Глава 6
ЗВЕЗДНИЯТ ФЕСТИВАЛ
– Нилима вече е уредила всичко, корабът ни чака в Мумбай, – обясни г-н Кадам. – Ще обиколим Индия и ще спрем в Гоа, където ще вземем нашия инструктор по гмуркане. Той ще пътува с нас известно време и след това ще го оставим в Тривандрум. Предупреждавам ви, че ще тренирате неуморно през по-голямата част от пътуването, защото имаме много малко време.
– Значи тръгваме веднага? Просто така? Но ние още не сме приключили проучването си – протестирах аз.
– Ще се движим сравнително бавно и освен това ще се погрижа материалите, които може да са ни необходими за нашата работа, да бъдат прехвърлени в библиотеката на кораба. Нашата яхта може да достигне двадесет възела, така че на теория, ако пътуваме и през нощта, можем да пристигнем за няколко дни, но предпочитам да не бързаме. По пътя определено ще трябва да слезем на брега няколко пъти – дори само за да посетим храма на Дурга, а освен това искам да имате достатъчно време да се упражнявате в гмуркане, преди да пристигнем в Града на седемте пагоди.
Потръпнах нервно.
– И кога тръгваме?
– Следващата седмица, след Звездния фестивал – обяви г-н Кадам с обичайната си невъзмутимост.
Рен се изправи рязко.
– Още ли се празнува?
– Да – отговори г-н Кадам с усмивка – въпреки че традициите са се променили много през годините.
– Какво е Звездният фестивал? – Попитах.
Рен се обърна към мен.
– Китайският еквивалент на Свети Валентин.
– Има ли такъв празник в Индия?
– Има подобни празници и в Япония и Бразилия – обясни всезнаещият г-н Кадам. – Не е точно същия като Свети Валентин в Америка. Фестивалът, който се провежда тук, е остатък от празник, създаден от родителите на Рен и Кишан.
– Майка ни обичаше този празник и искаше да го пренесе в Индия, така че баща ми го възприе в своето кралство – добави Кишан. – Оказва се, че все още се празнува!
– Какво се прави по време на този фестивал? – Попитах. – Какви са правилата и какви са традициите?
Господин Кадъм стана от масата.
– Мисля, че момчетата ще ви разяснят всичко по този въпрос. Лека нощ, г-це Келси.
– Лека нощ.
Погледнах към Рен, после към Кишан, чакайки отговор. Те обаче мълчаливо се спогледаха, така че трябваше да бутна Кишан с лакът.
– Е? Кажи ми!
– Имай предвид, че не съм участвал в този празник от известно време, но доколкото си спомням, програмата включва фойерверки, лакомства и празнични илюминации. Всички момичета се обличат като за бал. Включени са танци и музика.
– О! Но г-н Кадам каза, че този празник не е като американската версия на Деня на Свети Валентин. Свързан ли е с любовта? Има ли шоколадови бонбони, цветя и поздравителни картички?
– Има цветя и пощенски картички, но не са купени от магазин.
– Това е възможност някой да си пожелае онзи, за който иска да се ожени. – Добави Рен.
– Но аз си мислех, че повечето бракове в Индия са уредени.
– Така е кимна Кишан. – Но Звездният фестивал дава шанс на едно момиче да покаже чувствата си. Ще бъде интересно да видим как се е променила традицията. Сигурен съм, че ще ти хареса, билаута.
Рен прочисти гърлото си.
– В Китай този празник се нарича Qixi, или Нощта на седмиците, защото се чества на седмия ден от седмия месец от годината, но не е важна датата, а разположението на звездите. Празникът се провежда, когато звездите Орихиме и Хикобаши се срещнат в небето – знам само японските имена на тези звезди, г-н Кадам ще ти каже английските. С други думи, когато напишеш твоите желания на лист хартия, ти молиш тези звезди да ги изпълнят.
– Какво да облека?
– Вярваш ли ми?
Въздъхнах тъжно.
– Да. Имаш по-добър вкус за дрехи от мен.
– Хубаво. Ще ти намеря нещо подходящо. Ако празникът е в традиционен дух, момичетата трябва да стоят близо до родителите си и да ходят на танци и други забавления само с разрешението на баща си. В такъв случай ти и Нилима ще трябва да прекарате вечерта близо до Кадам. Но тъй като ти не си индийка, това не се отнася за теб. Можеш да се забавляваш, както искаш.
