Глава 16
Вратата на скривалището се затвори с трясък. Скочих от провисналия диван и забързах към коридора.
Амалия ме посрещна с яке с цип до гърлото и найлонова торбичка, която висеше на ръката ѝ. Тя ми махна с ръка да се върна във всекидневната и пусна чантата си на пода.
Зилас се огледа. Той седеше на новото си любимо място до прозореца, все още облечен в черният си пуловер. Но не и с панталон. Беше забравил за него и металната броня беше скъсала коленете на памучните панталони, когато седна.
– Имам един – обяви тя, като извади от чантата си евтин мобилен телефон. – Слава богу, че има двайсет и четири часови магазини.
Подскачах нервно на петите си, докато тя разтваряше опаковката, поставяше нова SIM карта в телефона и го включваше. Няколкото минути, които бяха нужни на телефона да се зареди и да се свърже с мрежата, накараха кожата ми да ме засърби.
– Успокой се, Робин – промълви тя. – Ти ме изнервяш.
– Съжалявам.
Най-накрая тя набра номера и телефонът зазвъня на високоговорител. Шест иззвънявания и той отиде на гласова поща. Тя набра отново. Започна да звъни отново – и линията щракна.
– Кой е? – Попита груб мъжки глас.
– Дъщеря ти – каза Амалия и извърна очи. – Първият ми запаметен телефонен номер. Трябва да се гордееш, татко.
– Къде си?
– В апартамента в Лий Билдинг.
– Робин там ли е? Вие двете добре ли сте?
– Тук съм – казах бързо, а топлото чувство пропъди тревогата ми. Чичо Джак наистина звучеше загрижен за нас. – Добре сме.
– А… е… Зейлас там ли е?
– Зи-лас – поправи го Амалия. – Поправи името му, пич. И да, той е тук.
Чичо Джак си пое дъх и шумолене подсказа, че се намества. Като се има предвид, че беше след полунощ, той вероятно си беше легнал.
– И така, какво се случи?
– Помагахме на едни приятели от гилдията с нелегални глупости за Демониката и ни заловиха от Окото на Один – обобщи Амалия с възхитителна лаконичност.
– Незаконни глупости като демоничен маг? Какво си мислеше, Амалия?
– Откъде знаеш за това?
– МагиПол пусна предупреждението за награда до всеки митичен в града. Обвинена си в укриване на магьосник демон и извършване на забранена магия на Демоника. И за двете ви е обявена значителна награда.
Амалия прокле.
Със свит стомах от потвърждението на страховете ми, попитах:
– Знаеш ли дали Езра е заловен?
– Все още не, но бойните гилдии издирват него и приятелите му – а щом се справят с тях, гилдиите ще потърсят и вас двете. – Той изруга под носа си. – Учил съм те по-добре, отколкото да се забъркваш в такива неща, Амалия! Нали ти казах…
– Да, да – прекъсна го тя. – Нека се върнем към това. Първо, трябва да знам дали един инфернус може да бъде заменен.
– Да се замени? Искаш да кажеш, ако инфернусът е повреден?
– Да.
– Обикновено не, не.
– Защо не? – Попитах.
– Законните договори, а и повечето нелегални, не позволяват на демона да възвърне автономността си при никакви обстоятелства. Ако магията инфернус престане да функционира, демонът не може да действа самостоятелно и на практика замръзва.
– А, по дяволите – промълви Амалия. – Не можеш да създадеш нов инфернус, без демонът да го приеме, а ако демонът е замръзнал, той не може да го направи.
Погледнах от телефона към Амалия и обратно.
– Замръзнал? Искаш да кажеш, че демонът просто… се превръща в статуя? И просто ще стои там завинаги?
– Никой изпълнител не би го оставил просто там – поправи чичо Джак. – Но да. Няма какво да се направи, освен да се убие демонът.
В гърлото ми се надигна жлъчка и преглътнах трудно.
– Това е варварско. Не е по вина на демона, ако инфернусът се счупи. – Не, не е по вина на демона.
– Това е необходимо. – Нетърпението изостри гласа на чичо Джак. – В противен случай демонът би бил свободен да убие своя изпълнител – или всеки друг наблизо.
Притиснах носа си.
– Ами демон, който не е замръзнал?
– Тогава теоретично можеш да повториш ритуала инфернус, ако приемеш, че можеш да накараш демона да се съгласи… Чакай, говорим за твоя инфернус? Със Зейлас?
– Зилас – повтори Амалия с раздразнение. – И да. Демонът на Клод го разби.
