Глава 22
Бавно затворих вратата на апартамента и заключих ключалката. Също толкова бавно се обърнах.
Със сълзи на очи влязох сковано в кухнята. Пакетът с храна за вкъщи стоеше на плота, а от кутията се носеше аромат на пикантно къри. Автоматично я вдигнах, но после просто стоях и я държах.
– Ваянин?
Зилас се появи до мен. Загледах се в кутиите за вкъщи.
– Робин?
Поех си треперещ дъх.
– Тя не може да види кой си в действителност. Когато те погледне, първо вижда демон.
Въпреки че беше започнала да харесва и уважава Зилас, тя не можеше да приеме, че той е същество, способно на грижи и загриженост също толкова, колкото и човек. Спомних си как преди по-малко от две седмици Тори беше предположила, че Амалия не се страхува, че Зилас ще я убие. Притеснявам се за това всеки ден – беше отговорила Амалия.
А аз мислено бях свила рамене, че никога не се е чувствала комфортно със Зилас, и продължих да се преструвам, че това няма значение.
Замръзнах, пуснах кутията на плота и се запътих към спалнята. Сълзите се разляха по бузите ми, докато пълзях на леглото и заравях лице във възглавницата. Тя си беше отишла. Последният член на семейството ми, който се грижеше за мен, си беше тръгнал.
Всички ли щяха да ме напуснат?
Матракът потъна. На колене до мен, Зилас се наведе, за да доближи лицето си до моето.
– Робин? Искаш ли да я върна?
– Не! – Изкрещях. – Не. Това няма да помогне.
Той ме изучаваше с набръчкано чело, после се премести към ръба на леглото. Отстъпва.
– Чакай! – Хванах го за китката. – Не си тръгвай. Не искам да си тръгваш.
Той се поколеба.
– Няма да си тръгна.
Болка разкъса сърцето ми. Разбира се, че ще си тръгне. Напускането беше неговият основен приоритет. Искаше да се върне в Ахлява и да възобнови прекъснатия си живот по най-добрия възможен начин. Да защити Дома си и да се сродява с още Пайаше, да отгледа синове и да промени света на демоните.
Пръстите ми се стегнаха около китката му, тялото ми потрепери.
– Да, ще го направиш.
Тихо шумолене – после топла плътност до мен. Примигнах и избистрих зрението си.
Зилас се изтегна по гръб до мен. Главата му се облегна на възглавницата до моята, а ръцете ни се докоснаха.
Очите му блестяха нежно.
– Няма да си тръгна.
Претърколих се към него, притиснах тялото си до страната му и притиснах лице в рамото му. Сълзите дойдоха и аз плаках, трепереща.
Плачех от вина и угризения – и плачех заради ужасната самота, която ме очакваше, след като и Зилас ме напуснеше и аз наистина, недвусмислено оставах сама.
Ярка слънчева светлина ме измъкна от дълбок сън. Сладък, опушен аромат изпълни носа ми и предната част на тялото ми беше топла, докато гърбът ми беше много студен.
Само наполовина събудена, аз отворих очи.
Бях заспала, свита на кълбо до Зилас, и почти не бяхме помръднали. Той лежеше по гръб, с глава на възглавницата до моята, със затворени очи и бавно дишане. Дали беше останал с мен през цялата нощ?
Обичайната ми реакция – да скоча и да избягам с пламтящо лице – мина през главата ми, но бях твърде изтощена. Ако се съди по качеството на светлината, която проникваше през прозореца, беше малко след изгрева, а аз бях спала едва от пет-шест часа.
Вместо това изучавах лицето му. Начинът, по който сивото утро осветяваше скулите му. Правата линия на носа и извивката на устните му. Той беше всичко, което ми беше останало, а скоро и него нямаше да го има.
Очите му се отвориха. Тъмните зеници се свиха на светлината, после той обърна глава към мен, а лицата ни бяха на един дъх разстояние едно от друго върху възглавницата. Челото ми докосна неговото.
Взирайки се в очите му, копнеех за връзката, която бяхме имали, за това ценно прозрение в неразбираемите му мисли.
Не се реших да посегна към лицето му. Ръката ми се движеше от само себе си, пръстите ми се прокараха по бузата му. С полузатворени очи, сънлива, но странно наелектризирана, проследих ухото му до точката му, после плъзнах върховете на пръстите си по челюстта му. Надолу по шията му. Във вдлъбнатината на гърлото му.