– Хм… ще помисля по въпроса.
Следващата седмица бяхме много заети. Г-н Кадам и аз преровихме библиотеката книга по книга, оставяйки настрана тези, които биха могли да бъдат полезни за работа на кораба. Прекарах часове в Интернет в търсене на информация за Драконите на Петте океана. И разбира се, прекарвах много време с Кишан и Рен, но с последния повече.
Рен бавно започваше да прилича все повече на себе си. Често четяхме заедно. Харесваше му да е в една стая с мен, макар и на разстояние. Той ме молеше да седя до него, когато свиреше на китара или пишеше поезия, и винаги ме питаше за мнението ми за стиховете и песните, които композира.
Той се шегуваше, дразнеше ме и се опитваше да ме хване за ръцете, но въпреки всичките му усилия, не се създаваше поносимост. Болеше го и му прилошаваше всеки път. Рен се опитваше да не го показва, но аз виждах всичко. Въпреки това той харесваше моята компания и аз се наслаждавах на всяка минута, прекарана с него.
Много често забравях и се протягах да докосна ръката или рамото му, но веднага се дръпвах назад, страхувайки се да не го нараня. Той настояваше да не се притеснявам и се кълнеше, че докосването през дрехите не го изгаря, а само го кара да иска да избяга, но се опитваше да свикне с това чувство и да го преодолее. Но въпреки това отношенията ни ми се струваха много ограничени.
Не бях много сигурна какво мислеше и чувстваше Рен. Отстрани изглеждаше, че полага огромни усилия да прекарва време с мен, въпреки страничните ефекти. Никога повече не говорихме за чувствата си, но Рен показа упорито желание да ме опознае по-добре, да се сближим. Опитваше различни начини, за да събуди заключените спомени, да намери скрит ключ, дори започна да ми оставя цветя и стихове, както правеше някога в Орегон.
Всичко беше почти същото като преди.
Зад тези тревоги напълно забравих за предстоящия празник, но една вечер, докато седях на верандата Рен ме откри и каза:
– Донесох ти рокля за празника.
– О, благодаря, – отвърнах разсеяно. – Би ли я сложил на леглото? Ще я прибера по-късно.
– Ще я прибереш ли? По късно? Опомни се, Келси, празникът е тази вечер! И какво за бога, пишеш
– Какво? Толкова ли бързо мина седмицата? – Затворих тетрадката и я притиснах към гърдите си, докато Рен се опитваше да надникне през рамото ми.
– За твоя информация, г-н Любопитко, аз също пиша поезия.
Той се засия.
– Мислех, че водиш само дневник. Може ли да погледна?
– Още работя по някои от думите, а и не съм толкова добра като теб. Ще се смееш.
Рен седна срещу мен.
– Келси, няма да се смея. О, моля те! Кажи ми за какво са стиховете?
– За любов – въздъхнах. – Ще седиш тук и ще ми вадиш душата, докато не ти ги покажа, нали?
– Може би. Няма да ме оставиш да умра от любопитство, нали?
– Добре, чудесно. Но веднага казвам: това е първото ми стихотворение, така че бъди снизходителен.
Рен кимна.
– Разбира се, strimani. Винаги съм бил истински джентълмен.
Изсумтях, но му подадох тетрадката и започнах да гриза ноктите си, гледайки как очите му прелитаха по редовете. Когато приключи, Рен прочете творението ми на глас:
Любовта е в грижата.
Започва,
Когато втриваш лосион уханен в груба кожа,
Когато плисва се одеколонът по прясно избръснатите бузи.
Блестящи лица, колосани ризи, къси поли.
Погалени с червило устни, начервени бузи и боядисани коси.
Нека блестим.
Ние сме оскубани, наконтени, парфюмирани и напудрени.
Купуваме цветя, бонбони, свещи и бижута.
Не е истинско.
Истинската любов е рязка, груба и бодлива.
Това са майките, които сменят пелени.
Тя е в изрязването на ноктите на краката,
Бърсането на носове, в лошия сутрешен дъх.
Сменете високите токчета с маратонки и домашни пантофи,
Сиви коси,
Оплетени кичури.
Любовта има напукани устни, ушна кал и бодлива брада,
И наръфани нокти.
