Глава 23
Когато започнах да си мия косата под душа, реалността на това, което бях направила – това, което бяхме направили – се прояви.
Стоях замръзнала с ръце в измитата си коса и ме връхлитаха дузина емоции наведнъж. Шок, срам, тревога, но и изумление, вълнение и нов прилив на горещ копнеж. Спуснах ръцете си и погледнах китките си. Бяха нежни, но бледата ми кожа не беше накърнена. Нямаше следи от синини.
Той не ме беше наранил – и дори когато бях напълно безпомощна, никога не бях изпитвала страх.
Объркващ коктейл от чувства се завъртя в мен, докато набързо приключвах с душа, подсушавах се и бързах да отида в спалнята, за да се облека в меки панталони за йога и пуловер с качулка. Слава богу, бях си взела два сутиена, защото Зилас беше съсипала другия ми.
Още една гореща тръпка ме прониза при тази мисъл.
Изтърках с кърпата косата си, след което я захвърлих в банята и се върнах в дневната, като мислено се подкрепих. Одеялото беше върнато пред масичката за кафе, а Зилас седеше на нея с амулета Вх’алир в ръце. Той погледна нагоре, когато се появих, и аз моментално изгубих нервите си.
Пристъпих към масата, но не успях да седна до него. Половината от мен искаше да избяга от стаята, а другата половина искаше да се качи в скута му.
Усуквайки пръстите си, се изкашлях неловко.
– Ем… Зилас?
Той ме погледна в очакване.
– Когато каза… че демоните могат да избират кога да имат млади… това означава ли, че и вие можете да избирате?
– Вар. Все още не искам да имам млади.
Заля ме облекчение. В разгара на работния ден не бях взела предвид този конкретен риск. Не можех да започна да гадая дали изобщо е възможно, но поне не трябваше да се притеснявам за това.
Издишах набързо, взех от крайната масичка парчето от счупения ни инфернус и се загледах безсмислено в него, а нивото на тревогата и смущението ми отново се покачи. Защо сега ми беше толкова трудно да погледна Зилас в очите?
Силно дръпване на задната част на панталона ми. Паднах и се приземих в скута на Зилас. Той хвърли амулета на Вх’алир на масичката за кафе и ме обгърна с ръце.
– Ти си zh’ūltis, amavrah.
– Не ме наричай глупава. И какво прави…
– Ти се изчервяваш. Сега имаш смущаващи мисли, нали? Не искаш да ми кажеш какво си мислиш.
Стиснах зъби, ръката ми се стисна около отломката от инфернус. Точно на момента лицето ми отново се разгорещи. Дали той беше нелепо проницателен, или аз бях болезнено очевидна?
– Вече не чувам мислите ти – подкани той.
– Добре – промълвих аз.
– Защо не искаш да ми кажеш?
Защото ме беше срам – дума, която му беше още по-трудно да разбере от „съпричастност“. Опитах се да се отдръпна от скута му, но той затегна хватката си, придърпвайки ме обратно към гърдите си.
– Ще те пусна, след като ми кажеш.
– Не можеш да го направиш!
– Аз съм по-силен от теб.
Челюстта ми отново се стисна и се извих безпомощно.
– Зилас!
– Страхуваш ли се?
– Не – изръмжах. – Ядосана съм.
Хрипливият му смях ме накара да настръхна.
– Харесва ти, когато те държа, нали?
Изчервяването ми се задълбочи.
– Добре! Просто исках да знам дали… дали винаги притискаш Пайаше, както направи с мен.
– Така е по-безопасно. Понякога payashē се страхува, когато е под мъж. – Сякаш за демонстрация, той ме стисна достатъчно силно, за да изкара въздуха от дробовете ми. – Или пък решава, че не иска да се чифтосва по средата на чифтосването. Държането на ръцете ѝ затруднява нападението с виш.
Примигнах.
– Пайаше се страхува, така ли?
– Не от мен, защото аз не съм голям като другите мъжки. Но все пак държа ръцете им, за да съм в безопасност.
– Все пак не бих могла да те взривя с магия.
Той пъхна лицето си отстрани на шията ми и зъбите му се впиха в кожата ми.
– Не, но ти искаше да те държа на земята.
