***
Как се беше озовала тук, на това място, с тези хора?
Кенеди не беше сигурна.
Може би просто си пияна.
Истън и Дийн играеха бокс до музикалния автомат, като очевидно бяха забравили за острите думи, които си бяха разменили по-рано, и за баща им, лудият диригент на този малък оркестър, наблюдаваше от бара, където вземаше поредната кана бира.
Намираха се в някаква дупка, в която Били изглежда познаваше всички, въпреки че очевидно не беше ходил там от много дълго време.
Сега Истън държеше Дийн в хватка за главата и се опитваше да забие кокалчетата си в нея, докато Дийн протестираше и се опитваше да отблъсне ръката на Истън.
Кенеди отпи от топлата си, отвратителна бира, а после избърса устните си с обратната страна на ръката си.
Били се върна на масата, постави каната на нея и част от съдържанието се разпиля върху масата, като опръска ръката ѝ.
Били забеляза това, но не се извини.
– Виж моите момчета – каза той и се усмихна като горд татко. – Не мога да повярвам, че са пораснали толкова бързо.
– Да – съгласи се Кенеди неубедително. Тя не знаеше как да говори с бащата на Истън. Не беше израснала сред мъже като него – всъщност той беше точно този тип човек, от когото родителите ѝ се опитваха да я държат настрана.
– А какво ще кажеш за себе си, мила? – Попита Били, обръщайки към нея онези мънистени очи, отразени иззад очилата му. Въпреки че беше пил като риба, в погледа му нямаше нищо пиянско или компрометирано – той беше все още остър като прилеп.
– За мен ли? – Попита Кенеди, чувствайки се внезапно притеснена.
– Каква е твоята история? – Продължи Били, като отново вдигна каната и изсипа една порция бира първо в своята, а после в нейната чаша, без да я пита дали има нужда от още. – Нещо ми подсказва, че не си оттук.
– Не, аз съм от Бостън – каза Кенеди и изведнъж и се прииска да бъде навсякъде, но не и там, където се намираше в този момент.
– О, ти си фен на Ред Сокс?
– Не съвсем. Не съм спортна натура.
– Е, ние сме нещо като спортно семейство – отвърна небрежно Били и погледна към телевизора над бара. – Децата ми са активни, винаги са били такива. Още в ранна възраст ги запалих по бокса.
– Истън спомена това – каза тя, опитвайки се да скрие горчивината на чувствата си от бруталната история, която Истън ѝ беше разказал, когато баща му се беше опитал да го постави на ринга с най-опасния противник, който можеше да намери.
Но Били не пропусна нищо. Той я погледна назад с режещ поглед.
– Сигурен съм, че го е споменал. Истън винаги е изпитвал тежки чувства към моите постъпки и не беше съгласен с методите ми на възпитание. Но те работеха. Погледни го сега.
– Вярно е – промълви тя и се зачуди какво ли ще каже Били, ако спомене как се е развил Дийн. Беше станал пристрастен комарджия, който дължеше пари в целия град. Дали това също беше резултат от невероятните възпитателни методи на Били? Но тя си замълча.
– Ти не говориш много, нали? – Попита Били.
Кенеди сви рамене.
– Зависи.
– Значи не си се занимавала със спорт. Какво беше твоето занимание?
Кенеди погледна към музикалния автомат. Истън и Дийн вече се караха кой да избира песните. Тя отчаяно желаеше Истън да се върне на масата и да я спаси от този кръстосан разпит.
– Моето нещо беше академията – отговори тя.
– О, ти си книжен червей.
– Предполагам, че може да се каже така.
– Ученето на книги е доста безполезно – каза Били, изказване, което звучеше като факт, излизащ от устата му. – Дори казах на Истън, когато получаваше добри оценки, стипендии, всичко това. Казах му, че трябва да отиде в колеж, ако иска да играе играта, но нито една от тези глупости, на които те учат, не е достатъчна в реалния свят.
Кенеди усети как гръбнакът ѝ се сковава.
– Това е интересен поглед върху въпроса.
– Това е истината. Всички тези глупаци, забили нос в книгата, излизат на улицата за пет минути и портфейлът им е изчезнал, измамени са, нямат и най-малка представа как да оцелеят. После викат някой като мен да им помогне.
За пръв път тя погледна Били строго.
– А какво да кажем за всичко, което допринасят тези така наречени глупаци? Нямаше да имаш скъпоценните си оръжия, с които да стреляш, ако някой не ги беше изобретил, не беше разбрал физиката, инженерството, не беше проектирал машините, които ги произвеждат.
Били се усмихна.
– Мога да кажа, че си от онези, които контролират оръжията, още щом те погледнах.
– Тук не става въпрос за контрол на оръжията.
– Тогава за какво става дума? – Напъна се той и се усмихна. – На вас, яйцеглавите, не ви харесва, когато не можете да правите нещо, защото си мислите, че сте по-добри от всички останали. Но там, на стрелбището днес, едва не си напълни гащите.