Тя е чувство със сърбящ гръб, космати крака, „имаш нещо между забите, скъпи“.
Истинската любов
Е да изскубваш косми от гърба на съпруга си,
Да изпразваш подлогата на дядо,
Да носиш анцунг в петък вечер,
Да спестяваш пари, а не да ги харчиш,
Да бършеш горящи от треска лица с мокри кърпи.
Лъвиците ближат лъвчетата си, за да ги почистят,
маймуните измъкват буболечки от гърбовете си,
Хората мият косата на мъртвата майка
Преди погребението.
Любовта е в грижата
Рен помълча известно време, вперил очи в листа хартия. Потропвах нервно с крак.
– Е? Хайде, изплюй камъчето.
– Малко е… мрачно. Но ми харесва. Въпреки че, строго погледнато, маймуните пощят бълхи една от друга не от любов. А за следобедна закуска.
Взех му тетрадката.
– За твоя информация, тази отдаденост към лакомствата е любов, всеотдайна любов към храната!
Той ме погледна любопитно.
– Изпитвала ли си всички тези форми на любов?
– Повечето. Въпреки че, честно казано, никога не съм изпразвала подлога.
– И не си скубала косми от гърба на гаджето си?
– Не, ти имаш идеален гръб.
Той ме гледа дълго изпод дългите си черни мигли:
– Притежаваш огромна способност да обичаш, но си наранена. – Рен бързо ме докосна, но веднага дръпна ръката си.
– Това е единственото нещо, за което мисля ден и нощ. Ще се видим довечера. – Той се изправи и преди да изчезне в коридора каза с усмивка: – Не забравяй да ми запазиш танц.
Когато той си тръгна, изтичах до леглото и набързо извадих от опаковката роклята. Вътре имаше приказно красива китайска копринена рокля. Внимателно я поставих настрани. Роклята беше в любимият цвят на Рен. Всички нюанси на синьото – благороден тъмен лазур от яката до средата на гърдите, постепенно потъмняващ до сянката на нощното небе.
От яката до подгъва роклята беше бродирана със златни и сребърни луни, звезди, планети и свирепи дракони. Между тях се виеше лоза и цветя на дълги стъбла, също златни и сребърни. Малката изправена яка беше украсена с малко деколте и елегантна закопчалка със сребърна плитка. Роклята беше с дължина до средата на прасеца, но преди да успея да повдигна вежди към предизвикателната дългата цепка отстрани, забелязах етикета.
Рен е купил това. Не го е направил с Божествения шал.
Тогава господин Кадам почука на вратата и донесе още две кутии.
– Прекрасна рокля, мис Келси. Донесох ти обувки и шноли, които току що пристигнаха. Нилима ме помоли да ти кажа, че след около час ще дойде при теб и ще ти помогне с косата.
– Това е най-красивата рокля, която съм виждала в живота си! Но защо Рен я е купил? Лесно можеше да поиска всичко от Шала!
Г-н Кадам сви рамене.
– Тази рокля се нарича кипао, госпожице Келси. Традиционна е в китайската култура. Майката на Рен и Кишан често носеше подобни дрехи. Между другото, днес на фестивала може да видите подобни рокли, въпреки че повечето жени, разбира се, ще бъдат в индийски дрехи. Ще се откроите във всяка тълпа, което, предполагам, е причината Рен да купи тази рокля.
– Хм. Добре благодаря ви. Тогава ще се видим след няколко часа.
– Очаквам с нетърпение началото на празника.
Около час по-късно, както беше обещано, Нилима почука на вратата на банята ми, където оправях косата си.
– О чудесно! За прическата, която имам предвид, трябва косата да е права.
Седнах на стол с възглавница пред голямо огледало и погледнах Нилима. Тя носеше традиционната рокля лебенга с къса кадифена блуза с копринени апликации. Дългата ѝ пола и дупата бяха навсякъде бродирани със стъклени мъниста, кристали, пайети и фасетирани кристали. Дългата черна коса на красива стройна индийка беше накъдрена и се спускаше красиво по гърба. На слепоочията бяха небрежно закачени елегантни златни фиби с пеперуди, а тежки златни обеци и гривни допълваха визията.
– Красива си, Нилима.
– Благодаря ти. Ти също изглеждаш прекрасно.
– Ах, ако се погрижиш за косата ми, може би ще мина за приемлива.
