Глава 25
Стоях под душа, а горещата вода се изливаше върху главата ми с половинчати усилия. Нямах нужда от друг душ, но това беше единственото място, където можех да плача, без Зилас да ме чуе.
Скоро горещата вода щеше да свърши и щеше да ми се наложи да се овладея. Защо водата не можеше да издържи по-дълго? Мразех този апартамент. Мразех тази сграда.
Мразех живота си.
Родителите ми бяха убити заради древен гримоар, пълен с отчаяна, подла магия, който бе наложил ужасна цена. Бях изгубила дълбоката си връзка със Зилас. Бях загубила специалната магия, която бях придобила с инфернуса. Загубих Амалия, единственото семейство, което ми беше останало. Загубих сигурността на гилдията си и всички остатъци от нормален живот.
А скоро щях да загубя и Зилас.
Опитах се да подсиля настроението си с напомнянето, че аз и Зилас имаме шанса да сложим край на призоваването завинаги. Ако успеехме да се справим. Ако успеем да направим най-сложната магия, която някой от нас някога е опитвал.
Да сложим край на поробването на една раса, което моят прародител бе започнал преди повече от три хилядолетия – можех да го направя. Аз, книжният червей, който се страхуваше да научи магия.
Но това щеше да ми струва Зилас. Не можехме да го направим, без да го изпратим през портала. Той трябваше да е в Ахлява, за да направи своята част от заклинанието.
Поклатих глава, а от косата ми се разнесе вода. Не, това нямаше да ми струва Зилас, защото той никога не е възнамерявал да остане. Той не искаше да остане. Не искаше да бъде с мен. Аз бях просто едно човешко момиче, слаб, глупав пайалас.
Обвързах се с теб. Само с теб, Ваянин.
През мен премина трепет и аз отново поклатих глава.
Защото обещах.
Още едно по-силно разтърсване.
Искам винаги да си в безопасност.
Защо не можех да спра гласа му в главата си?
Винаги, когато ме искаш, амаврах.
Пресни сълзи се смесиха с водата, която се стичаше по лицето ми. Наклоних глава, притиснала ръце към стената на душа. Той беше демон. Демоните не се интересуваха, не обичаха. Повтарях си го. Демоните не могат да обичат.
Думите прозвучаха кухо в съзнанието ми.
Мислех си, че никога няма да се науча да се доверявам на Зилас – но се беше случило. Мислех, че той никога няма да може да изпитва съчувствие или състрадание – но той го изпитваше. Мислех, че никога няма да мога да го обичам.
Но аз го направих.
Обичах го. Бях влюбена в него и дори не знаех от колко време, защото го отричах толкова силно.
Бях влюбена в Зилас. Бях влюбена в един любопитен, див, игрив, закрилящ, смъртоносен, нежен, хитър и изненадващо сладък мъж, който по случайност беше от друг свят. За мен нямаше значение, че той имаше светещи очи, рога, нокти и опашка. Нямаше значение, че можеше да превръща тялото си в пурпурна светлина и да живее в инфернус. Нямаше значение, че той се различаваше от мен по толкова много начини.
Аз го обичах.
И вече седмици наред отхвърлях чувствата си – и него – отново и отново. Дори докато се опитвах да убедя Амалия, че няма нищо лошо в това да го целуна, отричах дълбочината на собствените си чувства.
Ако ѝ бях казала какво чувствам към него, щеше ли да реагира по различен начин? Ако ѝ бях казала, че не съм послушала предупрежденията ѝ, защото го обичам, щеше ли все пак да си тръгне?
Ако бях казала на Зилас какво чувствам към него, това щеше ли да промени нещо?
Не. Не можеше. Той винаги е планирал да се върне у дома и… и…
Не умееш да ми казваш мислите си.
Облегнах челото си на стената на душа. Той винаги е планирал да се прибере у дома – защото никога не съм му давала причина да остане. Може би това, че е с мен, не беше добра причина. Може би щеше да се смее, да се подиграва и да ме нарече ж’ултист за това, че съм го предложила.
Но ако не му кажа, никога няма да разбера.
Отдръпнах се от стената и завъртях крановете, като прекъснах водата. Студеният въздух ме удари, когато грабнах кърпата си и я увих около себе си, след което се втурнах към вратата. Смелостта ми нямаше да издържи. Срамежливата, свита, страхлива част от мен, която не можеше да се справи с отхвърлянето, щеше да го преосмисли и аз щях да се върна към убеждаването на себе си, че нищо от това, което казах, няма да промени нищо.
Бързо излязох от банята и се насочих към всекидневната. Чорапче ровеше из документите ни, втренчило зеленоокия си поглед в изоставената ми писалка, но Зилас не беше там.
Завъртях се и закрачих по коридора, оставяйки след себе си следа от водни капки. През кухнята. През отворената врата на спалнята.
Зилас седеше на леглото, все още в човешките си дрехи. В скута му беше отворена книга с фотографии, на която беше изобразена планина в Орегон. Планината, която беше казал, че иска да изкачи, а аз безразсъдно изтърсих, че може, след което още по-безразсъдно отхвърлих интереса му, като му напомних, че иска да се прибере у дома, а не да обикаля света.
Той примигна от внезапната ми поява, после се свлече от леглото и хвърли книгата на матрака.
