Глава 17
Подскачах неспокойно от крак на крак.
– Амалия, трябва да тръгваме.
– Знам, знам! Просто не седи както трябва! Защо си толкова гъвкав?
Тя изстреля обвинителния въпрос към Зилас, на когото беше наредила да се наведе. Той беше притиснал ръцете си към пода, а подгъвът на якето му се беше вдигнал твърде високо, разкривайки опашката му, увита около кръста.
Новото облекло беше подобрение в сравнение с торбестите панталони и качулката, които носеше преди. Свободните панталони бяха разтегливи, без да изглеждат разтегливи. Под тях се криеха панталоните му с една промяна: Зилас с неохота беше срязал острите върхове на протекторите, за да не разкъсат външния му слой. Амалия дори беше добавила примка на колана, за да може да закачи бодлите на опашката си.
Тя безрезултатно дръпна подгъва на горната част, след което му позволи да се изправи. Черното яке имаше дълбока качулка и кръпки от здрава кожа, смесени с ъгловати панели от еластична материя, които нямаше да затруднят ловкостта му.
Посочи към пода.
– Трябва да си обуеш обувките.
Той се намръщи на чифта чисто нови обувки тип „слип“.
– Те са zh’ūltis.
– Можеш да ги събуеш, ако има бой – казах нетърпеливо. – Вече закъсняваме, така че просто го направи.
Намръщената му физиономия се задълбочи, той падна да седне на пода и вдигна обувката, сякаш беше разлагащ се боклук, който бях изровила от контейнера за смет, за да го обуе.
Амалия суетно нагласи качулката му, после скръсти ръце.
– В теб ли е телефона?
Измъкнах го от джоба си и го вдигнах. Облеклото ми беше по-опростено от това на Зилас – здрави дънки, маратонки и коженото ми яке върху потник и пуловер. Някой ден щях да се сдобия с пълно бойно снаряжение.
– Трябваше да купя два телефона – разтревожи се Амалия. – Как ще знам какво се случва? Просто трябва да седя тук и да се надявам, че вие двамата няма да умрете.
– Ще се справим – уверих я аз, като се престорих, че не се притеснявам. – Ще бъдем със Зора.
Зилас се изправи. Амалия измъкна чифт светлоотразителни слънчеви очила от разпръснатите по дивана пазарски чанти и му ги подаде. Той ги плъзна върху лицето си, скривайки очите си, след което прибра ръце в джобовете си и отпусна рамене.
– Изглеждам ли като човек? – Попита той.
Загледах се в него, а устата ми пресъхна. Прилепналите дрехи изглеждаха изненадващо добре, а светлоотразителните слънчеви очила и качулката му придаваха смътно опасен вид. Но най-шокиращото беше, че той наистина изглеждаше човек. На фона на тъмните дрехи червеникавият цвят на кожата му почти бе изчезнал, като вместо това бе останал топъл ръждивокафяв.
– Дрехите всъщност не са черни – каза Амалия, наблюдавайки реакцията ми. – Тъканите са в много тъмно алено. Тъй като цветът е по-наситен от този на кожата му, той заблуждава окото да вижда черно и кафяво.
– О-о – заекнах. – Уау.
– Да, работи доста добре. А сега тръгвай, преди Зора да разбие сектата без теб.
Преглътнах при напомнянето за мисията ни.
Вместо да рискуваме с претъпкания автобус, двамата със Зилас взехме такси до центъра. Беше паднал мрак, но движението по улиците беше оживено. Зилас гледаше през прозореца, скован на седалката си. Изглежда, че не му харесваше клатушкането на движещото се превозно средство.
Докато високите небостъргачи ни заобикаляха, погледнах текста, който Зора беше изпратила рано тази вечер.
Срещаме се на алеята зад кръчмата „Ленъкс“ в 22:00. Облечете се така, че да се слеете с обстановката, но бъдете готови за бой.
Амалия и аз бяхме започнали незабавна подготовка – най-вече да подготвим Зилас за контакт с хора. Беше много по-лесно, когато можех да го нося в инфернуса.
Погледът ми се насочи към профила му, очите му бяха скрити зад отразяващите слънчеви очила. Сега, когато се беше освободил от инфернуса, той не искаше да имам отново власт над него, дори такава малка власт като командата за извикване.
Страх.
Потиснах спомена за плоския му глас. Сега не беше моментът да се тревожа за зейналата пропаст, която зееше все по-широко между нас с всеки изминал час.