Нилима със смях започна да разделя косата ми на кичури. Отначало се опитах да проследя какво прави, но ръцете ѝ се движеха твърде бързо. Прилежно сресвайки косата ми на една страна, Нилима започна да усуква кичур след кичур в сложен нисък кок. Доволна от резултата, тя извади комплект гребени от кутията на господин Кадам. Гребените, обсипани с диаманти и сапфири, бяха направени под формата на звезди, цветя и полумесеци.
Целият този разкош беше придружен от чифт дълги обеци с висулки. Ах, тези обеци! В средата искреше тъмносин овален камък, от който като полумесец се излъчваха по-малки лазурни камъчета. Централната висулка под формата на диамантена звезда блестеше над разпръснати по-малки сини, светлосини, златни и сребърни мъниста.
Нилима украси сложната ми прическа с гребени, огледа я и я намери за съвсем подходяща. Помолих я да ми помогне да облека вталена рокля. Ако не беше цепката се опасявах да не я разкъсам по шевовете при първото движение.
Нилима намери роклята ми за очарователна, но аз вече усещах, че цяла вечер ще я дърпам, опитвайки се да прикрия голия си крак. Втората кутия, донесена от г-н Кадам, съдържаше обувките, изящни сребърни обувки със златни украси в горната част.
Застанах пред огромното огледало в съблекалнята, за да се огледам. Не познах момичето, което ме гледаше. Тя беше екзотична. От кройката на роклята изкусително надничаше дълъг гол крак, а токчетата правеха момичето още по-високо.
Редовните тренировки с Кишан бяха свършили добра работа, забележимо станах по-силна. Талията ми стана по-тясна, ръцете ми се стегнаха. Но бедрата останаха със същия размер, което ме правише да изглеждам с повече извивки. Нилима очерта очите ми с тъмносиня очна линия и блестящи златни сенки за очи. Не приличах на момиче, а на жена. И се почувствах… съблазнителна. Спрях да дърпам роклята си, отпуснах ръце и се усмихнах на отражението си.
Честно казано, никога през живота си не съм се смятала за красива. Винаги съм предпочитала комфорта пред стила. Но днес бях толкова доволна от начина, по който изглеждах, че за първи път не се страхувах да ме сравняват с други момичета. Насърчена от тези мисли, взех боядисаното в злато ветрило с дълга връв, което лежеше в кутията заедно с гребените, вързах го на кръста си и уверено слязох по стълбите.
Там вече ме чакаха Нилима и господин Кадам, ослепително елегантен в бял костюм и тъмнозелена копринена риза.
– Ах, господин Кадам! Изглеждате страхотно! Къде са Рен и Кишан? – Попитах.
– Ще ни чакат при фонтана – каза г-н Кадам. Той галантно покани мен и Нилима да го хванем под ръка и добави: – Благодаря ви за комплимента, но никой не може да се сравни с вас, мили дами. Днес всички мъже ще ми завиждат!
Качи ни в един Ролс-Ройс, като се оплакваше, че не можем да използваме двуместния Макларън. Излязохме от вкъщи и с бясна скорост се отправихме към Звездния фестивал, а аз се почувствах като Пепеляшка, която бърза за кралския бал.
Градът грееше в светлини, по улиците се тълпяха празнично облечени хора. Между къщите висяха гроздове от цветни хартиени фенери. Топки от папие маше висяха на дълги панделки от високата арка, водеща към централния площад, а откритият дансинг беше украсен с гирлянди от цветя и лампички.
Нилима и аз вървяхме, хванали под ръка г-н Кадам. Сияещ от бащинска гордост, той ни заведе до дървото на желанията, откъсна две цветни листчета от един клон и ни ги подаде.
– Напишете вашите желания и ги закачете обратно на дървото, – инструктира ни г-н Кадам. – Ако този, който си напише желание тази нощ и повярва на звездите с цялото си сърце, съкровената му мечта ще се сбъдне до една година.
Написах желанието си и с Нилима се върнахме при дървото, което беше украсено със стотици цветни листчета. След като избрахме подходящо място, закачихме нашите желания на него. Сега е време да намерим братята и да си вземем нещо за ядене.
Заобикаляйки групите от хора, ние се добрахме до голям фонтан, който украсяваше централния площад на града. Мощни водни струи, осветени от въртящи се разноцветни светлини, се сблъскваха във въздуха във висока дъга. Беше много красиво. Нашият придружител уверено раздели тълпата пред нас, освобождавайки проход.