Дишайки тежко, аз застанах на няколко крачки от вратата в състояние на паника. Не можех да го направя. Не можех да го кажа. Не можех да оголя сърцето си. Беше много по-безопасно, много по-лесно да го отхвърля, отколкото да рискувам той да ме отхвърли.
Думите на Мирин прошепнаха в ухото ми. Осмели се, както аз се осмелих.
– Амаврах?
– Не искам да си тръгваш.
Думите се изтръгнаха набързо. Размити, заекващи, неловки.
Челото му се смръщи, онова познато изражение на объркване.
– Не искам да се прибираш у дома, Зилас! – Не исках да крещя, но това беше единственият начин, по който можех да го кажа. Притиснах кърпата си към гърдите и стиснах очи. – Искам да останеш с мен. Искам да бъдем заедно и да останем тук заедно, да отидем да видим всички места в книгата ти и да не се налага да се сбогуваме дълго време.
Сълзи се стичаха по бузите ми, докато завършвах шепнешком:
– Не искам да ти казвам сбогом никога.
Тишина.
Принудих се да отворя очи. Зилас все още стоеше пред леглото, застинал от изненада, и ме гледаше. Загадъчен. Нечетим. Никаква магическа връзка, която да ми дава представа за мислите и чувствата му.
Затова трябваше да споделя моята.
– Знам, че не искаш да останеш. Това не е твоят свят и винаги ще трябва да се криеш или да се преструваш на човек, или… и тук няма нищо за теб, но… но… – От дробовете ми се изтръгна треперещ дъх. – Но все пак искам да останеш с мен.
Егоизмът на това изявление ме удари силно и аз свих рамене. Исках той да пожертва всичко, за да остане с мен? Колко жестока бях?
– Нищо?
Погледът ми се стрелна към неговия.
– Нищо за мен тук? – Той бавно наклони глава. – Ти си тук.
Устата ми пресъхна, а сърцето ми се разтуптя, сякаш очакваше убийствен удар.
Опашката му се размаха бавно, след което той пристъпи към мен, а погледът му се плъзна по лицето ми.
– Ти си моята амаврах, Робин.
– Какво означава това?
Той се спря пред мен.
– Означава, че ти си моята избраничка. Това означава, че ще рискувам всичко, за да бъда с теб.
Издигнах се и притиснах треперещата си ръка към гърдите му, а пръстите ми се свиха около якето му.
– Искаш ли да си тръгнеш?
Мина само миг, преди да проговори, но мълчанието прозвуча в ушите ми като смъртен удар за уязвимото ми сърце.
– Трябва да спра призоваването на виш. Вх’алир го е създал. Аз знам как да го спра, затова трябва да го направя.
Тръпка ме разтърси от главата до петите. Издишах грубо.
– Разбирам. Нашите предшественици са създали магията за призоваване. Ние трябва да я спрем. Ние сме единствените, които могат да го направят.
Ако не го направим ние, кой ще го направи? Щеше ли дъщеря ми, ако някога имах такава, да призове Вх’алир? Дали този демон, по-млад от Зилас, по-слаб, по-малко уверен, без уникалните умения на Зилас, щеше да успее да създаде връзка на доверие с човек? Дали щеше да има способността или мотивацията да прекрати призоваването?
Трябваше да сме ние. Зилас и аз. А това означаваше, че той трябва да премине през портала.
Поех си дълбоко дъх. Друг. После още един. Вдишвах, докато не се успокоих отново. След това се издигнах нагоре, свих пръсти около тила му и придърпах лицето му надолу.
Бавна целувка. Изграждане. Усилване. Устните ми се разтвориха, приканвайки езика му, и устата му се настани върху моята.
Притиснах се към гърдите му, губейки се в целувката. Загубих се в него, в този момент.
Лекото му докосване се спусна по гърба ми, после издърпа кърпата ми. Тя падна на пода. Ръцете му се плъзнаха по влажната ми кожа.
Разкопчах ципа на якето му и го свалих от раменете му. Той го смъкна от раменете си и го захвърли. Ръцете му се върнаха към тялото ми. Докато ме докосваше и галеше, открих катарамите на гръдната му плоча. Тя се освободи в ръцете ми. Оставих я да падне на пода с трясък.
Парче по парче свалях екипировката и дрехите му, докато изследователските му докосвания ставаха все по-настойчиви. Накрая разхлабих връзките отстрани на късите му панталони и ги смъкнах надолу.
Сега ръцете ми се движеха по него. Изследвах вдлъбнатините и извивките на мускулите му. Плъзнах се по-надолу, за да го взема плахо в ръцете си, сърцето ми биеше и коремът ми трепереше от топлина.
Този път той не ме притисна и не пое контрола. Този път ми позволи да го изследвам. Позволи ми да го избутам до леглото, така че да седне на ръба на матрака. Позволи ми да се кача в скута му, да притисна бедрата си в неговите, да се люлея срещу него, докато не се запаля за още.
Този път ръцете му върху бедрата ми не се държаха силно и не направляваха движенията ми. Той ме държеше, успокояваше ме, докато се плъзгах надолу към него, задъхвайки се, когато ме изпълни. В гърдите му се разнесе хриплив тътен.
Движехме се заедно, държейки се един за друг, и не се нуждаехме от инфернус или телепатична връзка, или магическа връзка, за да бъдем в съвършена, спираща дъха хармония.
Не се нуждаехме от нищо друго освен един от друг.
Назад към част 25 Напред към част 27