Погледнах към Зилас, който все още седеше до прозореца и ни наблюдаваше. Не беше казал и дума, откакто започна телефонният разговор, изражението му беше странно затворено.
Изведнъж ми хрумна една мисъл: Дали ще се съгласи да се обвърже с нов инфернус?
Той мразеше да е заклещен в него през цялото време и наистина мразеше, когато го принуждавах да се върне със заповедната фраза. Откакто избяга от Називер, всъщност не беше казал, че трябва да се сдобием с нов инфернус, нито пък беше намекнал, че е съгласен със спешния ми план да се сдобием с негов заместител.
– Значи ни трябва само нов инфернус? – Попита Амалия, пропускайки алармата ми.
– Да – отвърна чичо Джак грубо. – И бих препоръчал да повторим целия ритуал по договора, за да сме сигурни, че няма пропуски. Имаш ли празен инфернус?
– Не. Загубих ги, когато къщата ни изгоря. Откъде мога да си взема един?
– Зависи от това дали искаш готов.
– Това би било за предпочитане, тъй като не разполагам с две седмици, които да изгубя в изготвяне на масив и зареждането му.
Чичо Джак се засмя за кратко.
– Ще попитам наоколо. Няма да ви пусна близо до моите сътрудници, докато имате награди за главите си. Ще ви арестуват.
– Ей, благодаря, татко – сухо отвърна Амалия. – Научи ли нещо за Клод напоследък? Защото разбрахме, че всъщност е таен лидер на секта, почитаща демони.
– Какво е?
Докато тя осведомяваше баща си за истинската самоличност на Клод, аз потънах на дивана и отпуснах лице в ръцете си. Нов инфернус. Чичо Джак щеше да ми намери такъв.
След това трябваше само да убедя Зилас колко жизненоважно е да се съгласи да се обвърже с него.
Погледнах демона през пръстите си. Той отново гледаше през прозореца и изглеждаше необичайно обемист със свободния пуловер, навлечен върху него. Беше смущаващо, когато бях свикнала да го виждам полугол.
– Добре.
Вдигнах глава, осъзнавайки, че Амалия е приключила разговора с баща си.
Тя удари телефона в дланта си.
– Докато чакаме татко да намери заместник на Инфернуса, трябва да планираме следващия си ход.
– Какъв ход? Оставаме тук, докато не намерим инфернус.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Това може да отнеме дни, дори седмици. Не можем просто да чакаме, докато Називер ни преследва.
– Аз нямам инфернус. – Наблегнах на всяка дума, тъй като тя изглежда не я разбра. – Зилас не може да се движи на дневна светлина, а през нощта все още е огромен риск. Както каза баща ти, липсата на инфернус означава липса на договор за легален изпълнител.
– Е, да, има и допълнителни предизвикателства. – Тя отметна косата си от раменете. – Ксевер напредва в плановете си да отвори портал, а Називер по някаква причина търси кръвта на Зилас. Зилас не може да се скрие в инфернуса, а тъй като демоните могат да се усещат един друг, това означава, че Називер в крайна сметка ще го намери.
Прехапах долната си устна.
– Но… но какво можем да направим, докато за главите ни е обявена награда?
– Зора каза, че следи заподозрени сектанти и се опитва да стигне до следа за Ксевер. – Амалия започна да набива номер в телефона. – Да видим какво знае тя.
– Чакай, не, не можеш да се свържеш с нея, докато ние…
Телефонът вече звънеше на високоговорител и Амалия го удари в дланта ми.
Чу се щракване, тракане, после сънливо „Ало?“
Беше по средата на нощта. Защо Амалия се обаждаше на хората посред нощ?
– Е… – Преглътнах. – Зора?
– Ро… – Тя прекъсна. – Една секунда, не, Феликс, върни се да спиш. – Шумолене, после звук от врата. Стъпки, след което друга врата се затръшна. – Добре, заключих се в атриума на Аркана. Робин, добре ли си?
– Повече или по-малко – отговорих, разтривайки болното си гърло. – Ти в гилдията ли си?
– Всички са в гилдията, а тя е адски претъпкана. Амалия с теб ли е? Ами Тори и момчетата?
– Амалия, да. Другите – не.
Зора изруга под носа си.
– Ти в безопасност ли си? Трябва да намериш място, където да се скриеш. Ловците на глави са навсякъде и това изглежда грозно. Култът си играе с нас.
– Култът? Какво имаш предвид?
