Глава 21
Отдръпнах се от леглото.
– Ще те оставя да си починеш.
– Ваянин?
Тръгнах към вратата, решена да избягам от стаята, за да мога да се погрижа за нараненото си сърце насаме – и също така да разбера защо ме боли толкова много, защото чувствата ми нямаха никакъв смисъл.
Матракът изскърца, когато той се свлече от него, а после ръката му улови ръката ми. Той ме завъртя с лице към себе си. Пералната машина от другата страна на стената издрънча и затрещя, докато очите му се стрелкаха по лицето ми.
– Какво става?
– Добре съм.
– Лъжеш – изръмжа той и веднага се раздразни.
Отдръпнах се от него.
– Излизам от стаята сега.
Той хвана ръкава на пуловера ми и ме дръпна към себе си.
– Кажи ми какво не е наред.
– Не искам да говоря за това.
– Току-що ти говорих за неща, които никога не съм казвал на никого.
– Това не означава, че сега трябва да ти кажа всичко.
Той оголи гневно зъби. Отдръпнах се, ръкавът на пуловера ми се опъна между нас. Той ме дръпна назад. Изтръгнах се и звукът от разкъсване на шева ме шокира.
Във вените ми нахлу паника.
– Пусни ме!
Той освободи ръкава ми толкова внезапно, че се спънах. Тъмните му очи горяха като лед, докато вдишваше през носа си.
– Страх – изрече той. – Страх, отново. Защо се страхуваш?
Препънах се още една крачка назад.
– Не съм те наранил. Никога не съм те наранявал. – Опашката му се размърда, бодлите уловиха пружината на матрака и разкъсаха плата. – Как да те накарам да не се страхуваш от мен? Какво правя погрешно?
Отдръпнах си и дъхът ми секна. Гърбът ми се удари в стената.
– Аз съм този, който се страхува! – В думите му се долавяше ръмжащо разочарование. – Ти се пречупваш толкова лесно. Винаги се страхувам, че ще те нараня. Гледам те и те защитавам, а ти все още се нараняваш, а аз се опитвам и това не е достатъчно! Защо се страхувам толкова за една пайлас, която си мисли, че ще я нараня?
С гръб, притиснат до стената, го гледах със заключени дробове. Емоциите кипяха в мен, заплетена каша, която не можех да започна да подреждам. Единственото, което знаех, беше, че сърцето ми биеше, главата ми се въртеше, а той ми казваше колко се страхува, че ще ме нарани.
Той се отдалечи от мен, след което се върна в средата на стаята с оголени зъби.
– Ти не се страхуваше, когато имаше инфернус. Аз бях твоят инструмент. Сега не съм и съм опасен.
Отблъснах се от стената.
– Не! Не е това!
Очите му се стесниха.
– Сега се страхувам, защото… защото… защото си толкова силен и можеш да ме държиш на земята, а аз не мога да те взривя с магия като пайаши.
– Не бих те наранил. Защо не го знаеш?
Засмуках въздух.
– Когато… когато се чифтосваше с payashē, страхуваше ли се от нея?
Челюстта му се сви.
– Да.
– Ти си такъв за мен, Зилас – прошепнах аз. – Не мога да не се страхувам малко.
– Но онези payashē не искаха да ме защитят. Не им пукаше.
Аз останах напълно неподвижна. Дори сърцето ми престана да бие.
– Загрижен ли си… за мен?
– Ще те защитя, а не ще те нараня. – Той примигна бързо, сякаш се бореше за правилните думи на този чужд език, който беше принуден да научи толкова бързо. – Искам винаги да си в безопасност.
Трябваше миг, само миг, за да може меката му декларация да се настани в ушите ми – и тогава тялото ми се раздвижи.
Не се притеснявах, не се чудех, не се съмнявах и не мислех, не мислех, не мислех, както го беше описал Зилас. Преодолях разстоянието между нас с бързи стъпки, ръцете ми се протягаха нагоре. Дланите ми намериха лицето му, пръстите ми се закачиха за тила му. Изправих се на пръсти.