Изчервих се, кожата ми изтръпна, а пулсът ми се ускори. Отломката от инфернус се изплъзна от внезапно отпуснатите ми ръце, отскочи от крака ми и се приземи върху одеялото с почти нечут тътен.
Зилас вдигна глава и се вгледа в счупената реликва. Дъхът му секна, след което се хвърли напред, като почти ме изхвърли от скута си, и грабна отломката.
– Левх! Kir tūiredh’nā nul id?
Преди да успея да попитам какво се е случило, той се извърна на другата страна и грабна амулета Vh’alyir от масичката за кафе. Държеше двата предмета един до друг пред нас, а аз мигах към тях, затворена в кръга на ръцете му.
– Знакът за дух. – Думите му бяха бързи, а акцентът му – силен. – Има го и на двата. И двете са местата, където се срещат духът на демона и човешкият дух.
Пусна отломката от инфернус, хвана китката ми и притисна амулета на Вх’алир към дланта ми. Ръката му се притисна към другата страна на медальона, а пръстите му се свиха върху моите, заключвайки ръцете ни.
– Помниш ли думите, амаврах?
Сърцето ми биеше по съвсем различен начин, отколкото преди минута. Никога нямаше да мога да забравя тези чужди думи. Те бяха спасили живота ми. Промениха живота ми. След като изрекох тези думи, вече никога не бях същата.
При кимването ми пръстите му се стегнаха – тогава заговорихме заедно, фразата прошепна по устните ни в съвършен унисон, думи, споделени за последен път в онзи ужасен, преобразяващ ден, когато бяхме свързали душите и съдбите си един с друг.
– „Enpedēra vīsh nā.“
Амулетът пламна горещо под дланта ми и светът се превърна в ярък, кървав пурпур.
Червена светлина покри всичко.
Безкрайното, безоблачно небе блестеше с бледо розово сияние. Аленият пясък се простираше във всички посоки, като се търкаляше в нежни, брулени от вятъра дюни. Огромни струпвания на тетрагонални кристали стърчаха от пясъка като гаргантюански копия, които се опитваха да пробият недостижимото небе. В причудливата червена мъгла те имаха оттенък на мека роза.
Отне ми много време да осъзная, че все още съм в скута на Зилас, одеялото е под нас, а ръцете ни са преплетени около амулета. Усещах ги, усещах го, но не можех да ги видя.
– Ахлевиш – прошепна Зилас, гласът му беше мек и близък до ухото ми, докато назоваваше кристалните образувания. – Аз познавам това място. Бил съм тук.
С трепереща ръка посегнах към най-близкия кристал – тесен шип, висок седем фута. Пръстите ми преминаха през него. Илюзия.
Видението затрептя, пясъкът и небето се развълнуваха. Отново се втвърди – и аз изтръпнах.
Един демон беше приседнал до нас.
Той се взираше в далечината, като че ли не ни забелязваше. Можеше да бъде по-големият брат на Зилас – лицето му беше по-слабо и по-твърдо, мускулите му – твърди и жилави. Вместо доспехи носеше обикновена обвивка около бедрата си, завързана с плетено въже, а около долните му крайници беше завързан още плат.
Тъмната му коса беше подстригана неравномерно, къса и прагматична, но аз почти не я забелязах, твърде съсредоточена върху осемсантиметровите рога, тъмни и рижи, извити елегантно от заплетената му коса.
Демонът гледаше право напред, очите му светеха ярко, после закрачи напред. Държеше се ниско до земята като дебнещ тигър, ръцете му леко докосваха пясъка, босите му крака се движеха с бавна, плавна грация. Докато ни изпреварваше, опашката му увисна зад гърба му и завърши с два остри бодли, които се извиха назад към тялото му.
Ходенето му се успокои.
Движение сред ахлевишите. Една жена излезе между два извисяващи се кристала, а едната ѝ ръка се движеше по лъскавата повърхност. Очите ѝ бяха широко отворени, а човешкото ѝ лице – отпуснато от страхопочитание.
