Глава 19
Захвърлих якето на Зилас и се запътих към вратата на спалнята.
– Робин!
Едва чух тихия предупредителен вик на Зора, докато се врязвах във вратата и се стрелях по късия коридор.
– „Ori novem!“
Заклинанието на Сол прозвуча, когато нахлух в кабинета. По прозорците пламнаха багри – Зилас се бе оформил пред Ксевер.
Пурпурната магия пламна и полупрозрачният харпун на Саул удари гърдите на демона в мига, в който той се втвърди. Сол го заби в Зилас, забивайки го върху масата зад него. Той го удари по гръб, а виолетовият вал стърчеше от гръдната му кост. Крайниците му се свиха, ноктите му разкъсаха голямата карта на града. Докато се плъзгах към ужасеното си спиране, Ксевер се обърна към мен. Белегът, който минаваше нагоре по брадичката му и в долната му устна, се изкриви, докато се усмихваше. Бягащи стъпки – тогава Зора се появи до мен, мечът ѝ беше изваден от калъфа и дългият стоманен лист блестеше. Дрю спря от другата ми страна, а стоманена топка с размерите на грейпфрут лежеше на обърнатата му длан, и още стъпки ми подсказаха, че и другите са дошли.
Бях едновременно бясна, че Зора не е отвела останалите на безопасно място, и благодарна, че не трябваше да се изправям сама срещу Ксевер и Сол. Заедно се изправихме срещу двамата мъже, а противопоставянето ни се отразяваше в стъклените стени на офиса, където далеч долу блещукаха светлините на града. Багрите пробляснаха върху гърдите на Ксевер. Силата скочи на пода, после се изля нагоре и се втвърди. Називер разпери крилата си, запълвайки половината стая, преди да ги свие на гърба си, а светещият му поглед се премести от Зилас към мен и моята група митици.
Зилас издърпа ръцете си нагоре и сграбчи дръжката на харпуна, опитвайки се да я изтръгне от гърдите си, а дъхът му се блъскаше силно през стиснатите му зъби.
– Добре дошла, Робин – промърмори Ксевер, намирайки се на сигурно място зад Називер. – Благодаря ти, че ми върна демона.
Ноктите ми се врязаха в дланите ми.
– Той е мой.
– Дали е твой? Тогава защо не го повикаш в своя инфернус?
Той знаеше. Този гад знаеше, че Називер е унищожил моя инфернус.
– Зилас сега е мой демон – колкото и да е непокорен. – Ксевер се обърна и небрежно отиде до бюрото си. Вдигна шишенце от кутията с демонична кръв. – Любопитно ми е защо договорът ми с него се провали.
– Ако само разполагаше с древен гримоар с хилядолетна история на Демониката, който да ти даде отговори – изплюх се аз. Ксевер отвори едно чекмедже на бюрото и извади къс боен нож. Червата ми се свиха, когато той се присъедини към Сол на масата, където светещият харпун притискаше Зилас.
Задъхвайки се, Зилас отчаяно дърпаше заклинанието за отричане.
– Всичките дванадесет дома – промърмори Ксевер и вдигна ножа. – Отдавна чакам.
Той заби ножа надолу – Зора ме хвана за лакътя, когато се хвърлих напред, въпреки че не можех да направя нищо. Крилете на Називер потрепнаха при движението ми, демонът беше готов да се намеси.
Тъмна кръв бликна в прореза, който Ксевер бе прорязал по бедрото на Зилас. Призовкарят поднесе празния флакон към раната и кръвта потече в него. Когато тя се напълни, той я затвори.
– Имаш това, от което се нуждаеш, Ксевер.
Гласът на Сол прозвуча като груб дрезгав звук и вниманието ми се насочи към него. Отровният му поглед беше втренчен в мен, зъбите му бяха оголени, а гърдите му се издигаха. Слаби бели белези прорязваха бледата му кожа, покривайки всеки сантиметър от лицето му и по късата му коса, където участъци липсваха напълно.
