Глава 27
Очите на Амалия се движеха по страницата, а между веждите ѝ се появи бръчка, докато четеше. Гледах я със скръстени ръце, опитвайки се да не се притеснявам прекалено много.
Накрая тя спусна тетрадката – но не ме погледна, продължавайки да се взира в почерка ми.
– И така, Мирин се влюбила в своя демон.
– Да – прошепнах аз.
– А ти си влюбена в Зилас.
По бузите ми премина топлина и ми се прииска да потъна в пода и да изчезна – но трябваше да проведем този разговор. Това, че не го проведохме, беше причината тя да си тръгне.
– Да – задавих се.
Поне бяхме сами за моята изповед – и то на място, което е много по-удобно от хотелската стая на Амалия.
Чичо Джак беше избрал новото ни скривалище: обзаведен тавански апартамент в центъра на града с три спални и огромен отворен хол с повече от достатъчно място за приготовленията ни. Той, с помощта на Зилас, разгъваше огромен куп карти в основната стая. Решението му на дилемата за местоположението ни беше изненадващо просто: имаше малко топографски карти на провинцията.
Затова той беше купил всички. Трябваше просто да съпоставим скъсаното парче със съществуваща карта.
Докато те се захващаха за работа, аз заварих Амалия в стаята ѝ, където тъкмо беше приключила с поставянето на новата шевна машина, и ѝ показах преводите си на записите от дневниците на Мирин и Мелита.
Амалия си пое дъх, а кичур руса коса се отметна от лицето ѝ.
– Не го разбирам. – Тя прокара пръст по страницата, минавайки през признанието на Мирин. – Искам да кажа, че го разбирам донякъде, но… той е демон.
Вместо яростна или отвратитена, декларацията ѝ беше просто озадачена.
– Не знам как да го обясня – казах тихо аз.
– Предполагам, че любовта никога не е толкова логична, нали? – Тя хвърли поглед към мен. – И така?
– И така… какво?
– Ти направи ли го?
– Какво да съм направила?
Тя завъртя очи.
– Сигурна ли си, че не си девствена?
Пламтяща руменина обгърна бузите ми, когато със закъснение се досетих.
– Не съм… това е лично.
– Няма как! Ти си го направила? – Тя се втренчи в мен. – И все още си цяла?
– Разбира се, че съм цяла – измърморих аз унило.
– Добре ли беше?
Стиснах челюстта си и се загледах в пода, а лицето ми пламна.
Тя се разсмя леко главозамайващо.
– Боже мой.
– Просто… просто го остави, добре?
– Добре, добре, но сега ми е любопитно. Колко голям е неговият…
– Амалия!
– Уф, добре. – Тя изпъшка, после се облегна назад, подпряла ръце на матрака. – Значи си влюбена в Зилас – и правите джиджи-биджи.
Погледнах я.
– Ами всичките ти планове да го изпратиш у дома?
Болката удари без предупреждение и прониза сърцето ми. Прегърбих се напред.
– Той ще мине през портала на Ксевер.
Миг мълчание.
– Чувства ли той същото към теб? – Попита тихо тя.
Вдигнах глава и погледнах към вратата на спалнята. От другата страна Зилас се опитваше да определи местоположението на портала. Той нямаше да се успокои, докато не приключи започнатото от предшественика му. Дори и да не беше обещал на пайаши, че ще промени света, той трябваше да направи това за Вх’алир и за Ахлява.
Знаейки това, можех да дам само един отговор – същия, който той беше дал на мен.
– Няма значение.
Бяхме готови за битка.
В единия край на просторната всекидневна на пода лежеше голяма топографска карта, до която беше залепено съответното парче от картата на Ксевер. Бяхме удължили опорните линии до пресечната им точка: мястото, където той беше създал порталната мрежа.
Първоначалните ми търсения не се бяха увенчали с успех, защото гледах в грешната посока. Земната маса приличаше на полуостров или остров, така че търсех подобна форма по крайбрежието. Но Ксевер беше тръгнал в обратна посока.
От Тихия океан на петнадесет мили навътре в сушата се простираше заливът Бурард – ивица солена вода, която отделяше Ванкувър от планините на Северния бряг. А на десет мили навътре в залива се намираше малък дебел полуостров, наречен Адмиралтейска точка. Той представляваше залесено подножие с няколко туристически пътеки покрай брега, но иначе беше необитаем.
Върхът на подножието беше мястото, което Ксевер беше избрал за своя портал.
В другия край на всекидневната бяха подредени нашите принадлежности. Най-големите и може би най-полезните неща бяха кантрипната екипировка за мен, Амалия и чичо Джак. Вътрешните им подплати бяха бродирани с втвърдяващи кантри, което ни позволяваше да направим дрехите си почти непробиваеми за тридесет секунди.
Амалия беше направила костюм и на Зилас, но тъй като той не можеше да отиде в инфернуса с него, решихме да го оставим.
До дрехите имаше малка купчина новоизработени артефакти, които ние тримата трябваше да си поделим. Два дубликата на моя импело артефакт, по един за Амалия и чичо Джак, плюс още няколко варианта, които смятахме, че ще се справят добре с Називер – и евентуално с култистите.