Ключиците му ме очароваха. Твърда кост точно под кожата. Напрегнати сухожилия горе. Твърди мускули отдолу.
Ръката ми се плъзна по невъзможно гладката му кожа. Притиснах дланта си към изваяния му гръден мускул, изненадана от твърдостта му. Съпротивата му срещу натиска ми. Разперих пръсти, очите ми се затвориха.
Сърцето му заби под дланта ми. Твърдо и стабилно. След миг плъзнах пръстите си по-надолу.
Имаше много повече мускули, които можеше да открие по корема си. Тези перфектни коремни мускули. Той лежеше неподвижно, дишайки бавно, докато аз движех ръката си по корема му, изследвайки всяка вдлъбнатина и извивка. Ръката ми продължи безспир, докато не откри вълнуващата линия, където долната част на корема и бедрената кост се събираха и образуваха секси буквата V.
Пръстите ми докоснаха тъканта и сърцето ми внезапно силно заби. Той не носеше колана си. Само здравата материя. От предишни случаи, прекарани в изучаване на облеклото му, знаех, че късите му панталони се връзват на всяко бедро. Никога не го бях виждала да ги сваля.
Ръката ми увисна на талията му… после плъзнах дланта си обратно нагоре, далеч от забранения плат. Върнах се към коремната му преса, изследвах я отново и отново.
Все още проследявах топлата му кожа, челото ми се опираше в неговото, когато върху ръката ми се нахвърли космато тяло с остри като бръснач нокти.
Викът ми се разнесе, когато Чорапче се вкопчи в китката ми и се опита да изтласка дланта ми със задните си крака.
Зилас я отскубна и тя премина към убийството на ръката му, като издаваше свирепо котешко ръмжене, докато гризеше палеца му. Скимтейки, седнах да разгледам ръката си, като с облекчение открих само няколко червени драскотини. Трябва да вземем нокторезачка и да ѝ скася ноктите. Щях да помоля Амалия да…
Мозъкът ми се задъхваше от тази мисъл и сълзите напипваха възпалените ми очи. Отблъснах ги, а контактните ми лещи залепнаха неприятно. Вероятно не трябваше да спя с тях.
– Мисля, че снощи забравих да нахраня Чорапче – казах, като отметнах крака от леглото. – Ще ѝ донеса малко храна.
Когато влязох в кухнята, погледът ми попадна върху торбата с храна за вкъщи на плота. Свих гърло и я пуснах в кошчето за боклук. Сърцето ми сякаш падна в кошчето с развалената храна.
Свих ръцете си в юмруци. Това беше повече от достатъчно за това парти на съжалението. Ако бях сама, тогава просто щеше да се наложи да се справя с всичко сама.
Пет дни. Толкова време ми оставаше, за да разбера как да попреча на Ксевер да отвори подходящ портал към ада и да призове или да сключи договор с пайаше – или какъвто и да беше истинският му план.
Половин час по-късно, след като нахраних Чорапче, взех душ, облякох лек пуловер и разтегливи дънки и хапнах мюсли за закуска, намерих Зилас в хола, седнал до прозореца, както обикновено. Той не се беше преоблякъл от снощния душ, носеше само къси панталони и бузите ми се зачервиха, когато си спомних усещането за кожата му.
Гледаше ме как поставям гримоара, амулета на Вх’алир, справочните текстове, откъснатото ъгълче от картата, която бях откраднала от кабинета на Ксевер, и лаптопа си на масичката за кафе. Разпънах дебело одеяло на пода, за да го използвам като възглавница, взех молива си, поставих бележника в скута си… и се загледах в разнообразните материали, а мозъкът ми бръмчеше в празнота.
Най-слабото изтракване на стъпка. Зилас се спусна да седне с кръстосани крака до мен.
– Не съм сигурна откъде да започна – признах аз.
– Знай къде ще бъде врагът ти. Тогава можеш да избереш дали да бъдеш там или не.
– Точно така. Първо картата.
Включих лаптопа си. Докато скролвах в Google maps, търсейки земна маса, която да съвпада с ъгъла на картата, Зилас взе амулета и възобнови разглеждането на заклинанията на гърба.
Работихме мълчаливо повече от час, преди да въздъхна разочаровано.
– Навсякъде по крайбрежието има острови и заливи, а не знам какъв е мащабът на тази карта. Може да е навсякъде.