– А сега ме остави да я убия. Ще отлепя кожата от плътта ѝ за това, което направи на синовете ми.
– Не, Сол. – Ксевер прибра флакона с кръвта на Зилас в джоба си. – Не и докато не потвърдя дали тя и демонът имат клауза за изгонване.
Челюстта ми се сви.
Ксевер и преди ме беше заплашвал, че ще ме убие, но това сигурно беше блъф – такъв, в какъвто тогава не се съмнявах.
Завъртайки изцапания с кръв нож, Ксевер прецени петте митици, които ме заобикаляха.
– Но трябва да се справим с тези натрапници. Сол, дръж под контрол Зилас. Називер ще се справи с останалите. – До мен Зора изсвири заклинание под носа си, а кокалчетата ѝ побеляха около дръжката на меча.
– Убий всички освен Ро…
Преди Ксевер да успее да довърши заповедта, нещо с размерите на мрамор прелетя над главата ми и се насочи към лицето на Називер. Демонът го отблъсна, подсмихвайки се.
В момента, в който ръката му го докосна, то се взриви.
Докато взривът отблъскваше демона назад, стоманената сфера на Дрю се издигна от дланта му и се стрелна към Називер, сякаш изстреляна от невидимо оръдие. Тя удари демона в гърдите с тъп тътен и го отхвърли с още една крачка назад.
Устните на Називерер се свиха, след което той се стрелна към нас.
Митиците от „Врана и чук“ се разпръснаха, а Зора ме повлече със себе си. Паднах на колене, когато тя се завъртя, размахвайки меча си. Венера хвърли още една отвара към Називер. Докато той я избягваше, Дрю направи жест. Отварата се стрелна право надолу и експлодира между лопатките на демона, като го повали на едно коляно, а кръвта му се разпръсна по пода.
Надигнах се и се затичах към Зилас, докато демонът изтръгваше заклинанието от гърдите си.
– Ори новем – каза Сол. Друг виолетов харпун трепна в ръката му.
– „Ori eruptum impello!“ – Задъхах се.
Когато магьосникът замахна с харпуна надолу към Зилас, заклинанието ми избликна. Документите се издигнаха във въздуха, отхвърчаха от бюрото, а Зизас се отдръпна назад. Сребристият купол се разшири в прозореца зад бюрото и по стъклото от пода до тавана се появиха пукнатини.
Зилас се изтърколи от бюрото, приземи се на пода и се впусна в атака – далеч от Сол и към Називер.
Крилатият демон душеше Андрю с едната си ръка, а с другата току-що беше вдигнал Венера от пода за ръката ѝ. Писъкът ѝ се разнесе, когато мощната му хватка счупи китката ѝ.
Малиновите нокти на пръстите му се оформиха, Зилас се хвърли към гърба на Називер и заби ноктите си в рамото на Називер.
Изхърквайки от болка, крилатият демон пусна човешките си жертви и посегна към Зилас. Когато Андрю падна на пода, Дрю се стрелна към него с удар на ръката си. Стоманената му сфера излетя от нищото и се заби в ямката на стомаха на Називер. Притиснал се до гърба му, Зилас заби другите си нокти в противоположното рамо на Називер, а Зора замахна с меча си, прерязвайки мембраната на крилото на Називер.
Сребърни руни от острието ѝ пробляснаха по крилото на демона. Придатъкът увисна, сякаш беше изтръпнал.
Една ръка хвана косата ми.
Сол ме повали на масата и сключи двете си ръце около гърлото ми, прекъсвайки въздуха ми. Хванах китките му, пръстите ми се плъзнаха по сребърните пръстени, които се спускаха по ръцете му.
– Жалка, мрънкаща кучка – изсъска той. – Не ме интересува какво иска Ксевер. Ще те убия за това, което направи с момчетата ми.