В средата на стаята имаше широк метър и половина заклинателен кръг, нарисуван директно върху пода. Един инфернус блестеше под горните светлини, разположен в главния възел на масива. Центърът на медальона беше празен и чакаше да се появи знака на Дома.
Разхождах се напред-назад пред кръга. Още трийсет минути, след което ще можем да се екипираме, да си съберем нещата и да тръгнем.
Право към портала на Ксевер.
До разсъмване оставаха малко по-малко от пет часа, а ние възнамерявахме да бъдем на портала доста преди това. Веднага щом инфернусът се зареди напълно, двамата със Зилас щяхме да се свържем с него. След това щяхме да сме готови да тръгнем.
Замаяна от ходенето, аз се запътих по дървения под. Когато минавах покрай вратата на спалнята на Амалия, гласовете на нея и чичо Джак се носеха навън, обсъждайки някакъв аспект от нашия план. Единственият, който липсваше в новото ни скривалище, беше Чорапче. Вчера я бяхме настанили в котешка къщичка… за всеки случай, ако никога не се върнем.
Влязох в стаята си, затворих вратата и се обърнах с лице към леглото. Зилас беше седнал на него, с гръб към таблата, с книга в скута си.
Сърцето ми се сви, докато пълзях на леглото и сядах до него. Гланцираната страница, на която беше изобразена планината в Орегон, ме гледаше с прегънато ъгълче.
Притиснах се до страната му, носът ми се изпълни с димния му аромат и опрях глава на рамото му. Топлината му се просмука в мен, тялото му беше плътно до моето. Мисълта, че след няколко часа той ще си отиде… не ми се връзваше. Нямаше смисъл. Как можех да загубя това?
Как можех да го загубя?
– Иска ми се да бяхме пътували заедно – прошепнах – и да бяхме видели всички места в книгата ти, дори и това да отнеме цял живот.
Особено ако отнеме цял живот.
– Хнн. – Главата му се завъртя и аз погледнах нагоре. Челата ни се докоснаха. – Щеше ли да прекараш живота си с мен, амаврах?
Въпросът му потъна в мен, забивайки се в разпадащото ми се сърце.
– Да.
– Въпреки че не съм хх’айнун и не бих могъл да правя всички хх’айнунски неща?
В очите ми се появиха сълзи.
– Да.
– Въпреки че е по-опасно за теб да не бъдеш изпълнител?
– Това няма значение. – Докоснах бузата му, след това плъзнах ръка нагоре в косата му и притиснах върховете на пръстите си към малките му рога. – Щеше ли да прекараш живота си с мен, въпреки че не съм пайаше и ти не принадлежиш на моя свят?
Малиновите му очи се преместиха по лицето ми.
– Робин!
Стреснах си от вика на Амалия, ръката ми се издърпа от косата му.
Вратата на спалнята се отвори и Амалия се втурна вътре, а чичо Джак я следваше веднага след нея. Лицето ѝ беше бледо, а в ръката си стискаше светещ мобилен телефон.
Мигновено се разтревожих и отметнах краката си от леглото.
– Какво става?
– С татко си говорихме за наградите за нас и той отиде да изтегли профила ми в сайта на полицията, за да види обвиненията, и виж!
Тя пъхна телефона под носа ми. Бяла уебстраница запълни екрана с митичен идентификационен код отгоре. Под него трябваше да има нейното име, снимка и лична информация. Вместо това имаше един-единствен ред текст:
Damnatio Memoriae
Загледах се в двете думи.
– Какво… какво означава това?
– Не знам, но го има и в твоя профил, виждаш ли? – Тя почука по екрана, после го вдигна отново. – Същото нещо! Какво, по дяволите?
Подобно на страницата на Амалия, „Damnatio Memoriae“ беше заменило името ми и информацията за мен на страницата на архива на МПД. Погледнах въпросително към чичо Джак, но той поклати глава.
– Никога преди не съм виждал подобно нещо. Възможно е да е грешка в уебсайта.
– Не – казах със смразяваща увереност. – Грешка в уебсайт не би била на латиница. А damnatio означава проклятие, неблагоприятна присъда.
Амалия се отдръпна.
– Искаш да кажеш, като че ли… вече сме осъдени?
– Damnatio memoriae – промълвих аз. – Проклятие на… паметта. Като… изтриване на спомените ни?
– Или изтриването ни от всякаква памет? Да ни премахнеш от базата данни е все едно да кажеш на останалата част от митичния свят, че не съществуваме.
Побиха ме тръпки.
– Опитай се да потърсиш Езра.
Тя писа на телефона си за миг.
– Цялата информация за него също е изчезнала. Дори наградата и предупрежденията за магьосник демон.
– Ами Тори, Аарон и Кай?
Още едно чукане.
– Същото.
Студът във вените ми се задълбочи.
– Потърси в „Врана и чук“.
Тя ме стрелна с уплашен поглед, след което въведе името на гилдията в търсачката.
– Damnatio Memoriae – прошепна тя.
