Глава 26
Седях на пода в хола, заобиколена от документи и бележки. Гримоарът на Атанас, в калъфа с тетрадката ми, лежеше недокоснат на дивана. Амулетът на Вх’алир лежеше до гримоара, а тайните му бяха разкрити – повече от три хиляди години по-късно от предвиденото.
Антеа и Мирин бяха нарекли амулета „ключ“, но той приличаше повече на демоничен гримоар, отколкото на артефакт.
Първото му заклинание: магия, която може да блокира демоничните договори, вероятно за да гарантира, че Ж’реил никога няма да бъде поробен. Второто му заклинание: видение на миналото, създадено, за да покаже на потомъка на Антеа как се е появило призоваването. И третото заклинание: инструкции за магията, която ще сложи край на призоваването.
Почти безшумни стъпки се запътиха към мен, после се появи Зилас. Той приседна до мен и заедно изучавахме работата си – нашата задача. Знаехме какво трябва да направим. Изпълнението му беше съвсем друг въпрос.
Заклинанието от две части, което трябваше да се изпълни от двете страни на портала, беше доста просто. Зилас вече беше запомнил своята част: сложен масив, който той можеше да произнесе мигновено със светещата си магия, придружен от дълго заклинание на демоничния език.
Моята част беше по-проста, но по-трудна за изпълнение. Трябваше да произнеса и заклинание – също на демоничен език, който се опитвах да запомня – и да добавя към порталното заклинание масив от аркани. Антеа беше оставила място за него: възел близо до центъра, геометричните линии вече бяха на мястото си. Трябваше само да добавя правилните руни на точните места, преди да изрека заклинанието си.
Нямаше да е лесно, но можеше да се направи. Най-голямото ни препятствие беше самият портал. Аркана Фенестрам изискваше време, пространство, материали и умения, които аз не притежавах.
Погледнах надолу към хартията, която държах. Откъснатото ъгълче от картата на Ксевер.
Ние нямахме способността да отворим портал – но Ксевер имаше. Той вече беше свършил по-голямата част от работата. На разсъмване след четири нощи порталът му щеше да е готов – и щяхме да можем да го използваме, за да прекратим призоваването.
Всичко, което трябваше да направим аз и Зилас, беше да го намерим.
Изгладих намачканата хартия, после я навих на руло, за да я прибера в куфара си. Всичко трябваше да бъде опаковано.
Амалия и аз бяхме решили, че три дни е максималното време, което можем да прекараме на едно място, докато ни преследват; да се бавим беше твърде опасно. Това беше вече четвъртият ден от престоя ми в апартамента на безопасната къща и не можех да отлагам повече тръгването.
Обзе ме тиха скръб. Щом си тръгнехме, шансът Амалия да се върне се свиваше до нула.
– Какво става, Амаврах?
Погледнах нагоре и с изненада открих, че Зилас ме гледа.
– Иска ми се Амалия да е тук. Започнахме това заедно, тримата, и… тя трябва да е с нас.
Но тя си беше тръгнала, защото навикът ми да прикривам чувствата си не се отнасяше само за Зилас. Не бях казала на Амалия какво изпитвам към него. Не ѝ бях показала записите от дневника на Мирин. Не ѝ се бях доверила.
Въздъхнах.
– Трябва да се извиня, но вероятно никога повече няма да я видя.
Опашката на Зилас се размърда.
– Знам къде е.
Думите му потънаха за момент.
– Ти… какво?
– В нощта, когато тя си тръгна. – Още едно размахване на опашка. – Проследих я до една сграда. Снощи проверих и тя все още е там.
– Ти излезе сам?
Той се намръщи.
– Не за много дълго. Не обичам да те оставям.
– Тогава защо отиде?
– Защото Амалия е важна за теб.
Погледнах от гримоара към амулета, после обратно към Зилас, гърлото ми се сви. Мислех, че Амалия си е отишла завинаги, а внезапното разкритие, че Зилас през цялото време е знаел къде да я намери, ме накара да се разсея.
– Да съберем всичко – казах, като се бях решила.
Натъпкахме всичките си вещи в куфара ми с изключение на амулета на Вх’алир, който се закачи на врата ми до артефакта на Импело.
Докато Зилас се обличаше в човешката си маскировка, аз стоях до прозореца и гледах към улицата долу. Мислите ми се пренесоха към Тори и Езра. Беше минала почти седмица, откакто се опитахме да извършим ритуала по призоваване, за да разделим Езра и Етеран. Отвъд стените на тази сграда те бяха преследвани – или вече бяха заловени.
А ако не внимавах, щяха да ме заловят или убият. Ако имах късмет, вече щеше да се е разчуло, че съм паднала убита, но това не означаваше, че гилдиите за лов на глави просто ще се откажат.
Измъкнах телефона за еднократна употреба от джоба си. Зора се беше опитвала да се свърже с мен в продължение на три дни, преди да се откаже. Червата ми се изкривиха виновно, но си напомних, че съм в много по-голяма безопасност като нелегален изпълнител, който се смята за мъртъв.