Белите ми дробове изкрещяха, крайниците ми се свиха. С оголени зъби Сол се втренчи с омраза в очите ми – после се отдръпна назад, когато дълго острие прониза мястото, където току-що беше главата му.
Зора се завъртя в кръгов удар, а кракът ѝ се заби в гърдите на Сол. Магьосникът се свлече назад, а тя отново го прониза с острието си, принуждавайки го да се гмурне.
Той се подхлъзна върху разпръснатите хартии и падна.
В далечния ъгъл на кабинета Ксевер дръпна шепа верижки около врата си – и изпод яката на ризата му се появиха не по-малко от пет висулки. Той избра един инфернус от колекцията.
Червената светлина пламна и се оформи нов демон – висок седем стъпки, слаб и мощен, с безкосмест череп, украсен с костни хребети. Дългата му опашка затрептя, докато насочваше светещите си очи към Називер и нападателите му.
Задъхвайки се и кашляйки, седнах на масата и хванах Зора за ръката.
– Изведи останалите оттук!
Тя хвърли страшен поглед към втория демон на Ксевер, после се втурна към другарите си.
Докато новият демон напредваше в битката, от Називер избухна пурпурна сила, която разкъса офиса. Гуен изкрещя заклинание и над Венера и Андрю се издигна пращяща светлинна бариера – но Зилас и Дрю бяха отхвърлени в различни посоки.
Зилас се завъртя във въздуха и се приземи на масата до мен, плъзгайки се по разпръснатите документи. В ръката му проблесна червена сила и той замахна с ръка, за да насочи към Ксевер. Около китката му проблясна заклинателен кръг, който пулсираше…
– „Ori quinque!“ – Изплю се Сол.
Заклинанието на Зилас избухна и се насочи към Ксевер, а в същия момент сребристата сила на Сол удари Зилас и го отхвърли назад. Ръката му ме улови в гърдите и аз се отметнах назад заедно с него.
Той се удари в прозореца зад нас, а звукът от удара беше толкова ужасяващ, че погълна всеки грам от вниманието ми: разпадащо се стъкло.
Около мен танцуваха искрящи парчета.
Зилас ме придърпа към гърдите си, докато се врязвахме в счупения прозорец. Леденият вятър ни удари и ни запрати като безтегловни листа. Въртяхме се, падахме, спускахме се. Покрай нас премина тъмна, отразяваща стена, градските светлини се въртяха, а ръцете на Зилас бяха единственото нещо, което се усещаше истинско.
Вой на вятъра – тъмна фигура – и тогава спряхме.
Силата ме изтръгна от прегръдката на Зилас. Потопих се надолу, а след това агонията премина през ръката ми, когато той сграбчи китката ми. За втори път в рамките на толкова много секунди се дръпнах и спрях, висяща на една ръка.
Внезапният тласък накара малкото черно радио на Зора да изпадне от джоба ми. Малката слушалка се изтръгна от ухото ми, докато устройството падаше.
Зилас се придържаше към страната на куловия кран, като едната му ръка се държеше за стоманена опора, а другата стискаше китката ми. Ревящият вятър ме блъскаше, отблъсквайки ме от конструкцията, опитвайки се да ме изтръгне от хватката му. Краката ми се люшкаха в празния въздух, на петстотин метра над миниатюрните коли, пълзящи по пътищата долу.
Петстотин метра. Шест секунди. Ако хватката на Зилас се изплъзнеше, след шест секунди щях да бъда размазана на асфалта.
Стиснал зъби, той ме издърпа нагоре. Протегнах ръка и сграбчих колана му, после се покатерих на гърба му и обвих крака около кръста му, като се вкопчих в него толкова силно, че крайниците ме заболяха. Задъхвах се, а сетивата ми бяха обзети от виещата буря, която ни връхлиташе. Вътре в сградата беше толкова тихо, толкова спокойно, докато от другата страна на стъклото бушуваше вятърна буря.
