се плашат от обикновени страшилки. Вече без да се крия, аз махнах със свободната си ръка и всички призраци изчезнаха, сенките се скриха, светлината стана по-ярка и звуците се върнаха.
– Да, права сте, разказах ви за най-лошия вариант. Но никой не знае какъв ще бъде вашия. Но вие не се страхувате и все пак сте готова да рискувате?
– Нямаше да дойда при вас, г-це Дин.
– И кой ви каза, че се занимавам с такива неща?
Кой гад я доведе тук? Има толкова много вещици, особено в столицата. Не искам да вярвам. Но не, тя дойде тук, точно при мен.
– Вие сте вещица.
– Вещица съм, но не правя забранени неща. Никога. Съжалявам, но не мога да ви помогна.
– Не ме разбрахте, мис Дин, ще ви платя.
Гостенката извади от чантата си бележник и химикал. Бързо нахвърли няколко цифри и ми подаде листчето.
Котаракът на коленете ми кихна. Не просто кихна, а почти се задави.
– „Вайълет! Виждаш ли?! Виж колко пари!“
– „Спри да крещиш“ – изревах мислено. – „Сам току-що каза да я пратим далеч, алчна зараза!“
– „Но толкова пари…“
– Не сте разбрали – отвърнах, връщайки листчето. – Аз не мога да бъда купена.
– Мис Дин, всичко и всички могат да бъдат купени – отвърна тя, като поправи първата цифра с друга. – Трябва само да кажете цената си.
Котаракът отново кихна, но се отказа от виковете. Изглежда, фамилиара вече мислено измисляше къде да похарчи тези пари и за какво да ги похарчи на първо място.
– Още? – Попита междувременно гостенката. – Парите не са проблем.
– Проблемът е в незаконността на поръчката ви. Аз не се занимавам с такива неща.
За разлика от котарака, аз бях напълно спокойна и безразлична.
– Сигурна ли сте?
Жената с маската дори добавила нула, увеличавайки сумата десет пъти. Лютичето дори спря да диша. Още малко и на коленете ми щеше да лежи мъртъв фамилиар, задушен от собствената си алчност. Но можеше да се разбере. Такава сума и само едно еликсирче. Малка бутилка, за която никой няма да разбере. Само че аз имах принципи, които стриктно спазвах.
– Вие сте се интересували от мен, нали? Разбира се, че сте. Никога не са ме подозирали в използване на незаконни заклинания или в приготвяне на забранени отвари. И не защото съм толкова предпазлива. Просто не се занимавам с това. Така че сте дошли на грешния адрес.
– „Принципна глупачка…“
– „Ще те обръсна!“
– Е, ваше право – каза дамата, като стана. – Жалко. Майка ви беше друга.
– „За крака ти! За опашката ти!“ – Изкрещя Луцифер, забравяйки за хонорара.
И аз го разбирах прекрасно. Преглътнах всичко, което се въртеше на езика ми, макар че имах много да кажа.
– Аз не съм като нея. Вече е време да си тръгвате. Ще ви изпратя.
– „Ви! Разбираш ли изобщо?“
О, да, разбирам. И как разбирам. Нямаш представа колко. Излязох на улицата и изпратих госта до самата порта. Не бързах да се върна. Трябваше да се уверя, че тя ще си тръгне и ще ме остави на мира.
– Може би ще промените решението си? – Попита тя, обръщайки се при колата.
– Не.
– Разочаровахте ме, мис Дин.
– Важното е, че не разочаровах себе си.
След като колата зави по завоя, аз стоях известно време, прегърнала се за раменете и едва дишайки. Вдигнах главата си и замръзнах, взирайки се в студеното звездно небе, опитвайки се да разбере колко зле съм затънала. Пронизващият вятър раздвижи листата и като остри иглички премина по кожата ми, носейки със себе си сладък и леко тръпчив аромат, от който сърцето ми веднага затупа и заболя в гърдите. Сама не разбрах как се случи всичко. Просто в главата ми сякаш нещо щракна.