Кишан поздрави г-н Кадъм и Нилима, след което се обърна към мен и ахна дрезгаво:
– Изглеждаш… просто очарователно. Такава красота не съм виждал през живота си!
Носеше тъмносини панталони и виненочервена риза с дълги ръкави на райета. Разрошена тъмна коса и искрящи златисти очи като магнит привличаха погледите на момичетата, които стояха наблизо.
Кишан се поклони и ми подаде ръка.
– Мога ли да те придружа!
Разсмях се.
– Ще се радвам да се разходя с такъв красив млад мъж, но първо трябва да поискаш разрешение от баща ми.
Г-н Кадам се усмихна.
– Забавлявайте се, деца мои. Но само ако господинът обещае да доведе дамата тук за началото на церемонията с фенерите.
Когато Кишан ме поведе в тълпата, попитах:
– Къде е Рен?
– Той изчезна веднага след като пристигнахме. Каза, че има някаква работа.
– Ясно. – Изпитах неволно разочарование, въпреки че бях в повече от приятна компания.
– Да тръгваме! Хайде да се освежим – предложи Кишан.
Минахме покрай сергиите, препълнени с разнообразна храна. Тук се продаваше всичко на света, дори и близалки. Една жена имаше цял поднос с розички от бонбони. Търговците предлагаха хапки. Решихме да пробваме от всичко по малко.
Завършихме с подправени крекери с пикантно прасковено чътни, банички със самоса и малки парченца бхара баган, които се оказаха печени на огън патладжани, пълнени с кисело мляко с подправки. Отдадохме почит и на китайската храна, рула, уонтони и дим сум. Даже на един поднос намерих пуканки, но бяха с къри, и се наложи да откажа.
Кишан се развесели, когато видя как сбърчих нос.
– Как можеш да обичаш Индия, а да мразиш къри? За мен това е все едно да живееш в Китай и да си мразиш ориза.
– За щастие, освен къри, Индия е пълна с ястия и подправки, от които съм във възторг!
– Добре, но в такъв случай ще ми е трудно да те нахраня.
– Може би така е по-добре. Не искам роклята ми да се сцепи по шевовете.
-Хмм – провлачи Кишан, гледайки ме изразително. – В този случай яж повече, не се отказвай от нищо!
Скоро се натъкнахме на г-н Кадам и Нилима. Рен все още не се виждаше никъде.
Нилима ме хвана за ръката.
– Да отидем на церемонията с фенерите!
– Какво трябва да правим там?
– Ще видиш. – Нилима се засмя. – Да тръгваме!
Край моста вече се беше събрала огромна тълпа. Организаторите на празника поздравиха събралите се от висока дървена платформа. Г-н Кадъм започна да ми превежда.
– Поздравяват ни с „добре дошли“ и се надяват, че ни харесва празникът… Сега водещият разказва за древната история на града и постиженията от последните години… Ех, най-накрая! – Господин Кадам вдигна радостно ръце. – Бащите на неомъжени дъщери могат да вземат фенер. Стойте тук, дъщери, веднага се връщам!
Кутии с фенери във формата на цветя бяха отворени за бащите на момичетата, които не бяха омъжени. Господин Кадам купи два. Той подаде червеният на Нилима, белият на мен.
– Какво трябва да направя?
– Опишете мъжа, за когото искате да се омъжите – отговори г-н Кадам.
Аз ахнах уплашено.
– На глас ли?
– Не, на хартия или, ако искате, мислено. След това момичето хвърля фенера и ако е във огъня – въпросният мъж е някъде наблизо, ако е във водата –той е далеч.
Погледнах Кишан, който ми намигна многозначително.
– Ъъъ… – Задавих се и преглътнах.
Нилима се обърна към мен.
– Готова ли сте, мис Келси?
– Д-да.
– Чудесно, водещият на церемонията моли всички необъжени жени да излязат напред.
Тя ме хвана за ръката и ме завлече до мястото, където вече стояха другите момичета. Камбаната удари и ние запалихме фенерите си със свещи. След втория удар на звънеца опашката от кикотещи се булки започна да се придвижва с малки стъпки напред и всяка девойка на свой ред направи своя избор пред ликуващата тълпа.