Зилас отметна глава назад и погледна нагоре. Ужасена да погледна отново надолу, аз също погледнах нагоре.
Два етажа по-нагоре счупеният прозорец представляваше тъмна дупка в отразяващото стъкло, което покриваше небостъргача. В този отвор стоеше Називер, наведен навън, и ни гледаше със светещи очи.
Зилас започна да се катери по външната страна на стоманената конструкция. Леденото течение ни блъскаше, опитвайки се да ни изхвърли от отчаяното ни място. Стиснах ръцете си още по-здраво около раменете му.
С мъка той ни изнесе до нивото на пентхауса. Там спря, загледан по извитата стъклена стена към счупения панел. Називер стоеше в отвора и все още наблюдаваше, но не полетя към нас. Лявото му крило беше увиснало – все още изтръпнало от заклинанието на Зора.
Стаята отвъд Називер изглеждаше тиха. Дали Зора и останалите бяха избягали, както им бях казала?
Движение зад стъклото. Ксевер се появи до Називер и ни наблюдаваше с изкривени от белезите си устни.
Мускулите на Зилас се напрегнаха и аз го притиснах, очаквайки каквото и да се случи. Ако Ксевер извикаше Зилас обратно в инфернуса си, щях да падна до смъртта си. Дали Ксевер щеше да заложи на възможността между мен и Зилас да има клауза за изгнание?
Изминаха няколко дълги секунди, след което Зилас посегна към следващия стоманен прът. Той продължи изкачването си, оставяйки Ксевер и Називер да гледат от счупения прозорец.
Зилас продължи да върви. Насочваше се към покрива. Някъде на върха щеше да има достъп до сградата. Трябваше да има. Враговете ни щяха да ни чакат вътре, но всичко беше по-добре от това.
Горният перваз на сградата се очертаваше пред нас. Той ни вдигна нагоре по още половин дузина кръстосани пръти, които поддържаха външната рамка на кулата на крана. Изравнихме се с ръба.
Сърцето ми се разтуптя от отрицание.
Ръбът не беше покрив. Върхът на небостъргача се извиваше навътре и се стесняваше до покрив, който беше наполовина по-малък от обиколката на основните стени. Страните бяха стръмни и хлъзгави, невъзможни за преминаване.
Зилас спря, стиснал кулата на крана, после продължи нагоре, търсейки върха на крана, където дългата стрела висеше над плоската част на покрива като протягаща се ръка. Можехме да преминем по този опасен мост и да скочим на покрива.
Никога през живота си не бях виждала нещо, което да изглежда по-опасно.
Още един етаж нагоре, после още един. Кабината на оператора се извисяваше над нас. Зилас се изкачи покрай нея и се качи на стрелата. Върхът на крана се издигаше над нас, а от върха му минаваха окачени кабели към края на дългата стрела пред нас и към по-късата насрещна стрела зад нас.
Внимателно разтворих краката си и ги опънах надолу, докато стъпалата ми не се притиснаха към стоманата под нас. Целият кран се поклащаше от безкрайния вятър. Държейки ме плътно до себе си с едната си ръка, той хвана върха с другата, може би пресмятайки най-безопасния начин да се осмели да се качи на дългата стрела. В най-добрия случай стъпалата щяха да бъдат коварни. Може да се наложи да пълзим през нея.
Издърпвайки ме нагоре по тялото си, така че краката ми отново да се отлепят от стоманата, Зилас се завъртя около върха към дългата стрела – и се върна назад. Вятърът ни изхвърли настрани и той наполовина отскочи назад, с една ръка, протегната за равновесие.
С размахане на крилата си Називер изскочи иззад операторската кабина. Кацна на покрива ѝ, като се хвана с една ръка за стоманения връх. Усмихвайки се злобно, демонът скочи върху насрещната стрела.
Зилас се отскубна назад, стъпвайки бързо по стоманените скоби, докато бурята ни връхлиташе. Притиснал криле към гърба си, Називер напредна, очите му светеха, а опашката му се размахваше настрани.