– Добър вечер, господин инквизитор. Не можете да заспите? – Попитах на глас, обръщайки се.
– Разхождам се, Вайълет – отговори мъжа, излизайки от сянката на разклоненото дърво, което растеше до тротоара.
– И пак до моя дом. Удивително съвпадение.
– Да, и от моя не е далеч. Казах ти, че сме съседи.
– И това не те притеснява? – Попитах мъжа направо.
Може би не е толкова зле и аз напразно се подготвих за продължителна война? Трябва само да поговорим нормално и инквизитора сам ще си тръгне, махайки ми с ръка за сбогом.
– Какво точно?
Висок, широкоплещ, тесни панталони, не съвсем тесни, но такива, че просто ах, светъл тънък пуловер и кожена яке. За пълно щастие липсваше само мотоциклет.
– За това, че до теб живее практикуваща вещица?
– Аз не съм сноб, Ви, нито расист. Не нарушаваш закона, защо да се напрягам? – Отговори той, приближавайки се съвсем близо.
– Бедният Артур мисли друго – отбелязах аз и отново треперещо повдигнах рамене.
Беше глупаво да излязам на улицата, без да си облека нищо. Но бях толкова забързана да изведа поръчителката от къщата, че не се замислих за това. Сега стоях като глупачка, с корсет върху голо тяло, и треперех като есенно листо.
– Чакай малко – изведнъж каза инквизитора, бързо сваляйки якето си и го метна върху раменете ми. – Така ще ти е по-топло.
– Не е нужно – опитах се да възразя, но как да споря с мъж, който е по-голям и по-тежък от мен. Такъв човек със сигурност ще ме смаже с авторитета си. Освен това наистина стана по-топло и дори по-уютно. Якето миришеше приятно на мъж и вкусна тоалетна вода. Само плюсове, защо да отказвам?
– Кинсли не те смята за зла. В докладите няма нищо подобно.
– Е, ти вече си чел докладите за мен. Колко мило.
– Нищо лично.
– Не се съмнявам – отсякох аз, поклащайки глава.
– Ядосана ли си? – Проницателно попита мъжа.
– А има ли смисъл? Ти си инквизитор, това беше очаквано. Но да бъдем откровени, Ертан.
– Давай – усмихна се той.
– Ние не можем да се разбираме. По никакъв начин. Затова бъди проклет джентълмен и си тръгни оттук – посъветвах го аз.
– И къде?
– Не знам. Къде обикновено отиват съветниците на краля по спешни случаи и магически инциденти?
– Виждам, че и ти си проучила за мен – тихо се засмя Рой.
– Нищо лично, господин инквизитор, обичайна мярка за сигурност – отговорих с мила усмивка. – Надявам се, че не се обиждаш?
– Ни най-малко. Ти си умно и предпазливо момиче. Това е похвално.
– О, вече започнаха комплиментите. Каква чест. Но какво ще кажеш на предложението ми?
– Кое?
– Да се преместиш някъде по-близо до столицата и по-далеч от мен – напомних му.
– Мяу? – Чу се тихо и по пътеката бързо се затича Лютиче.
Котаракът явно се тревожеше, защото ме нямаше твърде дълго. Излязох да изпратя неуспешната клиентка и изчезнах, затова реши да провери. На свой риск. Виждайки инквизитора до мен, той също толкова бързо спря и се затича обратно, възмутено мяукайки:
– Мяу!
– „Да те вземат дяволите, инквизитора!“
Точно това ми изкрещя в мислите си, преди да се скрие зад най-близкия храст.
– Твоята котка ли е? – Поинтересува се Рой, който не пропусна да забележи пухкавото същество.
– Моят фамилиар.
– Как се казва?
– Лютиче – отговорих му съвсем спокойно.
– Л-Лютиче?
– Нещо не е наред? – Попитах аз мъжа, мигайки с мигли. От злоба не му казах пълното име на котарака си.