Избутах лаптопа и разкъсаната карта настрана и придвижих гримоара по-близо. Може би щях да разбера нещо полезно от масива на портала, което да стесни възможните места. Отворих гримоара на страницата с отметките и отново въздъхнах, вече претоварена. Антеа, при целия си съмнителен морал, беше гений. Сложността на заклинанието беше далеч над моите възможности – предизвикателство, което се усложняваше от факта, че всички бележки и инструкции бяха написани на старогръцки.
Отворих тетрадката си и болката в гърдите ми се разпали при вида на почерка на Амалия.
Прегледах масива на портала, направих няколко бързи бележки, но вниманието ми се връщаше към липсващите части – частите, които Антеа беше пропуснала, изтривайки ги от историята на семейството си, така че заклинанието никога да не може да бъде възпроизведено.
Погледнах амулета в ръцете на Зилас.
– Мислиш ли, че липсващите части от заклинанието за портал са там?
– Може би – промърмори той разсеяно.
Тайните на портала на ада… скрити в амулет, вероятно създаден от демон от Вх’алир. Прелистих няколко страници назад с надеждата, че Антеа може да е оставила подсказка за липсващите части от заклинанието на портала.
Атанас и Вх’алир. Създателят на Демонката и на порицания Дванадесети дом. Мистериозна връзка, изгубена във времето и насилието.
– Какво е това?
Изтръгнах се от съня си и видях, че Зилас се мръщи на гримоара. Бях прелиствала безсмислено страниците и бях прехвърлила на съвсем различен раздел. Вниманието му беше насочено към произволна поредица от демонични руни, заобиколени от древногръцки текст.
– Това е… – Погледнах към предишната страница. – Мисля, че тук Антеа е разработила заклинанието инфернус.
Зилас седна напред.
– Хнн.
– Какво означават руните?
– Това не са руни. Това е послание.
Дъхът ми секна.
– Послание?
– Казва: „Мястото, където се срещат демонът Левх и човекът Левх“.
– Lēvh? Какво означава това?
– Мисля, че… дух? Душа? – Той наклони глава. – Когато влизам в инфернуса, това се нарича киш левх.
Погледът ми се стрелна по демоничните думи, заобиколени от човешки текст.
– Там, където се срещат демоничният и човешкият дух. – Ако духът на Зилас влезе в инфернуса, това означава ли, че…
– Душата ми – прошепнах аз. – Дали и инфернусът е бил свързан с душата ми? Затова ли… затова ли можехме да чуваме мислите си един на друг? И защо можехме да споделяме твоята магия? Защото инфернусът свърза душите ни?
– Магията имаше вкус на ума ти.
Душевна връзка. Това трябваше да е инфернусът. Така свързваше изпълнителя и демона. При напълно договорен демон връзката създаваше телепатична връзка, чрез която изпълнителят можеше да контролира демона – и създаваше душевната връзка, която улесняваше клаузата за прогонване.
За мен и Зилас връзката беше нещо повече. Колкото по-близки ставахме, толкова по-силна ставаше връзката между душите ни – до момента, в който не само можехме да общуваме, но и да споделяме магията си.
В очите ми се появиха сълзи.
– Ваянин?
Навела глава, бързо изтрих влагата.
– Съжалявам.
– Какво не е наред?
– Нищо. – Само че това беше лъжа и той го знаеше. – Просто си мислех… душите ни бяха свързани чрез инфернуса и това е… Иска ми се да не бяхме загубили това.
Той се подпря с лакът на масичката за кафе и ме наблюдаваше.
– Харесваше инфернуса, защото бяхме… свързани?
Подсмръкнах.
– Да.
– Харесваше ми да знам какво си мислиш. – Носът му се набръчка. – Лоша си в това да ми казваш мислите си. Аз питам, а ти казваш: „Нищо“, но никога не е нищо.
Смущаваща руменина нагорещи бузите ми. Знаех, че трябва да бъда по-откровена с него, но беше толкова трудно, когато никога не знаех как може да реагира.
– Тази част ми липсва – добави той доста неохотно.
– Но не и нищо друго, свързано с инфернуса – казах с тих смях. Една прозявка пропука челюстта ми и аз се замислих дали не искам да се върна в леглото за няколко часа.
Подпрял брадичка на ръката си, той погледна надолу към редицата от демонични знаци.
