Глава 18
Леговището на моя враг. Не скромна градска къща или скромен апартамент, а единствено по рода си жилище с лукс, изисканост и цена, която засрамваше и крещящото имение на чичо Джак.
Погледнах Зора, чиито устни бяха стиснати, докато се взираше в тези врати. Тя също беше разбрала, че сме на път да стъпим във вражеска крепост.
– Това място може да не е без охрана – предупреди тя шепнешком. – Трябва да бъдем бързи и внимателни. Андрю, Венера?
Андрю измъкна от джоба си черно куфарче, в което се виждаше комплект ключалки. Докато коленичеше пред вратата, Венера извади нещо, което приличаше на шишенце с прозрачен лак за нокти. Тя го разклати бързо, след което използва малката четка, за да разнесе течността по горния ръб на вратата.
Наведох се към Зора.
– Какво прави Венера?
– Магнитен разтвор – прошепна тя. – Ако има охранителна система, това ще попречи на алармата да се задейства, когато вратата се отвори.
Затворът щракна. Андрю побутна вратата с малко и като зареди отново малката си четка, Венера разнесе още течност по вътрешната рамка. Докато затваряше бутилката си, той отвори вратата още повече.
Промъкнахме се вътре и ни посрещна двуетажно фоайе с голямо, извито стълбище и високи прозорци, от които се откриваше зашеметяваща гледка към далечните планини, едва видими на фона на тъмното небе. Вляво от нас имаше голяма трапезария с черна маса и десет стола, частично отворена към фоайето. Вдясно от нас имаше къс коридор, в който се виждаше ъгълът на кухненския плот.
Тишината се нарушаваше само от тихото ни дишане. Мястото изглеждаше изоставено.
– Тейт – прошепна Зора, вклзчвайки звука на микрофона си. – Има ли промяна?
– Нищо.
– Микрофоните са отворени за всички – нареди тя, след което посочи Андрю и Гуен и направи жест наляво. Тя насочи Дрю и Венера нагоре по стълбите, след което махна на мен и Зилас да я последваме вдясно. Влязохме в лъскавата бяла кухня с дълъг остров в средата.
Внезапен шум зад мен ме накара да подскоча на половин метър във въздуха.
Зилас притисна ръка към носа си, тъй като току-що бе заглушил кихането си.
– Не усещам нищо друго освен миризмата на този хх’айнун – оплака се той. – Но не чувам никого.
– Продължавайте да се движите – нареди Зора на няколко крачки пред нас.
С разтуптяно сърце я последвах. Планът на етажа се извиваше с външната стена от прозорци и ние продължихме към просторна семейна стая с камина. Макар и луксозно декорирана, стаята беше безлична. Нищо култово не се виждаше.
През мен преминаха съмнения. Дали това не беше база на секта? Защо не беше охранявана?
Широк коридор ни отведе покрай отворената врата на една свободна спалня и в голяма стая – офис, който изпълваше единия край на мезонета. В далечния ъгъл беше монтирано изработено по поръчка бюро, а дълга маса беше притисната до прозорците от пода до тавана, които образуваха цялата външна стена.
Масата беше покрита с документи, папки, карти и листа.
– В този край няма нищо – докладва Андрю. – Тръгваме натам.
– Просто проверявам основната спалня – каза Венера. – Не изглежда да има нещо и тук.
– Джакпотът е в офиса. – Зора ме погледна предупредително. – Не пипай нищо.
Зилас остана близо до коридора, като пазеше, докато Зора и аз се приближавахме към масата. Тишината в пентхауса ме притискаше, пулсът ми биеше в ушите като часовник, който отмерва времето. Напомних си, че Ксевер е в клуба, а Тейт щеше да ни предупреди, ако тръгнеше. Щяхме да имаме време да се измъкнем.
Спрях пред голяма карта на Ванкувър и околностите, с обозначения в различни цветове по нея. През мен премина бавно бодване.
Наведена над масата до мен, Зора посочи оранжев кръг.
– Това е сградата, в която открихме вампирското гнездо.
Сградата, в която аз и Зилас за първи път се сблъскахме с Василий и едва не умряхме.
– А тук… това е гнездото, което ти откри, след като беше отмита в дъждовната канализация.
Още едно място, където едва не бях загинала.
Тя сканира картата.