И притиснах устата си към неговата.
Той стана твърд.
Паднах обратно на петите си, дъхът ми заби в гърлото, а по бузите ми се появи руменина. Но държах ръцете си и очите си върху него.
– Така един човек казва на друг, че го е грижа за него. И че… може би искат да се… сродят – завърших слабо.
Той се вгледа в мен и пулсът ми подскочи от начина, по който очите му се фокусираха върху мен наново, интензивни и почти предизвикателни. Ръцете му се свиха отстрани на врата ми, дланите му бяха топли, а палците – върху бузите ми. Наведе се и доближи лицето си до моето. Върховете на носовете ни се докоснаха.
Той притисна устата си към моята.
Стомахът ми изпадна от мен. Той изчака миг, за да види дали няма да се паникьосам, дали няма да го отблъсна. Вместо това сключих пръсти около китките му и се издигнах на пръсти, целувайки го по-силно – и той ми отвърна със същото.
При силния натиск на устата му разтворих устни. Той хвана долната ми устна със зъби, леко я захапа, а после долепи устата си до моята.
Горещото плъзгане на езика му отслаби коленете ми. Целувки. Дегустация. Пулсът ми се ускори, разтопената топлина се разпространи в сърцевината ми. Не осъзнах, че ме бута назад, докато не се сблъсках със стената. Задъхах се – и той се отдръпна, а устните ми изведнъж станаха студени, докато неговите изчезнаха.
Ръцете ми се вдигнаха нагоре. Хванах го за главата и придърпах устата му обратно към моята.
Дъхът му се изтръгна от носа му от изненада, а после ме притисна в стената. Ръцете му бяха в косата ми и държаха главата ми. Устните, езикът и кратките докосвания на кучешките му зъби завладяха сетивата ми.
Последния път, когато се целувахме, той беше нежен, внимателен, изследователски.
Този път беше интензивен, гладен, изискващ.
Този път устата му се движеше по моята, вземайки това, което искаше, и всяка част от мен беше готова да се отдаде на ръцете и устата му и на огъня, който беше разпалил в мен. Той ме притисна към стената, без да позволи отстъпление. В гърдите му се разнесе груб звук, когато наклоних главата си още по-назад, а устата му се затвори върху моята.
– Господи не!
Когато изкрещялата ругатня се разнесе, Зилас се отдръпна от мен. С ръце все още в косата ми, той погледна към вратата на спалнята.
Амалия стоеше на прага, облечена в якето си, а лицето ѝ беше съвсем бяло. Бръмченето и дрънченето на пералнята изпълваха тишината – шумът, който беше скрил завръщането ѝ в апартамента от чувствителния слух на Зилас.
– Зилас. – Ръцете на Амалия бяха свити в юмруци и видимо трепереха. – Махай се от нея.
Той се наведе леко назад, а опашката му се размаха.
– Махай се от нея! – Изкрещя тя, а страхът накара гласа ѝ да стане висок и тънък. – Не можеш да ѝ направиш това! Заклел си се да я защитаваш! Не можеш…
– Амалия… – изпъшках слабо.
– …да я нараниш по този начин! Ти нарушаваш обещанието си! Ти…
– Амалия! – Наполовина изкрещях. – Аз го целунах!
Тя се откъсна, а изпъкналите ѝ очи се насочиха към мен. Натиснах Зилас и той се отдръпна, а ръцете му се плъзнаха от косата ми.
– Целунах го – повторих, а лицето ми пламна, докато се борех с дълбокото смущение. – Той не е направил нищо лошо.
Тя се взираше в мен, трепереща от главата до петите. Страхът в гласа ѝ – нима е била готова да предизвика Зилас, за да ме защити, знаейки, че няма да може да се защити, ако той стане агресивен?
– Лошо – повтори тя. – Нищо лошо?
Кимнах бързо.
– Това бях аз. Аз…
– Ти го целуна. След това, за което говорихме. Че е твърде опасно. Че е грешно.
