Аби Глайнс – Морски бриз – Епилози – част 16

Блайт и Крит от Зле за теб

БЛАЙТ

Толкова много числа… Толкова много хора… О, Боже мой.
Седях на бюрото си и се взирах в екрана на моя MacBook. През последния час не бях в състояние да правя нищо друго. Имаше прекалено много числа. Не бях очаквала това. Никога, и през милион години, не съм очаквала това.
Но то беше там. Грешно ли беше?
Хванах се за ръба на бюрото, примигнах няколко пъти и си поех дълбоко дъх. Когато числата останаха същите, се ощипах. Уви. Да, бях будна. Това не беше сън.
Чух телефона си да звъни, но не можах да отговоря. Очите ми бяха изцяло залепени за тези числа. Говоренето точно сега не би било възможно. Бях безмълвна.
Не бях сигурна колко време бях седяла там, когато вратата на апартамента ни се отвори и Крит се вмъкна вътре, трескаво викайки името ми.
Като чух гласа му, излязох от шоковото си състояние и вдигнах поглед, за да видя красивото си гадже с бледо руса коса и поразително сини очи, което ме гледаше сякаш беше ужасен.
– Добре си – изпъшка той. – Майната му. . . По дяволите, любов, ти ме изплаши до смърт. Обаждах се през последния час. Дори накарах Грийн да дойде и да почука на вратата ти.
Не бях чула Грийн да чука, но от друга страна, бях забелязала телефона си да звъни само веднъж.
– Ела тук. Ела да видиш – успях да кажа.
– Какво има?
Той дойде зад мен, ръцете му се опряха на раменете ми, докато притискаше целувка към главата ми.
– Чакай. … това ли са продажбите на книгите ти? – Попита той с благоговение в гласа си.
– Да…- Кимнах, после се засмях. – Аз просто… Можеш ли да повярваш в това? – Попитах, като се обърнах, за да го погледна.
Усмивката на Крит беше толкова изпълнена с гордост, че сърцето ми се почувства пълно.
– По дяволите, да, вярвам. Онези глупави гадове, които са ти изпратили писма за отхвърляне, не са знаели какво правят. Това го доказва. Ти си брилянтна, бебе. Никога не съм се съмнявал в това.
Бях прекарала седем месеца в опити да намеря литературен агент за готовия си роман. Това не се беше случило. След десет отказа направих проучване в интернет и разбрах за самоиздаването.
Бяха необходими още три месеца за намиране на редактор, за изчистване на ръкописа, за намиране на художник, който да направи корицата, и за изграждане на онлайн присъствие. Преди две седмици натиснах бутона за публикуване в трите най-големи магазина за електронни книги.
Дори не бях позволила на Крит да каже на приятелите ни. Да знам, че думите ми са там, където хората могат да ги прочетат, беше ужасяващо. В рамките на няколко дни блогъри започнаха да я преглеждат. Цяла седмица не поглеждах цифрите на продажбите, защото се страхувах.
– Можеш ли да повярваш, че за две седмици осем хиляди души са купили книгата ми? Те са я прочели! – Бях изумена.
– Скъпа, става въпрос за нас. Това е хубава глупост – закачи се той.
Поклатих глава и се изправих, като сложих ръце на хълбоците си.
– Крит, това е… това са двадесет и четири хиляди долара само за две седмици. – Дори да го кажа на глас, звучи налудничаво. Лудост! Хората не изкарват толкова пари за две седмици. Особено не и студенти.
– Какво? – Попита бавно Крит.
Не бях обсъждала с него ценообразуването, нито колко печалба получавам на книга. Тук той изпита шок.
– Двадесет и четири хиляди. Аз печеля по три долара на книга – обясних аз.
Очите на Крит се разшириха и тогава нещо се случи. Вълнението и гордостта, които се бяха появили, изчезнаха. Нещо друго зае мястото му, преди да отвърне глава от мен.
– Това е невероятно, любов. Наистина невероятно. Знаех си, че ще го направиш. Заслужаваш го – каза той, като най-накрая погледна към мен. – Трябва да се върна в клас. Ще се видим довечера – каза той, след което ме целуна силно по устата, преди да излезе от апартамента, който деляхме.
Какво, по дяволите, се беше случило току-що?