– А тези трите тук … местата, където сме намирали вампири в миналото.
Погледът ми се плъзна нагоре покрай Северен Ванкувър. От западната страна на планината Сеймур имаше широк кръг около скривалището на чичо Джак, където се бяхме сражавали и убили Василий и където Називер беше откраднал страниците на гримоара.
Вниманието ми се стрелна обратно надолу и се закова на лилавия пръстен на северния бряг. Посочих.
– Това ли е…
– Складовата база, където се борихме с разбойниците на Варвара Николаева – каза Зора с тихо ръмжене.
И където Називер едва не я беше убил.
Прелиствах картата, като избирах различни места. Имението на чичо Джак.Градската къща на Ксевер.Неговата квартира. Моят апартамент.Всички те бяха заобиколени и отбелязани с червен Х – което означаваше, че са компрометирани или унищожени, както предполагах.Местата, където се бяхме сблъскали с Василий, където се бяхме сражавали с Називер и където бяхме открили Сол и синовете му, бяха зачеркнати.
Великия гримоар. Врана и чук.Окото на Один, рицарите от Пандора, Морските дяволи. Само последните бяха зачеркнати – защото и щабът им, и хеликоптерната площадка бяха унищожени.
Но имаше още кръгове, много повече, някои с Х, а други без.Сканирах отново. Там, на юг от Ийстсайд – къщата на Аарон. На още няколко пресечки на юг беше заобиколен друг адрес, но не знаех защо. Преглътнах жлъчката в гърлото си, борейки се с вълната на ужаса.
– Какъв е цветният код? – Измърмори Зора лаконично и разочаровано.- Какво означава червено? – Погледнах назад към центъра на града.Тя се взираше в сградата на „Врана и чук“, оградена с яркочервен кръг.Наблизо бяха нарисувани още кръгове в оранжево, лилаво и синьо.
– Уау. – Гласът дойде отблизо по същото време, когато го чух през високоговорителя в ухото си. Андрю, Гуен, Венера и Дрю влязоха с широко отворени очи.
– Започнете да снимате – каза Зора – и не пипайте нищо.
Докато останалите се разпръскваха из стаята, а Зора насочваше камерата на мобилния си телефон към картата, аз се придвижих надолу по масата, минавайки покрай записките на Аркана, и се спрях на лунната карта за февруари. Пълнолунието беше отбелязано, а следващите седем нощи бяха преброени. Осмата беше отбелязана отново, а под нея имаше час: 6:57.
Иззад лунната карта се виждаше ивица от друга карта.С бърз поглед към Зора, която бързо правеше снимки, приплъзнах лунната карта настрани.
Топографска карта.На нея се виждаше земна маса, оградена от две страни с вода.На върха на широк хълм беше начертан щателен кръг, пресечен от прави и криви линии, които се простираха по картата под различни ъгли.Това бяха опорни линии за планиране на масив от Аркани, който трябваше да бъде точно ориентиран спрямо полярния север или астралното изравняване – масив като порталното заклинание на Антеа. И беше разположен на връх на хълм – идеален за осигуряване на излагане на заклинанието на безпрепятствена лунна светлина.
Погледът ми се стрелна към лунната карта, после отново към картата.Това трябваше да е мястото, което Ксевер беше избрал за втория си опит за портал. Но къде…
– Какво, по дяволите, е това?
Поколебах се от внезапния полушепот на Дрю. Двамата с Венера стояха пред един метален шкаф в далечния край на масата, чийто капак беше отворен.
– Казах ти да не пипаш нищо! – Излая Зора.
Вътре в куфарчето, в пяна, се намираше колекция от флакони, точно както в куфарчето с кръвта на Називер, което бях откраднала от Ксевер, но това съдържаше много повече флакони.
– Това кръв ли е? – Попита Венера, примигвайки. – Изглежда твърде тъмна.
Пулсът ми заби в ушите.
– Колко флакона?
Дрю преброи.
– Единадесет. Дванадесетият е празен.
Засмуках въздух, докато главата ми се въртеше. Очите ми се стрелнаха към Зилас. Той чакаше до коридора, а лицето му беше обърнато към мен.Завъртях се обратно към картата на местоположението на портала, като размествах документи и папки от пътя.