– Може би се нуждаем от инфернус.
Колебаех се, като се опитвах да не се надявам.
– Би ли се съгласил да бъдеш обвързан отново с такъв?
Опашката му се размърда, после се удари в пода.
– Това е добро място за скриване. По-лесно е. Той ти е нужен, за да се преструваш на изпълнител.
– Но аз ще мога да използвам командите върху теб.
– Не ми харесват командите. – Сияещите му очи се плъзнаха по лицето ми. – Защото си мислиш, че имаш нужда от тях.
Прехапах долната си устна. Въпреки че логическите и емоционалните части на мозъка ми знаеха, че мога да му се доверя, подсъзнателната част, която беше еволюирала за оцеляване и само за оцеляване, не се интересуваше от доверието. Тя виждаше хищник.
Гневният глас на Амалия отекваше в задната част на главата ми, твърдението ѝ, че Зилас в крайна сметка ще ме нарани по един или друг начин.
– Може би… – Измърморих. – Може би греша.
– Грешиш?
Загубата на инфернуса ме беше оставила уязвима, защото разчитах на чувството за контрол, което ми даваше. Без него не можех да се чувствам в пълна безопасност – или поне така си мислех.
– Може би грешах, че винаги ще ме плашиш. – Решителността се разпали в мен и аз се отдръпнах от масичката за кафе. – Зилас… задръж ме.
Той примигна.
– А?
– Искам да видя дали ме плаши.
– Не искам да те плаша.
– Знам, но искам да видя. – Притиснах дланите си към одеялото, което бях разстлала на твърдия под. – Ако се уплаша, можеш да спреш.
Той ме погледна с присвити очи.
– Не знам какво си мислиш.
– Просто опитай.
Той се надигна на колене, а разперената му опашка издаваше несигурността му, и протегна ръка. Когато сложи ръка на рамото ми, по гръбнака ми пробяга нервна тръпка и в главата ми се завъртяха съмнения.
Но ако се уплашех, той щеше да спре. Знаех, че ще го направи. Беше минало толкова много време, откакто умишлено ме беше плашил, че едва разпознавах спомените си за нас двамата. Неговата агресия и моята плахост… наистина ли бяхме такива?
Е, ако трябва да бъда честна, не бях преодоляла напълно плашливите си наклонности.
Той ме бутна по рамото и аз се преобърнах назад. Докато гърбът ми се удряше леко в одеялото, ръцете му се приземиха от двете ми страни – тогава той беше разкрачен върху мен, притиснал колене към бедрата ми. Ръцете му се сключиха около китките ми и той притисна ръцете ми към пода над главата ми.
Взирах се в него с широко отворени очи.
Той ме прецени, ноздрите му се разшириха, докато проверяваше аромата ми за онзи забележителен оттенък на страх. Дълбоко в гърдите му започна да гърми и да се разнася из гърлото му.
Сърцето ми заби малко по-бързо. Не можех да откъсна поглед от очите му, от погледа му на ловец.
Той спусна тялото си, покривайки моето, притискайки ме към пода. Твърди, непоклатими мускули. Хвана и двете ми китки в едната си ръка, а с другата дръпна косата ми, принуждавайки главата ми да се отдръпне назад, за да разкрие шията ми.
Топлият му дъх обля гърлото ми.
Сърцето ми заби, пръстите на ръцете и краката ми изтръпнаха от адреналин. Тялото ми определено реагираше, но това не беше паниката, с която бях свикнала, когато той ме ограничаваше.
– Зилас – прошепнах аз. – Мириша ли на страх?
Той притисна носа си към гърлото ми и вдиша.
– Не.
Потръпнах от начина, по който изрече думата.
– Мисля, че малко се страхувам… може би?
Той вдиша отново.
– Не се страхуваш. Не това усещам.
– Ти ли си…
Устата му се затвори върху пулса на гърлото ми.
Задъхах се, тялото ми се наелектризира от внезапно напрежение. Той прокара език по ускорения ми пулс, горещ и влажен, а после кучешките му зъби докоснаха мястото.
Потръпнах от главата до петите, а от разтворените ми устни се изтръгна нисък звук.
Той вдигна глава. Хищническият глад в погледа му открадна дъха ми. Тежестта му ме притисна. Ръцете ми бяха притиснати. Юмрукът му в косата ми.