КРИТ

Връщането в клас беше безсмислено. Главата ми беше прецакана. Всичко беше прецакано. Това беше само началото за нея. Две седмици и тя беше направила това, което на мен ми отне около шест месеца. Свещена работа.
Трябваше да поговоря със сестра си. Не, не с нея. Тя е жена. Трябваше да говоря с Рок. Той щеше да разбере по-добре от Триша. Диамантеният пръстен, за който бях правила вноски през последните шест месеца, вече не изглеждаше толкова впечатляващ. Осемте хиляди долара ме бяха изпързаляли, но този петък щях да направя последното плащане по него.
Планирането на начина, по който да предложа на Блайт, беше още по-дълго изпитание. Вече десет пъти бях променил решението си. Бях сигурен, че съм решил какво искам да направя сега, но след това… можех ли да го направя?
ЕБАТИ! Това беше толкова прецакано.
Двадесет и четири хиляди проклети долара. Ебаси, това беше лудост. И щеше да стане още по-зле. С тези темпове тя щеше да печели милиони. Почти беше приключила с писането на втория си роман. Така че тогава щеше да има две книги, които да печелят такива пари.
Спрях мотора си и се обадих на Рок.
– Какво става? – Каза той като поздрав.
– Къде си? Имам нужда да поговорим.
– Аз съм при апартаментите, които Дуейн строи. Отивам с него и Престън да обядваме. Искаш ли да дойдеш с нас?
Да кажеш това на Рок беше едно. Той беше семейство. Това не беше нещо, което се споделя с други хора.
– Не, просто имам нужда да поговоря с теб. Кога ще приключиш с обяда?
– Чакай малко – каза Рок. – Ди, трябва да се срещна с Крит. Ще се видим по-късно. – После ми каза: – Отивам към дома си. Ще се срещнем там след пет минути.
Прибрах телефона в джоба си и обърнах Харлито си обратно на пътя, преди да се отправя към къщата на сестра ми.
Когато пристигнах, пикапа на Рок беше паркиран отвън и той се беше облегнал на него със скръстени на гърдите си ръце, гледайки ме. Обикновено не идвах при него с въпроси. Обикновено той ми даваше съвети, които не исках. Истината беше, че Рок може да е само с няколко години по-голям от мен, но той се беше превърнал в сигурно място за мен, когато бях уплашено дете. Когато той се появи в живота ни, бях на четиринайсет и се опитвах да запазя сестра си жива. Тогава Рок Тейлър се намеси и ни спаси и двамата.
Той беше моето семейство.
Паркирах мотора си до пикапа му и отидох при него.
– ЗвучЕШЕ сериозно – каза той, като ме изучаваше внимателно.
– Така е. Мисля. Майната му, не знам. – Това беше толкова проклето объркващо.
– Нека го чуем.
Бях дошъл тук, за да му разкажа за проблема си и да получа съвет. Да се оттегля сега беше глупав ход. С разочарована въздишка погледнах към човека, когото смятах за брат.
– Не мога да предложа на Блайт. Вече не мога. Няма да изглежда добре – изричам аз. Не исках да го кажа точно по този начин, но така излезе.
Най-големият ми страх. Единственото нещо, което ме преследваше и ме влудяваше.
Рок се намръщи.
– Искаш да кажеш, че след като си похарчил всички тези пари за пръстен и си работил на смени за Дуейн, за да изкараш допълнителни пари, няма да предложиш? Какво се е случило?
– Тя… тя публикува книгата си. Не искаше да казвам на никого. Направи го преди две седмици – обясних аз.
Рок се усмихна.
– Това е страхотно. Защо не искаше да кажеш на хората?
– Защото беше нервна. Страхуваше се. По дяволите, не знам. Просто не казах нищо. Но тя се справя по-добре, отколкото е очаквала. Много по-добре. Като пет цифри по-добре за две проклети седмици.
Рок се разсмя на висок глас.
– Няма как да стане! Това е страхотно, човече. Какъв е проблемът? Обзалагам се, че тя е развълнувана.
Той не го разбираше. Разочарован, прокарах ръка през косата си и изстенах.
– Да, страхотно е. Тя е развълнувана и аз се радвам за нея. Не ме разбирай погрешно. Толкова се гордея с нея, по дяволите. Но… но сега, когато тя изкарва такива пари, не мога да отида и да ѝ предложа брак. Това е все едно аз да кажа, че сега, когато тя печели големи пари, искам да се оженим.
Рок се намръщи.
– Това не е истина. Ти си се трудил, за да ѝ осигуриш пръстен, който е по-голям от всичко, което Блайт очаква.
– Лошо време – изпъшках аз.
Рок най-накрая го разбра.
– По дяволите.
– Какво да правя? – Попитах го.
Рок въздъхна и сви рамене.
– Човече, не знам. Никога не ми се е налагало да се притеснявам, че Триша ще си помисли, че я искам заради парите ѝ. Може би това не е нещо постоянно и в бъдеще няма да са толкова много пари. Когато тя изкарва по-малко пари, ще се почувстваш ли по-добре, ако и предложиш тогава?
– Мразя да чакам. Искам пръстенът ми да е на нейния пръст. Просто идеята тя да си помисли, че мога да я искам за нещо по-малко от нея, ме убива. Притеснявам се, че съмнението ще бъде в задната част на съзнанието ѝ. Искам да я помоля да се омъжи за мен, но когато го направя, искам тя да разбере, че тя е моята шибана вселена. Да бъда с нея в картонена кутия би било добре, стига тя да е свита до мен. Просто трябва да е щастлива. А сега всичките тези шибани пари…- Искаше ми се да изкрещя от неудовлетвореност.
– Чакай. Дай му една седмица или повече. Може би месец. Ако се притесняваш за парите. В интерес на истината, не мисля, че Блайт ще си помисли, че и предлагаш, защото е имала успех с тази книга. Когато види онзи диамант, който си и подарил, ще разбере, че си работил за това известно време.
– Или пък ще си помисли, че съм го взел на кредит, планирайки да го изплатя, след като се оженя за богата жена – измърморих аз.
Проклети пари. Те трябваше да усложняват всичко. Само че никога не съм си мислил, че те ще направят живота ми сложен.
Моето момиче беше написало роман – беше преследвало мечтата си и я беше постигнало. Вместо да празнувам, аз се оплаквах от това. Колко объркано беше всичко?
Тя заслужаваше това. Трябваше да преодолея себе си. Накрая щеше да дойде подходящият момент. Просто трябваше да го изчакам.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!