– Ти си арогантен.
Усмивката му избледня.
– И си припряна… – Той не довърши изречението, но неизречената дума беше почти по-силна, отколкото ако я беше изрекъл.
Кенеди се насили да изпие още бира.
Точно тогава Истън и Дийн се върнаха на масата в добро настроение.
– Татко, той настояваше да пуснем цялата му скапана хип-хоп рап музика. – Оплака се Дийн, смеейки се. – Опитах се да го спра.
Били се изправи.
– Опиташ ли се да пуснеш тези глупости в къщата ми, ще те изхвърля на улицата.
Истън сви рамене, сякаш не му пукаше. Той изпи последната си бира от една от почти празните чаши. Очите му бяха кръвясали и стъклени.
– Хайде да се махаме оттук. Пиян съм.
– Ако се прибираме вкъщи – каза Били – ще се прибера с теб, Истън. Имам някой в хотелската си стая тази вечер, с когото не ми се иска да се виждам.
Истън се поколеба и погледна към Дийн, който бързо поклати глава с „не“, сякаш искаше да каже, че няма да позволи на баща си да остане при него.
– Наистина ли трябва да останеш при мен? – Попита Истън.
– Ей, не ми е нужно. Не е като да съм те хранил, обличал и подслонявал в продължение на осемнайсет години или нещо подобно.
И се опитал да го убиеш, помисли си Кенеди, но отвърна поглед, преди Били да види изражението на лицето ѝ.
– Добре, татко. Можеш да дойдеш с нас. Кенеди, готова ли си да тръгваме?
Никога през живота си не съм била по-подготвена.
Тя се усмихна по най-добрия възможен начин.
– Да. Хайде да вървим.
Те излязоха от бара и си взеха такси, което да ги откара до къщата на Истън. Той остави колата си на паркинг близо до бара, като реши, че е твърде пиян, за да шофира, и ще я вземе на сутринта.
По време на пътуването с таксито до вкъщи Кенеди седеше някак по средата. Истън беше от едната ѝ страна, а баща му – от другата. Само от това, че беше притисната до Били, че усещаше топлината на тялото му и властовото му присъствие, ѝ ставаше смътно гадно.
Искаше ѝ се да се откъсне от него – рамото му да докосва нейното беше като насилие.
Били говореше през целия път на връщане, като разсъждаваше за всякакви неща. Имаше много мнения и нямаше нищо против да ги споделя, като те предизвикваше да не се съгласиш.
Докато пристигнат в градската къща, тя вече се беше наситила на този мъж и трудно успяваше да сдържи гримасата от лицето си.
Част от това, което я притесняваше, беше колко малко Истън се интересуваше от това как се държи и говори баща му, особено около нея. Нима Истън не виждаше, че отношението и поведението на мъжа са груби, обидни и отвратителни?
Вътре в къщата Истън се насочи към банята.
– Татко, чувствай се като у дома си. Аз ще се върна веднага. – Той се отправи нагоре по стълбите, оставяйки я отново сама с баща ми.
Кенеди гледаше след него, чувствайки се изоставена.
– Боже, доста съм уморена – фалшиво се прозя тя. – Мисля, че ще се кача горе и ще си легна. – Тя помаха леко на Били. – Беше ми много приятно да се запознаем… ще се видим сутринта…
– Хей – каза Били, застана до дивана и взе малък хартиен предмет от близката маса. – Искам да кажа нещо за нашия малък разговор по-рано.
Тя се обърна и зачака с очакване. Бащата на Истън имаше изражение на лицето и тя разбра, че той най-накрая щеше да се извини за грубостта си. Изглеждаше тъжен, притеснен и сякаш маската му най-накрая е паднала.
– Знам, че ти и Истън се грижите един за друг, виждам това. – Той вдигна замислено хартиения предмет в ръката си.
– Наистина – каза тя.
Очите му се впиха в нейните.
– Но въпросът е, че ти не си подходящото момиче за него. Ти не си от нашия свят. – Той видя изражението ѝ и това го накара да се усмихне леко. – Знам, че си мислиш, че Истън е различен от мен. Е, не е. Той е от моята кръв и колкото и да се преструва, че е един от тези финансови боклуци от Уолстрийт, никога няма да стане такъв. Просто те предупреждавам, за да ти спестя много душевни терзания, скъпа.
– Не ме наричай „скъпа“ – каза тя, кипяща от ярост.
– Няма да ти хареса другата дума, която ми дойде на ум.
Искаше и се да му каже какво точно мисли за ума му, за личността му и за всичко останало, което беше показал толкова ясно за себе си. Но Кенеди не искаше да падне до неговото ниво, защото точно това искаше той.
– Е, благодаря ти, че изказа мнението си, Били. Лека нощ.
Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите.
Едва когато влезе в спалнята, осъзна, че трепери.