– Не, просто е странно име за фамилиар на вещица.
– Аз изобщо съм странна. Ако не ми вярваш, попитай скъпите ни съседи – казах с висок шепот, навеждайки се леко към него, и се усмихнах. – Те ще ти разкажат цялата истина и дори повече.
– А аз днес видях този котарак – изведнъж каза Рой, хвърляйки ми проникновен поглед.
Веднага направих невинно изражение.
– Не може да бъде! Моят Лютичко?
– Твоя. Цял ден се моташе около къщата ми.
М-да, ще трябва да поговоря с котарака за конспирацията.
– Странно. Обикновено Лютиче не обича инквизитори. Сигурен ли си, че беше той?
– Абсолютно.
– Е, добре – безразлично свих рамене, продължавайки да държа чуждото яке – всичко е възможно. Знаеш какви са тези домашни любимци. Изключително свободолюбиви същества, ходят където си искат. Особено котките. Нямат никакво уважение към частната собственост. Но да се върнем към работата.
Този път мъжа не се опита да се измъкне.
– Защо точно аз трябва да се изнасям оттук? – Попита Рой.
– А защо не, аз ли трябва да го направя?
– Защо не? Много ми харесва този град. Тих, спокоен, хората са добри.
– Аз живея тук от по-дълго време.
– И какво от това? Ти изобщо не ми пречиш. Какъв е проблема?
– Ти подиграваш ли се?
– Не. Просто ако не ти харесвам и ти преча, тогава ти трябва да промениш нещо, а не обратното.
Ето го гада! Да, няма да успеем да решим този проблем по мирен път. Но поне опитах.
– Значи няма да си тръгнеш?
– Не планирам.
– Ще видим, господин инквизитор – заявих аз, вдигайки брадичката си.
Именно за нея мъжа ме хвана. Хвана ме със силни пръсти, приближавайки се все по-близо, така че успях да разгледам чертите на лицето му, въпреки нощта и бледата светлина на звездите. И себе си в отражението на зеницата му.
– Мога ли да го приема като заплаха, мис Дин? – Прошепна той директно в устните ми, от което те се разпалиха и започнаха да изпитват приятно изтръпване.
Като че ли, ме уплаши.
Намалих разстоянието между нас до няколко нещастни милиметра, почти докосвайки устните му с моите. Да, да, и аз мога да бъда зловредна.
– Разбирай го като обещание – издишах тежко и веднага отстъпих с една крачка. – До утре, Рой. Надявам се, че поканата за новодомството е все още валидна?
– Без съмнение. Ще чакам.
И тогава сякаш демон се всели в мен, колкото и глупаво да звучи. Отново се приближих към него, прегърнах го за талията и нежно прошепнах в ухото му:
– Може би и по-рано, Рой. Довиждане в сънищата.
След което се обърнах и побързах по тясната пътека към дома, като шумно тракаха токчетата ми. Той ме гледаше. Не се наложи да се обръщам, за да разбера това. Хм, изглежда, че тази игра ще бъде интересна и доста приятна.
Едва влязох в къщата и разбрах, че не му бях върнала якето. Замръзнах с него на прага, притискайки го към гърдите си и вдишвайки аромата на мъжа. В такова състояние ме намери Лютиче.
– „Как се нарича това?“ – Заплашително попита фамилиара.
– За какво говориш? – Попитах го, продължавайки да прегръщам якето.
– „Включи мозъка си, Вайълет Дин. Толкова години тишина и спокойствие, а сега това. Инквизитор под носа, странна клиентка и още споменаване на майка ти! Това не ти ли подсказва нищо?“
– Дебора Мейсън отдавна е мъртва – казах аз раздразнено.
Ето как котка може да развали настроението.
– „Но делото ѝ е живо. И то точно ще допадне на този инквизитор! Може би затова е дошъл тук?“
– Защо?
– „За да намери наследството на Дебора!“