Пред огъня се издигаше дървена платформа, от която можеше да се хвърлят фенери в бърз поток, който ги отнасяше към реката. Нилима каза, че платформата е създадена специално, за да не се налага жените да цапат елегантните си обувки. Това също така прави избора още по-вълнуващ, тъй като никой от зрителите не знаеше до последния момент дали изборът ще падне на огъня или на водата.
Стоейки на опашка, потърсих Рен, но той все още не се виждаше. Но Кишан се усмихваше широко. Нилима първа изтича нагоре по платформата и хвърли фенера си във водата. Проследих с очи светещото цвете, което се носеше по течението, после пристъпих напред и се замислих. Огън или вода? За част от секундата си помислих за Лий в Орегон и дори въздъхнах при мисълта колко по-лесен би бил животът ми, ако избрах него. Но тогава се сетих защо това не се случи. Не обичах Лий.
Бих дала всичко на света, за да се върна и да преживея отново моите седмици в Орегон с Рен. Колко мъчително кратко беше нашето щастие… Отново погледнах Кишан и се усмихнах. Знаех, че моят избор е Индия. Човекът, когото исках да нарека мой, живее тук. Затова хвърлих фенера си в огъня без колебание и чух радостните викове на Кишан и г-н Кадам отдолу.
След церемонията Кишан ме покани на танц, г-н Кадам и Нилима се присъединиха към нас. Този път с Кишан танцувахме по съвсем различен начин от преди година, когато той току-що се беше прибрал у дома. Той все още беше малко колеблив на бързите мелодии, но се оказа много чувствителен и сръчен в бавните танци. Той нежно и силно ме притисна към себе си и бавно се залюля, движейки се в ритъма на музиката. Нямах какво да гледам освен него и скоро се оказа, че не е толкова лесно да устоя на този красавец и на безмълвния зов на искрящите му златни очи.
Когато танцът приключи, Кишан се намръщи и каза, че според местната традиция мъжът може да танцува с момиче само един танц, след което е длъжен да я върне на баща ѝ и да застане отново на опашка, за да даде възможност на всички кандидати да впечатлят родителите на красавицата. Нилима вече беше плътно заобиколена от мъже, които жадуваха за нейното внимание, но най-изненадващо – в тълпата имаше такива и за мен! Сега разбрах защо Кишан беше ядосан.
Г-н Кадъм, който ръководеше цялата работа с видимо удоволствие, ми представи няколко души, като от време на време ми превеждаше думите им, въпреки че това не се налагаше често. Почти всички мои „кандидатки“ говореха английски. Кишан застана до г-н Кадам и погледна феновете толкова заплашително, че някои в крайна сметка се отдръпнаха от нас. Използваше всяка възможност да танцува с мен и да накара съперниците си да избягат.
Рен все още не се виждаше никъде. Накрая се примирих с това и реших, че няма да позволя нищо да ми развали настроението.
Придружавайки ме до мястото след четвъртия танц, Кишан, като истински джентълмен, покани Нилима. Когато те се отдалечиха, г-н Кадам ми донесе студена напитка и тогава, за късмет, златното ветрило се изплъзна от колана ми и падна на земята. Втренчих се в него, тропвайки с крак от раздразнение. Беше много близо, но как да се наведа в толкова тясна рокля?
Топъл глас измърка тихо в ухото ми.
– Нека ти помогна…
– Рен! – Обърнах се към него и ахнах силно. Носеше широки бели панталони и вталена риза на сини райета, отворена на шията. Тъмносиният нощен цвят на ризата пасваше идеално на цвета на роклята ми. Рен се усмихна и сърцето ми заби.
Той направи две крачки към мен, надвеси се над ветрилото и изведнъж замръзна на място. Очите му се движеха бавно по деколтето на роклята ми. Рен дори не си помисли да ме докосне, но усещах как очите му ме галят, бавно оглеждайки голият ми крак от глезена до горната част на бедрото. Залитнах, главата ми се завъртя. Това, което Кишан можеше да постигне, като ме притиска до себе си, Рен можеше да направи с един поглед. Той бавно се изправи, откровено се възхищаваше на облеклото ми, след което очите му се спряха на лицето ми.
– Тази рокля… Да, сега виждам, че беше не просто правилният, а много правилният избор. Мога да напиша цяла поема, възпяваща красотата на краката ти. Ти си истинско пиршество за сетивата, Келси.