Той отпусна глава и завладя устата ми със своята. Не нежен, предпазлив тест. Целуна ме силно, а след това езикът му мина покрай устните ми и от мен се изтръгна задъхан стон.
Притиснал ме към пода, той поглъщаше устата ми, жаден, изискващ. Не можех дори да се извивам, бях изцяло в негова милост – и дори мисълта да го спра ми се струваше абсурдна.
Той отново дръпна главата ми назад, а устата му намери гърлото ми. Зъби, които се впиха в гърлото. Плъзгаше езика си. Придвижи се надолу, устните му докоснаха ключиците ми.
Освободи китките и косата ми, подпря се с лакти на пода и се плъзна надолу. Носът му премина през меката материя на пуловера ми, след което заби лице в гърдите ми. Забравих да дишам.
Придвижваше се все по-надолу, влачейки ръце по страните ми, докато горната част на тялото му не притисна краката ми, а брадичката му не се озова на талията на дънките ми. Там той спря, като срещна очите ми.
Той постави ръка на долната част на корема ми, а пръстите му се сключиха около долната част на пуловера ми. Изчака.
Пулсът заби в ушите ми, поставих ръката си върху неговата, колебаейки се… после насочих ръката му нагоре. Пуловерът ми се плъзна с движението, оголвайки средата на тялото ми.
Устата му беше на корема ми в един миг, устните му се плъзгаха по кожата ми, езикът му ме опитваше. Той се премести настрани и откри бедрената ми кост, която надничаше над талията на дънките ми.
Закова се там, като с кучешки зъби опипваше извивката на костта, а с нос се впиваше в меката вдлъбнатина. Поколебах се, долната ми устна се заби между зъбите ми.
Той се премести на другия ми хълбок, като му обърна същото внимание, след което плъзна носа си нагоре по талията ми. Издърпах пуловера си по-високо, платът се разпиля под гърдите ми, а той се премести през ребрата ми, като ръцете му се присъединиха към изследването му. Горещи длани се движеха по страните ми. Пръсти, галещи кожата ми.
Когато носът му отново срещна пуловера ми, пръстите ми се стегнаха около плата. Издърпах го до брадичката си.
В гърдите му завибрира още един тътен. Ръцете и устата му откриха гърдите ми, устните му се плъзнаха по откритата кожа над спортния ми сутиен. Той заби нос в еластичната черна материя – после зъбите му се плъзнаха по плата, търсейки най-чувствителната ми кожа през бариерата.
Въздухът нахлу в дробовете ми и аз се извих срещу устата му. Той прокара пръсти през плата над другата ми гърда и изръмжа дълбоко в гърлото си.
– Зилас – въздъхнах.
Той вдигна глава. Очите му блестяха слабо, зениците му бяха напълно разширени.
– Зилас, ако… – Гласът ми прозвуча като задъхан шепот. – Ако бях пайаше, която те е поканила в леглото си… какво би направил?
Погледът му се впи в мен. Мускулите на ръката му се сгънаха, дърпайки презрамката на сутиена ми, и чух как се скъса шевът.
– Ти не си payashē.
– Ами ако съм?
– Щях да те взема сега.
Гръдният ми кош се издигаше и спадаше с дълбоки, бързи вдишвания, докато го гледах надвесен над мен – пурпурни очи, заплетена коса, твърди мускули под гладка ирисовочервена кожа, дългата му опашка, размахваща се по пода.
Демон. И аз го исках.
– Тогава ме вземи като пайаши – прошепнах аз. – Сега.
Той се поколеба, ноздрите му се раздвижиха, за да провери още веднъж аромата ми – и се хвърли напред, а одеялото под мен се плъзна по дървения под от силното движение.
Устата му покри моята. Силно издърпване на торса ми, звук от разкъсване на плат. Хладен въздух удари гърдите ми. Ръката му премина нагоре по страната ми, след което изхлузи пуловера над главата ми, принуждавайки ръцете ми да се вдигнат с него.
Оставяйки плата заплетен около ръцете ми, той се плъзна надолу и затвори уста върху голата ми гърда. Извих се отново, ръцете ми се извиха, докато се опитвах да ги освободя от пуловера. Той лижеше и бръщолевеше, а аз се гърчех под него, задъхвайки се и хленчейки. Ръцете му обхождаха кожата ми, след това се спуснаха към талията ми.