Докато Зилас обуваше омразните обувки, аз натиках Чорапче в чантата ѝ, след което се впуснахме надолу по стълбите и излязохме на улицата. От тъмното небе валеше студен дъжд, въздухът беше неприятно влажен и хладен в дробовете ми. Вдигнах качулката си, а куфарът ми се търкаляше след мен. Зилас носеше Чорапче, а оплакващото се мяукане на котето беше силно и настойчиво.
Тръгнахме право на север, като подминахме две пресечки с малки фирми в ниски, износени сгради. Пресякохме улицата, продължихме покрай един строителен квартал, след което забързахме през друго кръстовище.
Зилас зави към паркинга на двуетажен мотел, боядисан в крещящо зелено, вероятно за да отвлече вниманието от овехтелите му сайдинги и разпадащия се покрив. Той спря пред една врата на половината от лентата, а срещу нея имаше празен паркинг.
– Това? – Измърморих. – Амалия е тук?
Той кимна.
На три пресечки разстояние. През цялото време е била на три пресечки.
Затегнах дръжката на куфара си, после ударих с кокалчетата си по вратата. Нищо. Почуках по-силно. Вратата имаше дупчица, но тя беше толкова мръсна, че може би не можеше да се види от нея. Или си беше тръгнала? Дали бях пропуснала шанса си?
Ударих по дървото и извиках:
– Амалия? Това съм аз!
Отвътре се чу тропот, после хлопване на бравата. Вратата се отвори. Амалия стоеше на прага – слабо осветена стая с единично легло зад нея. Тя ме погледна.
Чорапче мяукаше още по-силно при вида на липсващия ѝ човек.
– Съжалявам! – Изригнах, преди Амалия да успее да каже нещо. – Съжалявам, че бях ужасна приятелка и ужасна братовчедка и просто, че бях ужасна!
Тя примигна.
– Не исках да пренебрегвам съветите ти. Беше добър съвет и се опитах да те изслушам, но има неща, които не съм ти казала, и трябваше да бъда открита с теб за чувствата си, за да ме разбереш. Не те послушах, защото аз… – Погледнах към Зилас, който се носеше до мен, и паниката се засили в гърдите ми. Засилих смелостта си. – Защото аз съм…
– Чакай! – Полуизкрещя тя.
Смутено се откъснах от нея.
Тя ме погледна предупредително, след което отвори вратата по-широко, разкривайки повече от малката стая – и мъжа, който стоеше до бюро с прикрепен към него малък телевизор.
Подвижният, плешив, с корем чичо Джак се усмихна колебливо.
Челюстта ми увисна в ужас от това, което почти бях казала пред чичо си. Затворих устата си и погледнах Амалия с болезнена благодарност, че ме е спряла.
– Ще поговорим по-късно – промълви тя, после добави с нормална сила: – Татко пристигна преди петнайсет минути. Тъкмо обсъждахме дали да дойдем при теб.
– Вие… вие бяхте? Мислех, че си приключила с мен.
Тя изпъшка.
– Да, ама… можем да поговорим и за това по-късно. Влезте тук, преди някой да ви е забелязал.
Вмъкнах се вътре, влачейки куфара си, а Зилас ме последва. Веднага щом Амалия затвори вратата, той развъртя опашка и махна слънчевите си очила от главата, а студеният му малинов поглед пробяга по призоваващия.
Чичо Джак зяпна демона, после се съвзе.
– Значи така си се справял без инфернус? Да се обличаш като човек?
– И работи доста добре – заяви Амалия. – Особено с моя специален дизайн.
– Е, това няма да е необходимо още дълго време – каза ми той. – Имам твоя нов инфернус.
През мен премина нервно вълнение.
– Нуждае се от още едно заклинание – добави бързо Амалия. – Ако го започнем веднага, ще бъде готов до сряда вечер.
– Сряда? Но това е…
– Наистина е много близо до отварянето на портала на Ксевер на разсъмване в четвъртък, да. – Тя премести краката си. – Но може би това всъщност няма значение. С татко си говорихме и смятаме… смятаме, че може би е време да се махнем оттук. Точно това искахме да обсъдим, преди да дойдем при теб.
Огледах мотела объркано.
– Да се махнем оттук?
– Не тук – каза нетърпеливо чичо Джак. – Извън страната. Трябва да ви изведа и двете от този континент – далеч от Ксевер и каквото и да планира да направи с този портал. Ако вие двете сте прави и той иска да се сдобие с един от тези всемогъщи женски демони, то ние не искаме да сме наблизо, когато това се случи.
– И трябва да се махнем от ловците на глави – добави Амалия. – Надяваме се, че полицията на МПД ви смята за мъртви, но това няма да продължи дълго, ако ви видят.
– И двата сценария са лоши. – Чичо Джак разтревожено потърка ръцете си. – И аз няма да позволя вие двете да бъдете заловени или убити.
Бягство от страната. Бихме могли. Можехме да оставим Ксевер да отвори портала си и да използва кръвта на Зилас, за да призове женски демон или каквото там възнамеряваше да прави. Можех да се откажа от желанието си да отмъстя за родителите си и да поставя собствената си безопасност пред това да поправя грешките на предците си.