– Казах да не пипаш нищо! – Разгневи се Зора. – Тейт, дай ми актуална информация за Ксевер и сектантите. – Пренебрегвайки заповедта ѝ, вдигнах един тежък латински текст и го оставих настрана. Трябваше да знам къде са изградили портала.
– Робин, спри! – Изсъска Зора. – Тайт, актуализирай!
Ръцете ми се спряха, докато тишината в слушалката се разтягаше.
– Тейт? Чуваш ли?
Всички стояхме напълно неподвижни, в очакване.
– Тейт? Тейт, приемаш ли?
Когато не получи отговор, Зора се завъртя с лице към останалите.
– Тръгваме си. Навън. Сега!
Останалите се втурнаха в коридора. Хвърлих див поглед към Зилас, после се върнах към картата и хванах долния ѝ край. Дръпнах, но част от нея все още беше погребана под тежки текстове. Вместо да се плъзне по бюрото, картата се разкъса.
Взирах се с ужас в дългия разкъс, после издърпах ъгъла на картата и се затичах след останалите. Зилас се присъедини към мен и се втурнахме по коридора към вратите на пентхауса.
– Спри! – Излая той.
На половината път през дневната Зора и екипът ѝ се плъзнаха и спряха – и в тишината в невидимото фоайе отекна грохотът на мъжки глас. Вратата се затръшна.
Някой беше вътре.
Зора направи мълчалив жест и ни нареди да се върнем. Когато се оттеглихме в залата, пъхнах скъсаното ъгълче на картата в джоба си.
Мърморещите гласове ставаха все по-силни, идваха оттук.
Зилас ме хвана за ръката и ме издърпа през отворената врата на спалнята.
Голямо легло запълваше половината от пространството, а както и по-голямата част от пентхауса, външната стена беше изцяло от прозорци, като гледката се разваляше от тъмните стоманени греди на кулокрана, който се движеше отстрани на сградата. Останалите ни последваха и ние се сгушихме в ъгъла до вратата, където можехме да бъдем видени само ако някой влезе в спалнята.
Приглушените гласове набраха сила.
– … вниманието е насочено към Енеас, както и очаквахме.
Този груб мъжки глас предизвика силна тръпка в мен.
– Но – продължи мъжът – ако бъде заловен жив и си признае…
– Той ще се бие до смърт.
Двамата говорители минаха покрай вратата на спалнята и тъмните прозорци отразиха силуетите им – високата форма на Ксевер, придружена от мъж с бледа кожа и бяла коса.
При вида на втория мъж ме нападна вълна от ярки спомени. Сол на хеликоптерната площадка, застанал над порталната решетка и пеещ в суров, мощен дрезгав звук. Амалия, която прихвана шала си над главата му и платът избухна в пламък. Моят демоничен по размер импело-кантирип, който изстрелваше крещящия мъж от хеликоптерната площадка в тъмната океанска вода. Сол беше жив.
– Сигурен ли си, че Енеас ще стигне толкова далеч? – Попита той, докато двамата мъже продължаваха покрай спалнята и влязоха в офиса.
– Винаги е бил твърдо решителен, щом се ангажира – отвърна Ксевер. – Това го прави идеален демоничен маг.
– Пригответе се да се движим. – Шепотът на Зора беше почти беззвучен.
– Ще потеглим към изхода веднага щом…
– Ксевер.
Острото възклицание на Сол накара Зора да замълчи.
– Погледни това – каза той.
Миг тишина. Напрежението обзе малката ни, скрита група, а скъсаното ъгълче на картата в джоба ми сякаш тежеше сто килограма.
– Хм – замисли се Ксевер. – Някой неочакван човек е бил тук.
– Нямаше ни за по-малко от час.
– Да – съгласи се замислено Ксевер. – Чудя се… дали все още са наблизо?
Нова паника обзе гърдите ми при студеното забавление, което се промъкна в тона му. „Даймон Хесихазе.“ Древногръцкият език изсвистя от езика на Ксевер – и пурпурна светлина пламна в спалнята, където се криехме. Обхвана ме нелогичен ужас и се хвърлих към Зилас, но той вече се беше разтворил. Червената енергия се промуши през стената на спалнята.
Ръцете ми стискаха празното му яке, все още топло от топлината на тялото му.
Назад към част 18 Напред към част 20