Усмихнах се слабо.
– Не бих се нарекла пиршество. По-скоро като лека закуска.
Рен сложи ръката ми в сгъвката на лакътя си.
– Без закуски! Само десерт. Решен съм да си разваля апетита.
С тези думи той ме поведе някъде встрани, но точно тогава господин Кадъм се върна. Рен му каза нещо тихо, след което се върна при мен.
– Какво му каза?
– Казах, че ще се грижа за теб до края на вечерта. И че ще се приберем с джипа.
– Кишан ще се разстрои.
Рен се засмя тихо.
– Кишан прекара по-голямата част от вечерта сам с теб. Втората част по право ми принадлежи. Да тръгваме.
Започнахме да излизаме от тълпата, но тогава Кишан ме повика. Обърнах се, свих рамене и се усмихнах. Кишан се втурна към нас, но г-н Кадам го задържа. Рен ме дръпна с удвоено усърдие.
Той ловко заобикаляше хората в тълпата, като постепенно ускоряваше крачка. Трябваше да тичам въпреки и се засмях, вкопчвайки се в ръката му.
– Къде отиваме?
– Ще видиш. Изненада е.
Пъхнахме се под една цветна гирлянда, заобиколихме група хора, които ни гледаха с любопитство, и изтичахме през портата. Централната поляна на парка се появи пред мен и Рен ме помоли да затворя очи.
Когато ми позволи да отворя очи, видях, че стоя до пейка. Хартиени фенери, висящи от дърветата, хвърляха мека жълта светлина наоколо, а в средата на каменния двор растеше старо мангово дърво. Разноцветни хартийки с пожелания бяха по клоните му, шумолещи тихо на нощния бриз. Рен ми подаде клонка люляк, сложи няколко цветя в косата ми и докосна бузата ми.
– Ти си очарователна жена, Келси, – каза той, – особено когато се изчервяваш, както сега.
– Благодаря – усмихнах се. За миг развяващите се на вятъра хартии отвлякоха вниманието ми и аз възкликнах: – Какво красиво дърво! Тук трябва да има стотици желания!
– Така е. Пръстите ми все още ме болят.
Разсмях се.
– Значи ти си написал всичко? Но защо, за бога?
– Келси… Г-н Кадам каза ли ти нещо друго за празника? Например за неговия произход?
– Не. Може би ти ще ми разкажеш?
Рен ме настани на една пейка, седна до мен и постави ръката си зад гърба ми. За няколко мига той погледна нощното небе, след което посочи с ръка:
– Погледни. Виждаш ли тази звезда?
Аз кимнах.
– Това е Вега, а до нея – Алтаир. Според китайската традиция Вега и Алтаир са влюбени, които са разделени от Небесния Цар. Той е създадал широка река между тях – Млечния път, а влюбените останали на различни брегове. Но Вега плакала толкова горчиво за раздялата с любимия си, че Небесният цар се смилил и им позволил да се срещат веднъж годишно.
– На седмия ден от седмия месец?
– Да. И когато Вега и Алтаир се събират, празнуваме това, като окачваме желанията си на дърво – с надеждата, че щастливите влюбени ще ни гледат от небето и ще изпълнят мечтите ни с радост.
– Много красива легенда.
Рен се обърна към мен, леко докосна косата ми.
– Окичих цялото това дърво с моите желания, но всички те са просто различни нюанси на една и съща мечта.
– Каква е тази мечта?
Рен преплете пръстите си с моите, въпреки че можех да видя, как правеше усилие да се пребори с болката.
– Мечтая да намеря начин да пресека реката, която ни разделя, и да бъда отново с теб, – отвърна той и вдигна ръката ми към бузата си.
Внимателно отметнах кичур коса от челото му.
– И аз мечтая за това.
Той обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си.
– Не искам да пострадаш – прошепнах.
– Не мисли за това, каза той. – Тогава той взе лицето ми в ръцете си и го целуна нежно; той едва докосна устните ми с устните си, но усетих ръцете му да треперят и нежно го отблъснах.
– Ще се почувстватш зле. Отдалечи се от мен, тогава можем да останем заедно по-дълго.
– Не искаш ли да те целуна?