Полата ѝ на етажи падаше до глезените, всеки слой плат беше ярък и шарен, макар че червената мъгла на видението заличаваше цветовете им. Широк колан обгръщаше талията ѝ, а горнището ѝ имаше къси, прилепнали ръкави и V-образно деколте, което се спускаше чак до пъпа ѝ, разкривайки гол триъгълник от кожата ѝ. Изработените огърлици покриваха горната част на гърдите ѝ, а висящите им краища висяха между полузакритите ѝ гърди. Дългата тъмна коса падаше по гърба ѝ, усукана с връзки от плат.
Не можах да отгатна цвета на кожата ѝ в червения оттенък – можеше да е с маслинова кожа, бронзова кожа или с дълбок загар, но за всеки, който е изучавал Древна Гърция, това облекло беше безпогрешно.
Тя беше минойка – цивилизация от бронзовата епоха от остров Крит и първата истински развита култура в Европа.
Докато жената се придвижваше през издигащите се кристали, демонът се плъзна напред с още една крачка, движенията му бяха толкова бавни, че грацията би трябвало да е невъзможна, но той препускаше по пясъка.
Но колкото и незабележимо да се движеше, той не избяга от вниманието на жената.
Тя се завъртя с лице към него, а ръката ѝ скочи към широкия ѝ колан от плат. Изчезна мекото удивление в лицето ѝ, заменено от безстрашна стомана, докато вадеше здрав шнур, на който висяха дървени талисмани, на всеки от които беше издълбано заклинание. Артефакти.
Демонът и човекът се взираха един в друг, на трийсет стъпки разстояние помежду им.
Опашката на Вх’алир потрепна.
– „Kar eshathē?“
Устните му се раздвижиха, но звукът на думите му не излезе от тях. Те изпълниха ушите ми, обграждайки ме като пурпурната илюзия.
Ръката на Зилас се стегна около средата ми.
– Той попита: „Каква си ти?“
Задържайки погледа на демона, жената заговори – език, който никога не бях чувала преди. Език, който е бил изгубен за историята преди повече от три хиляди години, когато микенските гърци са превзели Крит и са погълнали разпадащите се остатъци от минойското общество.
Макар да не разбирах нито дума от думите ѝ, в главата ми изникна мисълта, че се пита дали това странно място е Подземното царство.
Демонът Вх’алир, който не можеше да я разбере, се поколеба за дълъг миг, след което бавно се надигна от клекалото си. Жената се напрегна, ръката ѝ се стисна около колекцията ѝ от артефакти. Имаше ли представа колко неподготвена е за битка с демон?
Предпазливо вдигайки ръка, вх’алирът посочи към нея.
– Пайаше?
Тя се намръщи, после притисна ръка към гърдите си.
– Антеа.
Гласът ѝ също идваше отвсякъде и отникъде, кух в ушите ми по същия начин, по който това видение беше измито от всички цветове, освен червения.
Със свити очи демонът повтори:
– Антеа.
Тя отново потупа гърдите си.
– Антеа.
– Антеа – повтори той безупречно.
Тя посочи към него и зачака.
Той потупа голите си гърди.
– Zh’rēil.
– Ж… рил – повтори тя с усилие.
– Ж’реил – поправи я той.
– Ж-ре-ил.
Той я разгледа, след което предпазливо се приближи.
Zh’rēil спря на десет крачки от Антеа, разгледа я внимателно от косата ѝ до сандалите ѝ на краката ѝ, след което се премести отново – заобиколи я. Тя се обърна заедно с него, стиснала здраво артефактите си.
Върна се на изходната си точка и се приближи.
Тя извика една дума и нейният рязък, предизвикателен отпор го накара да се отдръпне встрани в отбранително отстъпление.
Потъна в клек и отново се спусна напред, като може би си мислеше, че ще изглежда по-малко заплашителен, ако е наполовина по-нисък от нея. Очите на Антеа бяха широко отворени, но тя удържа позицията си.
Ж’реил се приближи достатъчно, за да протегне ръка и да докосне ръба на ленената ѝ пола. Той разтърка плата между пръста и палеца си, а опашката му се размърда настрани. Главата му се наклони назад, а очите му се движеха по лицето ѝ, докато ноздрите му се разширяваха.
Опашката му замря.
Той скочи със светкавична скорост, изтръгна въжето с артефакти от ръката ѝ, докато я преобръщаше. Тя се свлече на пясъка, а той я обърна по корем и я притисна към земята.
Задъхах се от внезапната сила, стискайки китката на Зилас.