Таксито ни закара пред кръчмата „Ленъкс“ – тесен ресторант, вмъкнат в сграда, в която иначе доминираше двуетажен магазин за обувки. За първи път не се движехме през недобросъвестен квартал – и навсякъде имаше пешеходци, предимно млади двайсет и няколко годишни хора, които празнуваха края на работната седмица.
Слънчевите очила на Зилас предизвикаха няколко странни погледа, докато следвахме тротоара покрай кръчмата. Улицата беше точно пред нас и аз ускорих, като се приближих до Зилас, докато мислено подготвях обяснение за Зора защо моят демон е излязъл от инферноса си и е облечен като човек. За щастие тя вече знаеше, че договорът му е нестандартен.
Завих зад ъгъла. В алеята група хора стояха под охранителната светлина над задната врата на кръчмата и аз надникнах покрай тях, очаквайки Зора да е намерила по-уединено място, за да ме изчака.
Или поне така си мислех, докато тя не излезе от групата, с къса руса коса, прихваната от лицето ѝ, и дълъг черен калъф, преметнат през рамо.
При вида ѝ другите четирима души със закъснение ги регистрирах като познати.
Мозъкът ми се препъна в себе си и се приземи в безполезно разтакаване. Зора знаеше, че моят демон е в незаконен договор и не може да използва магия, ако има свидетели! Защо не беше дошла сама?
– Робин! – Усмихвайки се с облекчение, тя се втурна към мен и ме сграбчи в кратка прегръдка. – Толкова се радвам, че си в безопасност. Имаше ли проблеми с придвижването до тук?
– Не – прошепнах едва забележимо.
– Добре. – Вниманието ѝ се премести над рамото ми. – Кой…
Тя се отдръпна, а очите ѝ ставаха все по-широки, докато се взираше в демона. Телосложението на Зилас и неподходящите за нощно време очила сигурно са я подсетили.
– Инфернусът ми е счупен – изсъсках под носа си. – Мислех, че ще бъдеш сама!
– Разследваме секта – отвърна тя със съскане. – Това не е работа за един или двама души! Казах ти, че имам екип, помниш ли?
Не, не си спомнях това… но напоследък бях подложена на голям стрес и паметта ми не беше в най-добро състояние.
Тя хвърли поглед през рамо към съотборниците си.
– Просто ще трябва да се справим.
– Но…
– Играй – каза тя, като насочи командата повече към Зилас, отколкото към мен, след което махна на екипа си. – Добре, всички сме тук. Робин също доведе помощ.
Митиците от „Врана и чук“ се приближиха, като някои от тях ми предложиха усмивки, на които бях твърде нервна, за да отвърна.
Зора вдигна ръка към Зилас, сякаш връчваше награда в игрално шоу.
– Това е Зи. Той е… да кажем, интимен, така че нямайте въпроси, добре? Той ще бъде полезен, обещавам.
Няколко вежди се повдигнаха.
– Зи, ще мина през екипа за теб. Това е Андрю, един от най-добрите ни магьосници. Отличен в защита и нападение.
Андрю, мършав мъж на около петдесет години, който излъчваше надеждност, се усмихна приветливо на Зилас.
– Това е Гуен. Защитно магьосничество. Агресивно отбранително магьосничество – добави Зора със смях.
Гуен измърмори в отговор, което всъщност беше облекчение. Високата, красива руса магьосница приличаше на шикозен изпълнителен директор, но имаше толкова мръсна уста, че можеше да накара Амалия да се изчерви. Обикновено я избягвах.
– Дрю е телекинетик – продължи Зора, като махна към пълничкия, добре мускулест екстрасенс отляво, който беше влязъл с нас в буренясалата канализация през декември. – Често работим заедно. А това е Венера, боен алхимик.
Не знаех, че в нашата гилдия има боен алхимик. Венера беше средна на ръст, с дълга черна коса, сплетена на плитка, и с тен, който на слабата светлина много приличаше на този на Зилас.
Зилас кимаше в отговор на всяко представяне, без да казва нищо. Зора направи пауза, по челото ѝ се появи слаб лъч пот въпреки хладния февруарски въздух, след което прочисти гърлото си.
– Последният член на екипа е Тейт, нашият телетезианец. Той вече е на мястото си, тъй като е под дълбоко прикритие вече повече от седмица. – Гласът ѝ придоби увереност. – Всички вие знаете плана. Нашата гилдия разчита на нас. Нека да го направим!