– Искам. Искам повече от всичко на света, но ако мога да избирам, бих предпочела просто да бъдем заедно, отколкото да ме целунеш набързо и да остана отново сама.
Той въздъхна.
– Добре.
– Този път ще трябва да ме ухажваш само с думи, без целувки.
– Че еднакво умно да се подклажда огън с буци сняг, или пък сърдечен пламък с думи.
– Е ако някой може да го направи това си ти, Шекспир. Може ли да прочета твоите желания?
Рен се усмихна.
– Ако го направиш, те няма да се сбъднат. Не вярваш ли в звездите?
Станах, отидох до дървото и откъснах едно.
– Между другото Шекспир е казал: „Не е във вашите звезди вината и туй, че сме подвластни, а в самите нас. Ние сме творци на собствената си съдба. Променяме живота си така, както искаме. Искам те в живота си.“ Избрах те преди, избирам те сега. Просто трябва да свикнем с физическата бариера. Но предпочитам да съм с теб такъв, какъвто си сега, отколкото без теб.
Рен се приближи до мен, обвивайки ръце около облеченото ми тяло. Притиснах буза към копринената му риза.
– Може би сега мислиш така, но скоро може да промениш решението си. Да поискаш да имаш истинско семейство, деца. И ако не успея да преодолея това, никога не бихме могли да бъдем заедно по този начин.
– Ами ти? – Прошепнах. – В края на краищата можеш да избереш друга жена и да имаш тези неща! Не го ли искаш?
Той мълча много дълго:
– Знам, че искам да бъда с теб. Кишан беше прав, когато каза, че ти си идеалната жена за мен. Но истината, strimani, е, че можем да си пожелаем всичко, но никой и нищо на този свят не ни гарантира изпълнението на желанията. Не искам да жертваш щастието си и всичко, което ти е скъпо за мен.
– Ще жертвам щастието си, ако те напусна. Нека не говорим отново за това днес, става ли?
– Но рано или късно ще трябва да поговорим за това.
– Ах, не знаеш какво може да се случи в бъдеще! Може би паметта ти ще се върне, когато намерим другия дар или изпълним и четирите задачи. Готова съм да чакам! А ти?
– Не става въпрос за мен. Става въпрос за това какво е най-добро за теб.
– Ти си най-добрият за мен!
– Може би някога е било така.
– Все още си.
Рен въздъхна и се дръпна.
– Е, ще се връщаме ли?
– Не. Ти ми обеща танц.
– Обещанията трябва да се спазват. – Той протегна ръка към мен и попита: – Може ли?
Когато кимнах, той обгърна кръста ми с две ръце и ме целуна по темето. Вкопчих се в него и започнахме да се движим в ритъма на музиката.
Когато фойерверките започнаха, седнахме на една пейка и гледахме как проблясъци от цветни светлини пламтяха в нощното небе. Рен ме прегърна с една ръка, опитвайки се да не докосва кожата ми. Когато свърши, казах:
– Благодаря за дървото и цветята.
Рен кимна, докосна леко цветето в косата ми.
– Това е люляк. Когато мъж дава на жена люлякова клонка, означава това, че я пита: „Обичаш ли ме още“?
– Знаеш отговора.
– Но искам да чуя как го казваш.
– Да, обичам ти. – Откъснах едно цветче от клона, който държах, и му го дадох.
Рен взе цветето и го завъртя замислено между пръстите си.
– Що се отнася до мен… Не мисля, че някога съм спирал да те обичам. – Той докосна бузата ми, плъзгайки пръстите си нагоре към врата ми. – Да, обичам те, Келси. И се радвам, че се намерихме отново.
– Нямам нужда от нищо друго.
Той ме погледна внимателно и се усмихна тъжно.
– Да тръгваме, Келси. Време е да се прибираме.
– Чакай! Ще взема някои от твоите желания.
Рен кимна, а аз бързо откъснах няколко от дървото и отново го хванах за ръката. Мълчахме през целия път до дома. Рен ми помогна да изляза от колата, придружи ме до вратата на спалнята и ме целуна братски по темето.
След като се преоблякох с пижамата, се качих в леглото, запалих лампата и с трептящо сърце прочетох петте желания на Рен:
Искам да ѝ дам най-доброто.
Искам да я направя щастлива.
Искам да я помня.
Искам да я докосна.
Искам да я обичам.
Назад към част 7 Напред към част 9