Антеа не издаде нито звук, докато се гърчеше яростно под ръцете и коленете на Ж’реил. Може би се страхуваше да привлече още врагове, ако вдигне твърде много шум.
Той натисна тила ѝ, за да я задържи неподвижна, после се наведе и помириса косата ѝ. Дърпайки и потупвайки дрехите ѝ, той сякаш се опитваше да разбере каква е тази странна жена. Все още върху нея, той я обърна по гръб и притисна горната част на ръцете ѝ с колене. Тя протегна ръка, посягайки към артефактите си в пясъка, точно извън обсега.
Ж’реил сложи ръце на лицето ѝ и тя се стресна. Той я погали по бузите, докосна косата ѝ, дръпна горната ѝ устна, за да види зъбите ѝ. Наведе се близо до нея и се вгледа в очите ѝ, недоумявайки за необичайния им вид.
Тежестта му върху ръцете ѝ се премести – и тя се свлече от наниза си с артефакти. Тя ги запрати към него и изкрещя заклинание.
Светкавица от сребристочервен ален цвят отхвърли Ж’реил назад. Антеа се претърколи, скочи на крака и се втурна нанякъде. Демонът се надигна, невредим, и се втурна след нея в плъзгаща се прозявка.
Видението на Ахлевиш и пясъка се замъгли, после се оправи. Същият район, различно място – и този път пейзажът се доминираше от нов елемент.
Върху кристална основа се намираше съвършен кръг. Парчета от натрошен кварц обсипваха пясъка около кръга като шрапнели, сякаш образуването на портала бе заличило масивния Ахлевиш.
Антеа коленичи от едната страна на кръга. Ж’реил коленичи от другата страна.
Трябва да е минало време, защото облеклото и косата на Антеа бяха различни. И един още по-ясен показател, че това е различен ден: тя изглеждаше незаплашена, докато гледаше Ж’реил.
Демонът се наведе над гладката повърхност на портала, навел глава и щръкнал с опашка, докато се взираше в бледорозовото небе, което вероятно щеше да е синьо, ако не беше червеният оттенък на видението. Протегна ръка в портала, сякаш посягаше към воден басейн.
Ж’реил погледна невредимата си ръка, после се върна към кръга. Протегна ръка, поколеба се, после пусна пръстите си и ги измъкна обратно.
Смеейки се, Антеа се наведе напред и пъхна цялата си глава и рамене в портала. Ж’реил я наблюдава за момент, след което вкарва ръката си. Придържайки се към кристалната основа с другата си ръка, той също пъхна главата си вътре.
Дали главата и раменете му се бяха появили от другата страна на портала? Дали гледаше в човешкия свят, първият демон, който някога е зърнал Земята?
Видението се разкъса и отново се преформира. Същото място, все така портал, но дрехите на Антеа отново се бяха променили. Още един ден. Двамата с Ж’реил седяха на пясъка, на пет предпазливи крачки разстояние помежду им, докато тя пантомимираше различни действия. При всеки жест Ж’реил произнасяше минойска дума.
Още един блясък, нова сцена. Ахлевишите бяха изчезнали, заменени от груби каменни блокове, стърчащи от дюните. Ж’реил тръгна по променящия се пясък, а Антеа го последва.
Амулетът на Вх’алир стана неприятно горещ върху дланта ми.
Тъмни форми в пясъка. Ж’реил спря и Антеа се присъедини към него. Двамата се вгледаха в безплодното пространство.
Десетки тела. Демони, чиято плът гниеше, а телата им бяха разкъсани. Странни влечугоподобни същества се стрелкаха сред труповете, търсейки ядливи части. Различни по дължина рога бележеха черепите на мъртвите, а малкият им ръст разкриваше, че са демони от Вх’алир.
Zh’rēil заговори, бързите демонични думи се търкаляха от езика му, гласът му беше нисък и ръмжащ.
Устата на Зилас докосна ухото ми.
– Той ѝ казва… че Домовете от трети ранг преследват неговия Дом. Вх’алири се убиват за забавление на по-силни демони … но когато той разказа на Навентис, на другите Динен не им пукаше.
Навентисът, където веднъж годишно се събираха най-могъщите демони, трябваше да се занимава с въпроси като избиването на един от дванайсетте Дома, нали?