Но нямаше да го направя. Както и Зилас не би го направил.
– Не мога да си тръгна. – Погледнах между тях. – Още не.
Амалия поклати глава.
– Робин, разбирам, че искаш да спреш Ксевер, но…
– Можем да спрем призоваването. – Докоснах амулета Vh’alyir. – Зилас и аз разбрахме как работи това. Това не е портал. Това е ключът към прекратяването на призоваването завинаги и спасяването на демоничния род.
Погледнах към Зилас, очите му бяха светли и свирепи.
– И ще използваме портала на Ксевер, за да го направим.
Амалия притисна дланта си към амулета Вх’алир, пръстите ѝ се свиха върху ръката на Зилас, който я държеше заедно с нея.
– „Enpedēra vīsh nā“ – промълви той.
– „Enpedēra vīsh nā“ – повтори тя задъхано.
Багрите осветиха медальона и под тях се появи заклинателен кръг, изпълнен с назъбени руни. Застанах в края на стаята с чичо Джак и ги гледах как преживяват видението на Антеа и Ж’реил, очите на Амалия бяха широко отворени от недоверие, а изражението на Зилас – мрачно.
Тя се задъхваше, после пак се задъхваше. Когато магията се завъртя бавно около тях, удивлението ѝ потъмня и се превърна в мрачно.
Сиянието се разсея и Амалия дръпна ръката си от горещия амулет.
– Боже мой.
– Да, това беше най-общо казано.
– Това беше… уау. – Тя се разтърси. – Антеа и нейният приятел демон са създали магията за призоваване така, че да може да се деактивира? Как става това?
– Кралският обет – каза Зилас и пусна амулета над главата си, за да се опре на гърдите му. – Те създадоха… мост… между своята магия и магията на Кралския обет. Ние ще разрушим този мост.
– И ще прекъснем връзката завинаги. – Прекосих стаята, за да застана до него. – Кръговете за призоваване вече няма да се свързват с магията на света на демоните, което ще попречи на демоните да бъдат привлечени през тях.
– Прекратяване на призоваването – промърмори тя с недоверие. – Край на Демониката. Унищожи цял клас магия.
Чичо Джак потърка с ръка плешивата си глава.
– Този процес ще засегне ли съществуващите договори с демони?
– Не мисля така – казах аз. – Ще развалим магията за призоваване, а не договорната магия. Което, при всички положения, не е лошо. Ако хиляди демонски договори внезапно се изпарят, най-малкото ще имаме хиляди мъртви изпълнители.
– Но вероятно много повече смърт – замисли се Амалия. – Някои демони не биха убили веднага своите контрагенти, за да задействат клаузата за изгнание.
Прекосих късата дължина на стаята покрай овехтялото легло.
– Прекратяването на призоваването изисква отворен портал. Ще ни трябват години, за да овладеем достатъчно Аркана Фенестрам, за да го направим сами, но порталът на Ксевер ще се отвори на разсъмване след четири дни.
Амалия седна в краката на леглото и ме наблюдаваше как се движа.
– Добре, да, но Ксевер има Називер и Сол, които го подкрепят, да не говорим за неизвестен брой други демони и цял култ. Той няма да остави без защита скъпоценния си портален масив.
Стиснах устни.
– Ти и Зилас никога не сте побеждавали Називер. Не можеш да очакваш, че това изведнъж ще се промени само защото този път наистина, наистина трябва да победим.
– Знам, но…
– Не можеш да прекратиш призоваването, ако си мъртва – каза тя твърдо. – Как ще получиш достъп до портала му, без той да те убие?
Спрях крачките си, ръцете ми бяха стиснати от разочарование.
– Ще създадем дх’еренит.
Вниманието ми се насочи към Зилас. Той стоеше страшно неподвижен, наблюдавайки ни с очи на хищник.
– Не можеш винаги да чакаш дх’еренит. Понякога трябва да постигнеш победа. Ние можем да го направим сега. Имаме време да се подготвим.
– Подготвим… какво? – Попитах. – Ние дори не знаем къде е направил портала.
– Можем да го разберем с онова парче карта, което си откраднала – каза чичо Джак. – Не би трябвало да е толкова трудно.
Примигнах му.
– Ще ми помогнеш?
Той издиша грубо.
– Взех много егоистични решения, Робин. Решения, заради които родителите ти бяха убити, а ти и Амалия – изложени на опасност. Не мога да променя това, но мога да ти помогна да промениш това. Наследството на Атанас е колкото мое, толкова и твое.
Очите ми се присвиха, а аз стиснах устни.
– Искаш да ни помогнеш да сложим край на призоваването завинаги?
– Да – и също така бих искал да имам възможност да забия нож в гърба на Ксевер.
Погледнах към Зилас. Демонът наблюдаваше призоваващия, после леко ми кимна. Чичо ми казваше истината.
Докато се усмихвах с облекчение, чичо Джак скръсти ръце.
– Вземи парчето карта и да разберем къде този гад е скрил адския си портал.