– Те са подправили някои видеозаписи, за да представят Езра като демоничен магьосник. Той има смъртна присъда на главата си, а полицията обяви награди за всички, свързани с него – което на практика е цялата ни гилдия. Ние сме блокирани, за да не могат другите гилдии да ни отмъкнат.
Амалия и аз едновременно изсумтяхме при коментара ѝ за Езра, който беше „подставено лице“, и аз потиснах вината си, че не съм казала нищо. Не беше моя тайна, която да разгласявам.
– Какво общо има това с култа? – Попитах.
– Гилдията „Ключове на Соломон“ докладва за Езра, но Дариус казва, че култът стои зад фалшивото видео. Те дърпат конците, за да свалят топлината от тях и вместо това да я стоварят върху нас. – Тя направи пауза, сякаш събираше мислите си. – В наградата за теб и Амалия не се казва нищо за незаконен договор. Стига ти и Зилас да продължите да действате, ще се справите, щом докажем, че Езра е бил подставен.
Изчистването на името на Езра нямаше да се случи, освен ако Тори по някакъв начин не подготви и не изпълни ритуала за призоваване без мен и Амалия. А да фалшифицирам договора си със Зилас вече също беше почти невъзможно, поне докато не заменим инфернуса.
– Ами Ксевер? – Намеси се Амалия. – Имаш ли вече следа за него?
– Не конкретно за Ксевер, но преди цялата гилдия да се заключи снощи, проследихме няколко култисти, за да разберем как комуникират с лидерите на култа. Току-що бяхме идентифицирали някой, за когото смятаме, че е лейтенант на сектата, когато се случи гадостта.
– Кой? – Попитах. – И къде?
– Не-не. Няма да ти дам тази информация, за да можеш да нахлуеш сама при този човек.
– Зора… – Ръката ми се сви около телефона. – Не знам каква е целта на сектата, но съм почти сигурна, че Ксевер възнамерява да отвори портал към света на демоните. Трябва да знаем всичко, което можеш да ни кажеш.
– Извинявай, каза да отвори портал към света на демоните?
Искаше ми се да мога да се засмея.
– Да.
Зора измърмори низ от нецензурни думи, които накараха веждите на Амалия да се изпишат впечатлено.
– Добре. Ще говоря с Дариус.
– За какво ще говориш с Дариус?
– За това, че ще измъкна мен и екипа ми от гилдията. – Гласът ѝ се втвърди. – Нищо няма да се промени, ако продължаваме да се крием. Трябва да намерим сектата, а това означава да направим крачка към сектантите, които следим.
– Но ако има награди за вас…
– Знаем как да се придвижваме незабелязано. Мога ли да се свържа с вас на този номер?
– Да.
– Добре. Ще се обадя или ще изпратя съобщение веднага щом имам актуална информация. Ти и Амалия бъдете внимателни, добре?
– Ще бъдем.
С бързо сбогуване Зора прекъсна връзката. Спуснах телефона.
– Ами… – изпъшка Амалия. – Предполагам, че всичко, което можем да направим, е да чакаме.
Загледах се в телефона. Чакане. Да оставя другите да свършат работата. Това беше всичко, в което бяхме добри. Не бяхме разделили Езра и Етеран, както бяхме обещали. Не успяхме да победим Називер. Не успяхме сами да се сдобием с нов инфернус. А сега Зора се излагаше на риск, за да открие за нас следа за Ксевер.
Но тогава наистина ли бях изненадана? Бях двайсетгодишна отпаднала от колежа, която бе прекарала по-голямата част от живота си, бягайки от всичко, което наподобяваше магия, чието единствено постижение бе случаен договор с демон от Дванайсети дом.
А без инфернус нямах дори това.
– Не отново! – Яростният вик на Амалия се отрази в стената. – Как така пак се е забил?
– Твърде си шумна. – Ниският, оплакващ се тон на Зилас беше почти неразличим.
– Замълчи.
Примигнах бавно към стената на спалнята, после отново се съсредоточих върху древния гримоар, който седеше в скута ми. Тетрадката ми беше отворена до него, но едва успях да погледна подредените страници. Спасяването ѝ ми струваше много повече, отколкото някога съм предполагала.
Въртенето на новата шевна машина на Амалия се възобнови. Беше я купила от универсалния магазин тази сутрин, за да довърши дреха, която беше започнала за Зилас преди няколко седмици, спасена от стаята ѝ, преди да избягаме от апартамента.
Латинският почерк изплува в погледа ми, докато сканирах текста. Предполагаше се, че търся информация за амулета Вх’алир и порталната магия, но вместо това безцелно прелиствах страниците, а мислите ми бяха в неорганизирана мъгла.