– Жалко, Вх’алир – изръмжа демонът над вятъра. – Ти си страхливо дете като останалите от твоя род.
Зилас отстъпи надолу по стрелата, като ме повлече със себе си, и единственото, което можех да направя, беше да го стисна, докато той се отдръпваше над откритото пространство, а петстотинметровата пропаст зееше под краката ни.
– Завършвал ли си някога битка? – Подиграваше се Називер. – Или знаеш само страшни бягства?
Зилас се спря. Хвърлих поглед назад – и видях защо. Бяхме в края на насрещната стрела. На метър зад нас нямаше нищо.
Студенина обзе острите черти на Називер.
– Мислех, че ще сте там. Когато Ксевер заяви победата си. Но ти си твърде слаб и твърде прибързан.
Ръката на Зилас се стегна, притискайки ме до себе си. Бяхме безпомощни. Една грешна стъпка и щяхме да паднем към смъртта си. Нямахме друг избор, освен да се предадем или да умрем.
На пет крачки от нас Називер разпери ръце, а вятърът развя косата му зад гърба му.
– Как ще ми избягаш този път, Вх’алир?
– Vh’renith vē thāit.
Називер се засмя.
– Смъртта е за глупаци.
Вятърът засвири над нас, разярен от съпротивата ни срещу блъскащата му сила. Зилас вдигна ръка, с изпънати пръсти и длан, насочена към Називер.
– Ще умра – изръмжа той – преди да се предам като теб.
Багрите пламнаха по ръката му и се разнесоха покрай ръката му в изкривени вени. Прехвърли се през рамото му, нагоре по шията и по лицето му. Сиянието в очите му се разпали, силата се разля, проблясвайки през кожата му.
Пред дланта му разцъфна заклинателен кръг с диаметър осем фута, изпълнен с руни. Очите на Називер се разшириха. Той отстъпи назад, когато заклинанието на Зилас проблесна по-ярко.
Заклинанието избухна от нажежените кръгове. Три снопа пурпурна сила се усукаха заедно, докато крещяха към Називер.
Демонът разпери крилата си.
Вятърът и заклинанието го застигнаха едновременно. Той се отметна назад, отхвърлен от бушуващите пориви, а заклинанието на Зилас се удари във върха, където стрелите на крана се срещаха с централната му кула. Металът изскърца и се разкъса, а насрещната стрела под нас се залюля жестоко.
И вятърът най-накрая спечели битката си срещу нас.
Зилас и аз се наклонихме настрани, а после паднахме. Този път до нас нямаше небостъргач. Нямаше кран на кулата в обсега на ръцете ни. Нищо друго освен открито пространство.
Шест секунди.
Потънахме в нищото, въртейки се под напора на силния вятър. Бурята ме връхлетя и аз отлетях от Зилас. Той сграбчи предмишницата ми, ноктите му пронизаха ръкава на якето ми и се впиха в кожата ми.
Пет.
Багрите горяха в зрението ми. По ръцете на Зилас се промъкнаха вени от сила, магията течеше към раменете му, натрупваше се, пулсираше. Очите му бяха двойни басейни с демонична същност, широки и немигащи, зениците им не се различаваха.
Четири.
Устата му се движеше. Думи, които вятърът отвяваше, но формите, които устните му образуваха, не бяха английски. Тъмната страна на небостъргача се втурна покрай него.
Три.
Червена светлина избухна от него, заслепявайки ме. Ръката ми… Прилив на въздух, стомахът ми се залюляваше, размахваше се, издигаше се – издигаше се.
Небостъргачът профуча покрай мен, после изчезна. Светлини. Светлините на града проблясваха покрай нас. Ние не падахме. Ние бяхме… ние бяхме…
Зилас стисна ръката ми и ме повлече със себе си, докато се издигахме… издигахме се на рубинените криле, които се извиваха от гърба му. Полупрозрачни като призрачните му нокти. Осеяни със сила, в тях пулсираха ивици магия, докато се разтягаха широко, големи колкото тези на Називер и безкрайно по-красиви.