– Изтрита. – Притиснах върховете на пръстите си към слепоочията. – Някой ни е изтрил… и то не само теб и мен. Цялата гилдия „Врана и чук“. Защо полицията би направила това? Те могат да разпускат гилдиите, но не ги изтриват, освен ако…
Освен ако някоя гилдия или група не застрашава тайната на магията. Това беше основната задача на МПД: да защитава магията. Но „Врана и чук“ не се беше опитвала да разкрие съществуването на магията.
Но се бяха опитали да разкрият съществуването на сектата на Ксевер.
Затворих очи, като си върнах картината на града от кулата. Червеният кръг около „Врана и чук“, хартията, нагъната от силното влачене на писалката по нея. Другите маркировки в различни цветове… около гилдията.
Изтриването на списъка на гилдията от базата данни на полицията беше безсмислен ход, освен ако Ксевер не възнамеряваше да изтрие и самата гилдия – и всички нейни членове.
Изправих се на крака.
– Ксевер планира да унищожи „Врана и чук“.
Амалия и чичо Джак зяпнаха. Зилас, приседнал на леглото, бързо мигайки.
– Откъде знаеш това? – Попита тя съмнително.
– Това е той! – Докоснах с пръст телефона. – Той е зад това. Не знам как, но да дърпа конците от сенките е неговият почерк. Той ще загуби всичко, ако култът бъде разкрит, а единственият начин да запази култа в тайна е да унищожи гилдията, която се опитва да го разкрие.
Амалия погледна от телефона си към мен и обратно.
– Как можеш просто да унищожиш една гилдия? Не е като да може да хвърли бомба върху сградата.
– Не му трябва бомба. Вампирите, Амалия, помниш ли? Той се опитваше да създаде сила от пристрастени към демоничната кръв вампири. Това не беше просто за забавление.
– И големите. – Гърлото ѝ се раздвижи с преглъщане. – Той ги продаде на онази тъмна магьосница, но защо изобщо е имал армия от големи?
Затворих очи, като си върнах картината на града от кулата. Червеният кръг около „Врана и чук“, хартията, нагъната от силното влачене на писалката по нея. Другите маркировки в различни цветове… около гилдията.
Изтриването на списъка на гилдията от базата данни на полицията беше безсмислен ход, освен ако Ксевер не възнамеряваше да изтрие и самата гилдия – и всички нейни членове.
Кимнах.
– И демонични магове. Култът почита демоните, а да ги натъпчеш в човешки тела не е това, което бих нарекла благоговение. Той не е създавал демонични магове за култа.
– Той ги е направил, за да защити култа. – Тя стисна здраво телефона. – Трябва да предупредим гилдията.
Запътих се към нощното шкафче и грабнах телефона за еднократна употреба. Бях го изключила, откакто бяхме всички заедно, и се озърнах тревожно, докато се включи.
Екранът се оживи. Нямаше нови съобщения от Зора. Натиснах номера ѝ и започнах да чакам.
Той премина директно в гласова поща.
– Искам да кажа, че е посред нощ – промърмори Амалия.
– Последния път тя отговори посред нощ. – Подадох ѝ телефона. – Опитай с Езра, Тори и останалите.
Тя набираше номер след номер. Никой не отговори.
Взех безполезния телефон обратно и го пуснах на леглото.
– Ако ти предстоеше да опиташ рядка, опасна магия, за която си се подготвял години наред, и имаше гилдия, готова да ти провали всичко, щеше ли да ги елиминираш преди или след важното заклинание?
– Преди – отговориха в един глас Амалия и чичо Джак.
– Той ще ги унищожи тази вечер. Сега. Преди заклинанието за портала да е готово.
Между нас четиримата се проточи дълго мълчание.
– Трябва да отидем в Адмиралтейската точка – каза Амалия. – Трябва ни време, за да разберем какви са защитите на Ксевер и как да стигнем до портала.
– Ако води война с вашата гилдия – добави грубо чичо Джак – тогава няма да е на портала. Толкова по-добре за нас е да придобием контрол над него, преди той да пристигне.
Логиката им беше солидна и аз прехапах устни, докато се обръщах към Зилас. Той ме погледна през гръб, обмисляйки възможностите ни.
– Ксевер и Називер може да са в гилдията – каза той. – Това е добро място за dh’ērrenith. Можем да ги хванем в капан между враговете им и когато са мъртви, да отидем до портала. – Появи се вълчата му усмивка. – А аз обещах на Дариус, че ще защитя гилдията му.
Адреналинът се втурна през мен. Като отдръпнах раменете си назад, се изправих пред Амалия и чичо Джак.
– Първо отиваме във „Врана и чук“.
– Е, по демонски. – Очите ѝ се стесниха, докато се плъзгаха по Зилас. – Ако ще риташ задника на Називер на публично място, значи все пак ще ти трябва екипировка.
Веждите му се смръщиха въпросително.
– Демон, толкова разпознаваем като теб, не може да тича наоколо с цялата тази светеща червена магия на показ. Всички ще знаят, че си демонът на Робин. Но знаеш ли кой би могъл да тича наоколо с демонична магия и никой да не може да я припише на Робин?
– Кой?
– Демоничен магьосник.
Назад към част 27 Напред към част 29