Антеа изслуша ръмжащото разочарование на Ж’реил, после промърмори нещо в отговор. Демонът се намръщи, след което отново започна на спиращ минойски.
Видението се замъгли и преформира.
Пустинята беше изчезнала. Антеа и Ж’реил стояха на скалист хълм, който беше много по-познат от виденията на извисяващи се кристали и портали, но в залива под тях имаше… разрушение. Някогашният процъфтяващ пристанищен град се беше срутил, а каменните сгради бяха превърнати в отломки. Там, където сушата се сливаше с водата, разбитите килове на дървени кораби се носеха по останките като огромни скелети.
Антеа говореше и жестикулираше, а движенията ѝ бяха изпълнени с гняв. В главата ми се въртяха странни представи – че тя говори за огромни вълни, които се удрят в брега отново и отново, унищожавайки всичко. После, докато народът ѝ бил осакатен от бедствието, нашествениците дошли – и продължили да идват.
Пурпурни вълни, когато видението отново се промени.
Изведнъж се озовахме в една стая. Беше тъмно, на една маса светеше сурова маслена лампа. Антеа и Ж’реил стояха един срещу друг, а масата между тях беше отрупана с листове дебела папирусова хартия.
Задържайки погледа на демона, тя заговори тихо, бавно, с акцент. Този път странното усещане за разбиране в мен беше неоспоримо – нещо в начина, по който говореше, в интензивността на всяка дума, сякаш шепнеше директно в съзнанието ми.
– Тогава нашият договор ще бъде следният: ще обединим уменията и магията си, за да вържем кралете на демоните. Старите демони, които са позволили избиването на твоя дом, ще станат роби в моя свят, лишени от волята си. Аз и моят народ ще използваме силата им, за да защитим нашия остров.
Очите на Ж’реил заблестяха в притъмнената стая.
– Ние ще обвържем нашите потомци, както и себе си, защото този пакт ще продължи сто години от този ден – време за твоя Дом да възстанови силата си и време за моя народ да наложи мир. Тогава нашите деца ще го прекратят.
Ж’реил промърмори съгласието си.
Сцената се разтвори. Топлината на амулета на Вх’алир опари дланта ми, а болката изтръгна съзнанието ми.
Оформи се ново видение.
Антеа и Ж’реил стояха един до друг на ръба на портала, заобиколени от пясък и извисяващи се Ахлевиш. Антеа носеше подобно облекло, но гънките и бръчките бяха състарили лицето ѝ. Бели ивици се виеха по косата ѝ и тя не стоеше толкова висока. На въжето около врата ѝ висеше груба, но позната форма: инфернус.
Не можах да разбера дали Ж’реил видимо се е състарил, по по-тъмната му кожа бяха полепнали вечерни сенки. Той държеше въжена корда, на която се люлееше амулетът Вх’алир.
– Започваме – каза той.
– Да. И когато дълговете на враговете ни бъдат изплатени, моят потомък ще те повика, за да сложиш край на това. – Тя докосна медальона. – Готов ли е ключът?
Той го хвана.
– „Dūkāra Vh’alyir et Dīnen evashvā vīshissā.“
От кристала избликна пурпур, сложни заклинателни кръгове се завъртяха около него, преди да избледнеят.
Тя се вгледа в него.
– Тогава сбогом, Ж’реил.
– Сбогом, Антеа.
Потъвайки в приклякване, тя прокара глава и рамене през тъмния портал, след което се изкачи тромаво през него. Сандалетите на краката ѝ изчезнаха.
Ж’реил стоеше на ръба на портала, неподвижен, държейки амулета в свит юмрук. Минутите се изнизаха, после кръгът започна да се свива. Ставаше все по-малък и по-малък, докато не изчезна напълно. Остана само плоският връх на разбития Ахлевиш, където се беше оформил порталът.
Отворил ръка, Ж’рил вдигна амулета, за да се вгледа в гравираното му лице.
– Дакевх’ил Ахлеа на?
Той пусна шнура около врата си и когато амулетът се настани на гърдите му, гледката от червен пясък и розов кристал се разми. Багрите на отблясъците избледняха и дневната светлина отново се появи.
Назад към част 23 Напред към част 25