Останалите кимнаха, след което се промушиха покрай нас. В устието на алеята те се разделиха: Андрю и Гуен тръгнаха в едната посока, а Венера и Дрю – в другата.
– Къде… – започнах аз.
Тя извади малко черно устройство със слушалка, която висеше на къдрав кабел.
– Сложи това. Донесох само едно допълнително, съжалявам.
Взех радиото.
– Имаме локация – каза тя, докато аз бърборех и вкарвах слушалката. – Или поне сме сигурни, че имаме. Тейт проследи лейтенанта-култист до центъра „Една стена“, който е на няколко пресечки. Но не знаем къде да отидем оттам.
Тя завъртя няколко бутона на устройството и внезапен шум изпълни ухото ми.
– Аз съм при задния вход, Тейт.
Разпознах гласа на Дрю.
– Ние сме заглушени – добави Зора, като видя изненадата ми. – Лейтенантът от „Една стена“ е в близкия нощен клуб, където редовно се среща с други сектанти – предава инструкции, подозираме. Хайде.
Тя излезе от алеята и се качи на тротоара. Забързах по петите ѝ, а Зилас се плъзна след мен.
– Аз съм вътре – промърмори Дрю, а гласът му се разнесе през малкия високоговорител в ухото ми. – Виждам целта.
Зора натисна един бутон върху кабела на слушалката си.
– Всички ли са на позиция?
– С Гуен сме отпред – отвърна Андрю.
– Имам очи на задната врата – каза женски глас – Венера, както предположих. – Пуснах нещо малко, за да държа настрана безделниците.
– Това онази ужасна бомба ли е, която използва, когато…
– Не говорете – каза Зора, прекъсвайки въпроса на Гуен. – Дрю, Тейт, дръжте ни в течение.
Вървях до Зора, исках да задам стотина въпроса за това какво правим, какво се случва с гилдията и дали знае нещо за местонахождението на Езра или Тори, но не бях сигурна дали това се брои за „бъбрене“. Покрай нас минаваха и други пешеходци, а аз се изненадах, че черната кожа на Зора не се открояваше – макар че калъфът за меча ѝ все още се набиваше на очи.
– Мишената е на една маса с още осем души. – Южноафриканският акцент на Тейт беше лесен за разпознаване. – Дрю е разположен наблизо.
– Какъв е планът? – Прошепнах на Зора, когато до ушите ми достигнаха ниските удари на басовата музика. Зилас вървеше зад мен, сянка в периферното ми зрение.
– Информацията е нашият основен приоритет, но също така…
– Към масата току-що се присъедини още един човек – каза Тайт, а микрофонът му улови същата пулсираща музика. – Всички останали станаха, сякаш папата току-що е влязъл.
– Изглежда, че може да е голяма риба – добави Дрю.
– Описание? – Промърмори Зора и ускори крачка. Клубът се намираше в края на улицата и се познаваше по наредените пред него посетители.
– Висока над метър и оседемдесет – съобщи Тейт. – Тъмнокафява коса, светла кожа, прилича на… мисля, че има белег на брадичката си?
Задъхах се. Зора ме погледна рязко.
– Ксевер – прошепнах ѝ аз. – Това е Ксевер.
Очите ѝ се разтвориха широко.
– Вдигнете глава, екип. Мъжът с белезите може да е Ксевер, лидерът на сектата. Дрю, Тейт, можете ли да погледнете по-добре, за да потвърдите?
– Ще се поразходя – каза Дрю. Приглушена музика заби в микрофона му. – Мисля, че е той. Той отговаря на описанието, което Дариус даде на всички.
– Чакайте. – Зора завъртя ключа на слушалката си, за да се заглуши, след което се вмъкна през вратата на затворен виетнамски ресторант. – Не сме подготвени да се справим с Ксевер. Това е неподходящият екип за борба с опасни митици.
– Не усещам Називер – каза Зилас, като се премести от моята страна. – Но той може да е с Ксевер в неговия инфернус.
Тя си пое дъх.
– Може би трябва да се оттеглим.
Червата ми се свиха, но не се съгласих. За пръв път бяхме открили Ксевер, вместо той и Називер да ни устроят засада, но заобиколени от култисти на публично място, не можехме да се възползваме от това, че сме го хванали неподготвен – нито пък аз и Зилас бяхме във форма да се справим с него и Називер.