– Не е…
– Той е демон! – Изкрещя тя.
– Той е човек! – Изкрещях в отговор, пристъпвайки напред, а Зилас – зад мен. – Човек! С мисли, емоции и интелигентност.
– Демон с мисли, емоции и интелект!
– Каква е разликата? – Попитах. – Ако той нямаше опашка, щеше ли да е добре? Ако нямаше магия, щеше ли да се квалифицира като човек? Къде е твоята граница?
– Той е различен вид.
– На базата на какво? Опашката и магията?
– Не ме занимавай с глупости! Можем да започнем списъка с това как той може да се превръща в капка енергия и да прекараме следващия час в изброяване на всички начини, по които той е предвечно същество от друго измерение!
Ръцете ми се стиснаха.
– Какво значение има всичко това?
– Чуваш ли се? Разбира се, че има значение!
– Защо?
– Различни. Видове – изрече тя. – Какво, по дяволите, не е наред с теб, Робин? Мислиш си, че да чукаш демон ще е само забавление и игри, малък експеримент в спалнята?
– Тук не става въпрос за експериментиране – избухнах.
– Тогава какво? – Тя скова гръбнака си и заговори яростно. – Обясни го, Робин. Кажи ми защо си загубила проклетия си разум, защото аз съм сигурна, че не го разбирам!
Отворих уста – но не знаех какво да кажа. Секундите се проточиха.
– Добре. – Амалия придърпа чантата си към рамото. – Знаеш ли какво? Добре. Прави каквото искаш, но аз няма да седя и да гледам.
Завъртя се на петата си и се отдалечи.
За секунда бях твърде изненадана, за да помръдна, но после се втурнах след нея, подминавайки торбичката с храна за вкъщи на кухненския плот. Тя се метна във всекидневната и грабна куфара си – вече опакован, защото бяхме решили, че трябва да сме готови да напуснем това място във всеки един момент.
– Амалия – започнах рязко аз.
– Забрави за това, Робин! Свърших тук! – Тя свали купчина плат от масата за хранене и я пъхна в отворения капак на куфара си. – Почти умря тази вечер. Ксевер е на няколко дни от отварянето на портала и евентуалното заразяване с женски демон, а ти смяташ, че това е чудесен момент да се заиграеш със Зилас? Тогава действай. Нека той да те изнасили.
– Той няма да…
Тя се обърна към мен.
– Ти не знаеш това! Майната му! Дали нещо от това, което казах, изобщо е било регистрирано? – Тръгна обратно към куфара си и затвори ципа. – Останах с теб, Робин. Месеци наред. Справих се с толкова много гадости, толкова много страх, не спах, постоянно сънувах кошмари, защото живеех с необвързан демон, защото си мислех, че ти помагам. Бяхме заедно в това.
– Ти…
Тя дръпна куфара си в изправено положение и протегна дръжката.
– И за какво? Защо трябва да търпя всичко това, когато ти умишлено се излагаш на опасност?
Сълзите се забиха в очите ми.
– Амалия…
– Не. Свърших. – Тя се обърна с гръб към мен. – Забавлявай се със Зилас. Надявам се да не те убие.
Тя тръгна по коридора, а куфарът ѝ се търкаляше по пода.
– Амалия! – Избухнах и се втурнах след нея. – Ще спреш ли за минута, за да поговорим за това?
– Говорихме за това. – Без да спира, тя отвори вратата на апартамента. – Няма да рискувам живота си заради някой, който не се грижи за собствената си безопасност.
Студен страх ме заля, когато тя прекрачи прага.
– Моля те, недей! – Хванах я за ръката. – Моля те, Амалия!
Тя изтръгна ръката си, като се обърна наполовина към мен. Лицето ѝ беше изкривено, очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Не мога повече да правя това, Робин. Просто не мога.
Обръщайки се, тя се отдалечаше. Останах на вратата и я гледах как си тръгва със сърце в гърлото. Тя изчезна зад ъгъла.
Изчаках, но тя не се върна.
Назад към част 21 Напред към част 23