Ксевер и Називер. Порталът, от който се нуждаеха по неизвестни причини. Новото им желание за кръвта на Зилас. Какво искаха? Какво се опитваха да постигнат?
И имахме ли някакъв шанс да ги спрем?
Все още нямам вест от Зора. Дали вече е излязла по улиците, за да търси следите на тези сектанти?
Механичен шум прекъсна въртенето на шевната машина.
– Уф! Мразя това нещо!
Въздъхнах и прелистих поредната износена страница.
Вратата на спалнята се отвори. Влезе Зилас с намръщено лице и Чорапче, увиснала на рамото му.
– Тя е шумна – измърмори той. – По-шумна от машината.
– Хм – промърморих неясно и върнах вниманието си към гримоара. Той беше свалил качулката си – вероятно за да може Амалия да го премери още малко – и сигилът на Вх’алир върху нагръдника му блестеше.
Той свали Чорапче от рамото си и го пусна в подножието на леглото, след което се качи на матрака. Изтегли се по корем до мен, облегна буза на сгънатите си ръце и лениво ме проследи с очи.
– Какво си мислиш? – Попита той.
– Нищо.
– Винаги си мислиш. Краят на опашката му се размърда настрани. – Невинаги можех да чуя мислите ти, но усещах, че мислиш, мислиш, мислиш.
Намръщих се. Така че може би бях склона към свръханализ, подхранван от тревога. Много хора – или не хора – прекарват много време в мислене.
– Щастлив ли си, че се отърва от мислите ми в главата ти? – Попитах, като се опитах да звуча закачливо. Вместо това излезе отбранително.
– Не.
Примижах странично към него.
– Не?
– Харесва ми да знам какво мислиш. Позволяваш ми да чуя повече, откакто ми даде да изям ягодата.
По бузите ми се издигна бавна руменина. Как можеше да спомене това толкова небрежно?
Още едно движение на опашката му.
– Хареса ли ти да чуеш мислите ми?
– Да – признах. – Искаше ми се да можех да чуя повече. Беше трудно да се разберат някакви подробности. Мислиш много бързо.
Вълчата му усмивка проблесна.
– Хх’айнун са бавни във всяко отношение.
Сбърчих нос.
– Демоните са груби във всяко отношение.
– Груби? – Той се замисли. – Това е обратното на любезен?
– Да.
– Ние сме груби – съгласи се той безсрамно.
Подсмърчайки, обърнах поредната страница от гримоара. Това беше записът с демонични руни, който вчера беше разстроил Зилас – призоваването с Кралския обет, който изкривява магията им срещу тях.
Още в началото бях научила, че демоните не лъжат, но не се бях замисляла как обществото им гледа на честността. Зилас ценеше думата си достатъчно, за да рискува живота си, за да спази обещанието, което ми беше дал, а демонските лидери се държаха дори по-строго с честността си от обикновените демони. В тяхното общество имаше толкова много насилие, но то се определяше от брутална откровеност.
– Какво ще правиш, когато се върнеш у дома? – Попитах тихо, прелиствайки проклетата страница. – Ще отгледаш ли… деца като другите ивакненци?
Защо бях попитала това? Въпросът просто изскочи.
Той сви рамене, за да се освободи от сковаността.
– Не.
– Защо не? – Облекчих тона си. – Защото се страхуваш от женски демони?
Той се ухили пренебрежително.
– Всички мъже се страхуват от Пайаше. Няма да имам млади, докато не стана достатъчно силен.
– Достатъчно силен за какво?
– За да бъда добър баща. – Той затвори очи. – Ако не съм силен, може да умра, преди да успея да науча синовете си да бъдат умни воини, които ще оцелеят.
Дразнещата ми усмивка се стопи. Баща му беше умрял, когато беше малък, оставяйки го сам в един безмилостно смъртоносен свят. Все още не знаех как е успял да достигне до зряла възраст.
Обърнах се, поставих гримоара на възглавницата си и се изтегнах по корем до него, като бузата ми се опираше на ръцете ми, за да отразява позата му. Докато той отваряше очи, за да ме гледа, аз търсех лицето му, а в главата ми се трупаха въпроси.
– Ще имаш ли млади?
Всичките ми въпроси изчезнаха като спукани балони. Той ме питаше?
– Винаги съм предполагала, че ще имам, някой ден, за да мога да предам гримоара на дъщеря си… както направи майка ми за мен. – Подпряла брадичка на сгънатите си ръце, аз внимателно разгледах древната книга. – Но сега не знам. Антеа е постигнала невероятна магия, но наследството ѝ е опетнено от това, което е направила с нея. Част от мен се чуди дали… дали гримоарът трябва да бъде унищожен.