– Това не е дх’еренит – каза Зилас, повтаряйки мислите ми. – По-добре да се държим настрана и да планираме атаката си.
Зора кимна и посегна към микрофона си, за да го включи.
– Нашата цел току-що напусна масата – рязко каза Тейт. – Мисля, че си взима питие. Дрю, готов ли си?
– Готов съм.
– Чакай… – Зора изруга и изтръгна микрофона си. – Чакайте, вие двамата!
– Тейт се приближава – докладва Дрю шепнешком. – Какво става, Зора?
Тя изпусна съскащ дъх.
– Бъдете внимателни.
– Тейт е долу на бара до него. Целта е да се поръча.
Зилас наклони глава към мен, вслушвайки се.
– Той бръка в джоба си… извадил е пари от портфейла… има ги!
– Какво има? – Попитах, изненадана.
– Мишената търси портфейла си. Мисли, че е паднал под бара. И… бинго! Тейт вече го има.
Разбрах какво се случва: веднага щом целевият сектант е извадил портфейла си, Дрю е използвал телекинезата си, за да го вземе от ръката на сектанта и да го премести в обсега на Тейт.
– Готово – каза Тейт. – Имаш ли го отново, Дрю?
– Да. – Кратка пауза. – Преместих го под една табуретка. Дай му още няколко секунди… намери го. Прибра го в джоба си, дори не се усъмни. Перфектно!
– Срещни се с мен до вратата, Дрю – каза Тейт.
Погледнах Зора с учуден поглед и тя се усмихна унищожително. Измина минута, след което високоговорителят в ухото ми отново изпука.
– Излязох – обяви Дрю – и имам ключодържателя на мишената. Хайде да го направим!
Зора се измъкна от затънтеното ни кътче.
– Тейт, дръж се на разстояние и ги наблюдавай. Искам да знам дали се движат. Всички останали се насочете към Едната стена.
Тя се спусна по тротоара със скорост, която би трябвало да е непосилна за късите ѝ крака. Наложи се да побягна няколко крачки, за да я настигна, след което хукнах след нея. Зилас ме следваше като сянка.
Стигнахме до едно кръстовище и Зора се втурна надясно по пътя, като си спечели яростно натискане на клаксона от страна на насрещната кола. Продължихме по отсрещния тротоар в северозападна посока. Улицата, заобиколена от големи дървета, се разширяваше, докато късите, плътни търговски сгради отстъпваха място на обширен бизнес район с модерни постройки, разчупени от дворове и открити площади.
Стигайки до друго кръстовище – много по-оживено – Зора спря. Миг по-късно към нас се присъедини една жена: Венера. Андрю и Гуен спряха от другата ни страна, а стържещи стъпки оповестиха приближаването на Дрю.
– Ето го – промърмори Зора.
Тя можеше да има предвид само сградата точно пред нас на отсрещния ъгъл на улицата, а устните ми се разтвориха от недоверие, докато накланях глава назад, гледайки нагоре – и нагоре, и нагоре.
Един небостъргач, величествен и самотен, се издигаше далеч над околните постройки. Страните му леко се извиваха, образувайки остра точка, насочена към кръстовището, а цялата му външна част беше покрита с тъмно, отразяващо стъкло.
Един кулообразен кран, закотвен отстрани на сградата, помрачаваше елегантния ѝ вид. Петдесет етажа по-нагоре стоманената стрела на крана се носеше над покрива, където се извършваше някакъв строеж.
– Смърдиш.
Червата ми се разтревожиха, преди мозъкът ми да проумее, че говори Зилас. Тръгнах към него.
Беше сложил ръка на носа си, а тъмните му слънчеви очила бяха обърнати към Венера.
Тя изви вежди към него, после си помириса рамото.
– Дали?
– Ти ли хвърли върху себе си тази миризлива бомба? – Попита развеселено Андрю.
Дрю се приближи до нея и вдиша шумно през носа си.
– Не мириша на нищо.
Зора прочисти гърлото си.
– Съсредоточете се, момчета. Хайде да вървим.
Светлината на пешеходната пътека се беше сменила и когато останалите я последваха, аз застанах в крачка до Зилас в края на групата.
– Тя мирише на таитав кранис – изръмжа той под носа си. – Gh’akis.
– Сигурна съм, че е ужасно – промълвих аз – но не се оплаквай. Никой друг не може да го усети.