Улиците в центъра на града се проточваха на двеста метра под нас. Докато се плъзгахме, губехме скорост и височина. Той наклони призрачно червените си криле и ние се промушихме между два високи жилищни блока. Пред нас се простираше широка ивица мрак – Фалси Крийк, входът, който се врязваше в центъра на Ванкувър.
Падахме все по-бързо, докато движението ни напред намаляваше. Зилас не биеше с крилата си, а накланяше под ъгъл пулсиращите им върхове. Завихме надясно. Земята се втурна нагоре и той размаха крилата си напред.
Спряхме във въздуха и изпуснахме последните няколко метра. Краката ми се удариха в меката земя и аз се забих по задника, а ръцете ми потънаха в студения пясък.
Зилас се свлече до мен – и се преметна напред на ръце и колене. Светещите крила се извиха от гърба му, докато той се задъхваше, а цялото му тяло се тресеше. Пулсиращите магически вени пламнаха по-ярко, а крилата загубиха здравината си.
С меко съскане на магия те се разтвориха в блестящи ивици, които се отдалечиха от гърба му. Силата, която пълзеше по него, избледня, а после изчезна. Тъмнината нахлу, сиянието на високите жилищни сгради едва стигаше, за да се различи силуетът му.
Той се срина в пясъка.
– Зилас!
Приближих се до него, хванах го за ръката и го издърпах по гръб. Гръдният му кош се издигаше и спадаше с тежки вдишвания, а крайниците му трепереха.
– Зилас, какво става? – Бръкнах в джобовете си, намерих телефона си и активирах фенерчето му. Яркият отблясък попадна в лицето му и той примижа, обръщайки глава настрани – но не и преди да видя черните му като смола очи.
Разбира се, че бяха тъмни. В противен случай щях да мога да видя блясъка им.
Проснах светлината по тялото му, търсейки наранявания, но открих само прорезната рана в бедрото му, след което върнах светлината към лицето му.
– Зилас, моля те! Кажи ми какво се е случило.
Той измърмори между пръстите си. След още един миг той изрева:
– Виш.
– А?
– Виш… да летиш. – Той се намръщи. – Изгаря навсякъде.
– Мога ли да направя нещо?
– Топлина.
Огледах се диво наоколо, осветявайки със светлината дълъг участък от пясъка. От едната страна на плажа се плискаше вода, а от другата имаше дървета, трева и пешеходна пътека, застлана с пейки. По мое най-добро предположение бяхме кацнали на Сънсет Бийч, на шест пресечки от пентхауса.
Тук нямаше с какво да го стопля.
Забих телефона си в пясъка, така че да стои изправен на светлината, която ни осветяваше, и легнах до него, като се притиснах към него и прехвърлих ръка през гърдите му. Не можех да направя много, но поне можех да блокирам най-лошото от студения морски бриз, който духаше от водата.
Притиснах лице към хладната страна на шията му, като броях времето на дишането му. Облекчението ме прониза, когато резките му, бързи вдишвания се успокоиха.
– Не мога да повярвам, че оцеляхме – промълвих.
Той изръмжа.
– Не знаех дали ще оцелеем.
– Тази магия, която използва… за да направиш крила. Не знаех, че демоните могат да го правят.
– Те не могат.
Примигнах, като ми се искаше да видя лицето му. Между нас се разстилаше тишина, а той вдишваше и издишваше, като дробовете му вече работеха по-лесно.
Накрая заговори, толкова тихо, че нямаше да го чуя, ако лицата ни не бяха толкова близо.
– Това не е нормален, Виш. Това е специален, таен виш, който никой друг динен не познава.
Ръцете му се стегнаха около мен, после се отпуснаха.
– Това е магията на payashē.
Назад към част 19 Напред към част 21
