***
Истън спря на чакълестия паркинг до ръждясала синя кола с пукнато предно стъкло.
На целия паркинг имаше само още една кола – голям пикап.
– Какво е това? – Попита Кенеди, докато той гасеше колата. – Къде е баща ти?
Истън беше зает, откакто получи обаждането от баща си.
– Той е някъде тук.
– Тук? Мислех, че отиваме на стрелбище.
– Да, това е полигонът. – Истън отвори вратата и излезе от колата.
Веждите на Кенеди се смръщиха и тя също излезе. Докато настигаше Истън, тя успя да хвърли последен поглед назад към синята ръждива кофа с напукано предно стъкло и случайно забеляза, че тя има „отхвърлена“ инспекционен стикер.
– Не го разбирам. Това не прилича на стрелбище – продължи тя нервно, когато започнаха да вървят по пътеката в един участък от дървета.
– Ами – каза Истън, без да я поглежда – това е по-скоро термин, който използваме, за да го опишем, не е задължително обаче да е напълно точен.
Тя не разбираше, но реши, че не си струва да разпитва. Излязоха от дърветата и навлязоха в голямо поле. Точно когато го направиха, силно КРАК КРАК КРАК КРАК прониза въздуха в бърза последователност.
Кенеди изтръпна и се скри.
Смехът отекна, изрева и се издигна в небето.
Истън сложи ръка на гърба ѝ.
– Добре ли си?
– Да, мисля, че да – каза тя, като се чувстваше разтърсена от шокиращия звук.
Обърна глава и видя двама мъже, които ги погледнаха. Двамата мъже държаха големи пистолети и стояха до маса, която изглеждаше странно поставена в средата на това обрасло поле, което беше осеяно с боклуци.
– Уплаши ли се? – Изкрещя единият от мъжете, след което двамата отново се разсмяха.
Кенеди и Истън си размениха погледи.
– Сигурно трябваше да те предупредя предварително – каза Истън. – Старецът е малко луд.
– Добре, сега вече знам.
– Просто се опитай да не го приемаш твърде сериозно. Така правя и аз, когато съм в състояние.
Когато се обърнаха, за да се приближат до двамата мъже и масата, мъжът, който сигурно беше бащата на Истън, прибра пистолета си в калъфа и след това започна да върви към тях. Той разпери широко ръце и се усмихна.
– Вижте това дете! – Извика той развълнувано.
Бащата на Истън беше слаб, с дълга посивяла коса, вързана назад на конска опашка. Беше по-висок от Истън, но много по-малко мускулест. Мускулите, които притежаваше, изглеждаха стегнати и силни, като тел. Носеше овехтяла тениска и дънки, работни обувки и кръгли очила с телени рамки.
Истън и баща му се прегърнаха за дълъг момент, а ентусиазмът и радостта на баща му да види сина си всъщност трогнаха Кенеди.
Тя неочаквано се просълзи.
После се откъснаха от прегръдката си и възрастният мъж обърна сините си очи към нея.
– Така че това е красивото младо момиче, за което всички говорят.
Той се усмихна и показа зъби, които бяха хаотични, с няколко липсващи, но привидно не се притесняваше от това.
– Всички говорят? – Попита Кенеди, някак уплашена от него.
– Ела тук, прегърни стария Били – каза той и отново разпери широко тези дълги ръце.
Тя се остави да бъде обгърната от ръцете му, които се оказаха силни и същевременно донякъде отблъскващи за нея. Той миришеше на дим и афтършейв.
– Здравей, Били, аз съм Кенеди – каза тя, отдръпна се и му подаде ръка.
Той се засмя и ѝ подаде своята.
– Е, леле, тя е симпатична – каза той и намигна на сина си.
Истън кимна с глава, изглеждайки неловко.
– От колко време стреляш, татко?
– Не от дълго – каза Били, сложи ръце на хълбоците си и погледна от Кенеди към Истън и обратно.
– Сид обаче донесе няколко изненади. Почакай да видиш артилерията. Тренирал ли си изобщо?
– Не – отвърна Истън и тръгна към масата.
– Разбира се, че не, прекалено си зает да си играеш на бизнесмен – изсумтя Били.
Той се обърна назад, за да погледне към Кенеди, който ги следваше несигурно.
– Случвало ли ти се е да стреляш по нещо, скъпа?
– Не, никога – призна тя.
– О, това е добре. Ще те научим. Аз ще ти покажа как се прави.
– Чудесно – каза тя, опита се да се усмихне и установи, че не и се получава.
Те се приближиха до масата. Наблизо имаше множество черни калъфи и торбички, като по всичко личеше, че всички те съдържат или оръжие, или боеприпаси. Недалеч от масата имаше различни и разнообразни предмети, които тези мъже очевидно използваха като мишени.