Фоайето на „Една стена“ беше огромно, повърхностите бледи и лъскави, таванът висок два етажа. Чифт ескалатори водеха до втория етаж, където откритият фронт на един ресторант излъчваше вкусни аромати, а близо до дългото бюро на портиера беше разположен подобен на хотелски кът за сядане с малки, ъгловати дивани.
Зора огледа просторното фоайе, след което изключи звука от микрофона си.
– Тейт, докладвай.
– Те са на масата си, задълбочени в дискусията. Аз се държа настрана.
– Добре. Вече сме в Една стена. Дръж ни в течение. – Тя отново заглуши микрофона си. – Венера, погрижи се за портиерите.
Венера се запъти към рецепцията, където двама мъже в костюми се взираха подозрително в нашата посока. Не можех да ги виня. Групата ни носеше много повече кожа от обичайното, а ние просто стояхме наоколо.
Тя пъхна ръка в джоба си, после постави юмрук на гишето и разтвори пръсти. Навън се издигна бяло кълбо, което приличаше на пара, и двамата мъже се отдръпнаха.
Венера промърмори нещо и портиерите кимнаха, отпускайки се. Тя заговори отново, единият от тях отговори и двамата се усмихнаха, когато тя се обърна.
– Готово – каза тя, когато отново се присъедини към нас. – Казаха, че всички асансьори се активират с ключови карти. Първите два са за хотела, вторите два са за апартаментите, а ВИП асансьорът има достъп само до последните шест етажа.
– Какво направи с тях? – Попитах неспокойно.
– Изключително силна, аерозолна успокояваща отвара. Взех противоотровата, преди да я задействам, за да не ми повлияе.
– Успокояваща отвара?
– Успокояващите отвари са напълно законни. – Тя се усмихна по един леко изнервящ начин. – Но моята доза е… интензивна. Те са толкова отпуснати, че нищо няма да ги притеснява още около час.
– Но все пак не можем да губим време – каза Зора. Тя направи жест към Дрю. – Ключодържателят?
Измъкна от джоба си малка пластмасова халка и се отправи към най-близкия асансьор – самотна врата от неръждаема стомана, заобиколена от черен мрамор – и я докосна до панела. Проблясна зелена светлина. Той натисна бутона за повикване. Той светна и в шахтата отекна далечно бръмчене, докато асансьорът започна да се спуска.
Изчакахме в мълчание – Зилас отново бе сложил ръка на носа си – след което асансьорът изпищя и вратата се отвори плавно, разкривайки интериор, покрит със същия черен мрамор. Влязохме вътре и вратата се затвори.
Зора погледна шестте бутона за избор – етажи от четиридесет и втори до четиридесет и седми.
– Да видим къде ще се озовем.
Дрю докосна ключодържателя до панела в асансьора, след което Зора натисна бутона за етаж четиридесет и втори. Нищо не се случи; ключодържателят нямаше разрешение за това ниво. Тя натисна бутона за четиридесет и трети. Отново нищо.
Тя продължи да натиска бутоните, а аз затаих дъх, някак си сигурна кой е той.
Под палеца ѝ светна лампичката за етаж четиридесет и седем, нивото на мезонета. Асансьорът тръгна нагоре, стремейки се към върха на сградата. Зилас се стресна от внезапното движение.
Треперех, а мозъкът ми разхвърляше случайни факти в главата ми. Почти петдесет етажа означаваше, че тази сграда е висока около петстотин метра. Колко време е необходимо, за да паднеш от петстотин метра? Крайната скорост за човек се достигаше за дванайсет секунди, така че може би… наполовина по-малко? Каква е крайната скорост на асансьор?
Защо изобщо си мислех за това?
Асансьорът забави скоростта си до такава, че да не притиска мозъка ми в черепа, след което се издигна нагоре, докато цифровото число над вратата не показа четиридесет и седем. Още един звън и вратата се плъзна, за да разкрие малко фоайе с прави коридори, водещи от всяка страна.
Непосредствено пред мен имаше чифт елегантни двойни врати.
Изпълзяхме от асансьора. Напрежението вибрираше в крайниците ми, докато се взирах в тези врати. Пентхаусът на апартамента. Бих заложил цялата си спестовна сметка, че това не е обикновено скривалище на сектанти.
Това беше пентхаусът на Ксевер.
Назад към част 17 Напред към част 19