Придърпа бедрата ми към себе си и аз усетих твърдия натиск на възбудата му между бедрата си. Сърцето ми се отдръпна в гърлото, заби по-бързо, а в сърцевината ми се надигаше течна топлина.
Върна се назад и свали панталоните ми, а бельото ми се изхлузи заедно с тях. Докато ги сваляше от краката ми, аз освободих ръцете си от пуловера и сутиена. Вдигнах ръцете си…
Той ме хвана за китките и за миг ръцете ми отново бяха притиснати над главата ми. Очите ми се разшириха, устата ми се отвори в захлас – и тогава той ме целуна. С едната си ръка беше хванал китките ми.
А другата му ръка се плъзна между краката ми.
Отново изтръпнах, когато пръстите му се движеха по мен, галеха ме и ме изследваха – после ръката му изчезна, когато той посегна между телата ни, дърпайки шортите си.
На колене между бедрата ми, той заби ръка под бедрата ми, повдигна ги от пода и ме придърпа към себе си. Бедрата ми се притиснаха към страните му – а твърдостта му се притисна към сърцевината ми, гореща и готова.
Взирах се в него, а гърдите ми се издигаха. С едната си ръка, притиснала китките ми над главата, а с другата държеше кръста ми на пода, той ме държеше напълно безпомощна.
Очите му светеха, зениците му бяха разширени. Ръката му се стегна около кръста ми.
Придърпа ме към себе си. Твърдата му дължина се плъзна в мен, изпълвайки ме, разтягайки ме. Той изръмжа грубо, а после се вмъкна още по-дълбоко.
Задъхах се, главата ми се завъртя, очите ми се завъртяха. Задържана на място, не можех да направя нищо друго, освен да стисна краката си около кръста му, докато той се впиваше в мен, дълбоко и силно, а раменете ми се плъзгаха по пода с всеки тласък. Усещането се разкъсваше от центъра ми, изгаряйки все повече и повече.
Контролирайки бедрата ми с една ръка, той се впусна в мен в отмерен, мощен ритъм. Удоволствието преминаваше през мен на вълни, всяка по-силна от предишната, докато не извиках, докато цялото ми тяло не се изви.
Когато удоволствието ме заля, той издърпа бедрата ми нагоре, забивайки се в мен толкова дълбоко, колкото можеше. От гърлото му се изтръгваше тих звук, докато той люлееше бедрата си, без да се отдръпва, изцеждайки всеки мой дъх и конвулсивен стон.
Нервите ми изтръпнаха и аз се отпуснах слабо, а той се свлече заедно с мен, дишайки тежко. Накрая освободи китките ми и се измъкна от мен. С крака, хлабаво увити около кръста му, аз лежах там, където бях, напълно изтощена и трепереща от меки вълни на удоволствие.
– Ваянин?
Отворих очи, без да съм сигурна кога съм ги затворила, и открих, че Зилас се е навел над мен.
– Хм?
Неясното ми мърморене изглежда беше всичко, което искаше от мен, защото той седна, след което нежно улови ръцете ми. Издърпа ги нагоре, залюля китките ми и с изненада установих, че ме болят от това колко силно ги беше забил в пода. Другите части на тялото ми също ме боляха, когато удоволствието се разсея, но нямах нищо против.
– Това ли беше… – Думите излязоха трептящи и слаби. Прочистих гърлото си. – Така ли… се свързваш с Пайаше?
– Ннн. – Той наклони глава. – Хареса ти, нали?
Бузите ми се нагорещиха и рязко осъзнах колко съм гола.
– Д-да.
– Искаш ли още?
Погледнах надолу. Бедрата ми лежаха върху неговите и виждах, че той явно е готов да продължи отново – ако изобщо някога не е бил готов.
В центъра ми се разля топлина и част от мен почти каза „да“, но болката между краката ми се беше засилила достатъчно, за да охлади огъня.
– По-късно? – Попитах, свеждайки поглед, внезапно засрамена.
В гърлото му се чу ръмжене. Топлите му ръце се увиха около коленете ми, после се плъзнаха нагоре по бедрата ми до ханша.
– Когато пожелаеш, амаврах.
Коремът ми се преобърна, докато го гледах.
– Амаврах? Какво означава това?
Той се усмихна загадъчно, а с ръцете му върху мен и тялото ми, зачервено от трепетна топлина, дори не можех да се почувствам раздразнена.
Назад към част 22 Напред към част 24