Имаше телевизор с голям екран, чийто екран беше издухан, няколко стола, диван, много стара кола и някои други стари боклуци. Освен това имаше различни бутилки и кутии, поставени върху различни плоски повърхности – плота на телевизора, капака на колата. А освен това имаше дървета и храсти, които явно също бяха разстреляни.
Това не може да е законно, помисли си Кенеди, но реши да не пита.
Докато Истън и баща му разглеждаха стоката, приятелят на Били – Сид, се взираше в Кенеди, сякаш я събличаше мислено. Той се усмихна, когато тя се почувства неудобно и се опита да го игнорира; нисък, дебел мъж със зелена жилетка и камуфлажни панталони.
– Чух, че си се забъркал с някакви приятели на Дийн – спомена Сид, когато най-сетне се откъсна от зяпането на Кенеди, плюейки нещо, което приличаше на тютюнев сок, в мръсотията в краката си.
– Приятели на Дийн? – Каза Истън, държейки пистолет и проверявайки го за патрони. – Не точно приятели. По-скоро момчета, които искаха да го убият.
– Това е напълно заредено – информира го Сид.
– Дийн казва, че ти си се погрижил за тях – добави Били, отиде до масата и взе пушката, погледна в мерника, а след това отстреля една бирена кутия от върха на счупения телевизор. Кутията с бира се взриви в дъжд от пръски, а двамата по-възрастни мъже изпищяха и се разкрещяха.
Истън насочи пистолета си и изстреля три бързи патрона, уцелвайки последователно три различни кутии.
– Ехаа! Сигурно е, че умее да стреля – възкликна Сид, а кафявите му зъбите се показаха.
– Казах ти, че моето момче е наследило зрението ми от двайсет и два – каза Били. – Разбира се, той не е толкова добър стрелец като мен, но може да се справи.
Истън извъртя очи, като се усмихна малко в полза на Кенеди.
– Значи искаш да се научиш да стреляш? – Попита я Сид.
– По дяволите, да, иска да се научи – отговори Били и тръгна към нея с протегната пушка. – Вземи това – нареди той.
Истън сложи оръжието си на масата, сгъна ръце и се загледа.
Когато Кенеди пое пушката, тя моментално изпита страх. Пушката беше тежка и силата ѝ сякаш се изливаше от нея на вълни, които тя усещаше в ръцете си.
– Сега дръж приклада до рамото си, точно така – каза бащата на Истън, имитирайки движението, което тя трябва да направи с невидимата пушка.
Кенеди се опита да го копира по най-добрия начин, докато Истън стоеше отстрани и гледаше, а Сид продължаваше да се усмихва и да се взира.
– Така ли? – Попита тя несигурно. Ръцете ѝ трепереха.
– Не е лошо, не е лошо. – Били облиза устните си и посочи. – Сега обърни главата си и се вгледай в мерника на пушката, и си набележи мишена. Съсредоточи се, а след това внимателно натисни спусъка, сякаш натискаш… – Той започна да се смее, както и останалите. – Просто си представете, че стискате плюшено животно или нещо подобно.
Кенеди се насочи към дивана. Изглеждаше безопасно и голямо. Започна да натиска спусъка, а после от цевта се чу силен изстрел и прикладът на оръжието се заби назад в рамото ѝ, като в последната секунда носът на пушката се придвижи нагоре.
Звукът беше оглушителен в ушите ѝ.
– Добре, не е толкова добре. Сега опитай отново – каза Били.
По челото ѝ беше избила пот и тя усети вълна от замайване.
Къде беше Истън? Защо той не ѝ показваше как да го направи? Щеше да се чувства много по-комфортно, ако той я докосваше, усмихваше се, а спокойният му глас направляваше движенията ѝ.
Тя не искаше да стреля с огнестрелно оръжие.
Не и харесваше това място, нито тези хора.
Този път Кенеди дори не се прицели, просто стреля, почти на сляпо, а приклада отново ритна и тя изкрещя, повече от уплаха, отколкото от нещо друго.
– Добре, мисля, че и е достатъчно – каза Истън.
– Глупости, тя дори не е уцелила нищо – отвърна баща му.
– Не, няма страшно – усмихна се Кенеди и му върна пушката.
Изражението му беше озадачено и малко разочаровано, докато вземаше пушката.
– Искаш ли да ти дадем по-малък пистолет? Някои дами обичат да стрелят с деринджъри, нали така, Сид?
– Да – каза Сид, плюейки в пръстта. – Правят мънички сладки дупчици.
– Не, благодаря. Просто ще гледам. – Опита се да се усмихне тя.
Били се обърна настрани от нея и само по присвитите му очи тя разбра, че той не я харесва – изобщо.
И тогава Кенеди разбра – чувството беше взаимно.