Дори докато го казвах, леко поклатих глава, не можех да си представя, че ще унищожа такава значима част от митичната история.
– Унищожаването му няма да заличи призоваването – тихо отбеляза Зилас.
– Не… но аз бих заличила призоваването, ако можех. – Като си поех дъх, отпуснах бузата си обратно върху ръцете си. – Що се отнася до това да имам деца, не знам. Не съм мислила много за това.
– Ннн. – Той леко наклони глава. – Има много неща, които да правиш, да видиш и да научиш на този свят. Ще се занимаваш ли с тези неща, вместо да отглеждаш малки?
Винаги съм си представяла живота си като копие на този на майка ми – тих, домашен живот с малкото ми семейство и тиха, проста работа, която ми харесва. За предпочитане такава, която включва книги.
Но сега, когато си го представях, ми се струваше толкова… плосък и празен.
– Може би – отговорих тихо. – Мисля, че има неща, които бих искала да видя и да науча. Да чиракувам при магьосник и да науча Арканата както трябва. Да посещавам древни, известни библиотеки. Да видя историята отблизо. Може би… да напиша книга за всичко това.
Да създам свой собствен сборник от думи и мисли, който да допринесе за натрупването на знания от човечеството – преди всичко това да започне, никога не бих си го помислил. В края на краищата, какви нови знания и опит бих могла да предложа? Но сега…
Усмихнах се колебливо.
– Има и твоята книга с пейзажи. Бих искала да видя някои от тези места.
През малиновите му очи се движеше сянка.
– Може би ще видим едно или две? – Предложих, но в тона ми прозираше несигурност. – Преди да се прибереш у дома? След като отново имаме инфернус, бихме могли… да го разберем.
Той замълча за дълъг миг.
– Инфернус – повтори той. – Имаме ли нужда от инфернус?
– Разбира се, че трябва.
– Мога да се преструвам на човек. Те не ме гледат.
– Снощи беше тъмно и късно и имахме късмет. Митиците не са толкова лесни за заблуждаване, колкото обикновените хора. Достатъчно е някой от тях да разбере, че си демон. Нуждаем се от инфернус, за да можем да се преструваме, че си договорен. Не само това, но ни трябва и за четенето на мисли, и за споделената магия, и…
– И за командването. За да ме накараш да се върна в инфернуса.
Принудих челюстта си да се разтвори.
– Това също. Полезно е в битка.
Той ме изучи, след което се надигна на ръце и колене. Тъй като матракът подскочи, очаквах, че ще слезе от леглото и ще се отдалечи.
Ръката му светкавично се протегна. Той ме хвана за рамото и ме преобърна – търкулна ме под себе си.
Задъхах се, когато се приземих по гръб, юмруците му бяха притиснати до главата ми, а коленете му – от двете страни на бедрата ми. Сърцето ми се удари в ребрата.
Сияещите му очи ме проследиха, после падна на лакти и притисна лицето си към врата ми.
– Зилас! – Бутнах раменете му. – Слез от мен!
Той не помръдна, дъхът му беше горещ върху кожата ми. Бутнах раменете му още по-силно, а дробовете ми се издуваха, когато усетих невъобразимата му сила. Не можех да го изместя. Не можех да го преместя. Не можех да направя нищо, за да го спра.
Паниката нахлу в главата ми, заличавайки всякакъв остатък от логика. Не разполагах с командата „Инфернус“. Единствената ми малка, временна власт над него беше изчезнала и аз бях безпомощна. В капан. В капана на един демон.
Забих юмрука си в горната част на рамото му.
– Зилас!
Той вдигна глава – и после се откъсна от мен. От леглото. Стоеше до матрака, извисяваше се над мен, а изражението му беше неразбираемо. Задъхвах се, а ръцете ми трепереха.
– Страх – каза той.
Протегна ръка. Изтръпнах, но той не се протягаше към мен. Той взе Чорапче от краката на леглото. Малкото коте мъркаше щастливо, докато той го изнасяше от стаята.
Загледах се в празния праг, а каменното му изражение се бе врязало в съзнанието ми. Страх – беше казал той.
И си спомних меката му, доволна усмивка отпреди две нощи. Ти не се страхуваш.
Прехапах силно вътрешната страна на бузата си, сълзите бодяха очите ми, а съжалението тежеше в гърдите ми.
Назад към част 16 Напред към част 18
