Дуейн и Сиена от Дръж се здраво
ДУЕЙН
Звук, от който никой не иска да се събуди, ме изтръгна от съня ми. Докато разтривах очи, опитвайки се да се събудя, отвратителната болка дойде отново. Отхвърлих завивките, скочих и изтичах до банята, за да намеря Сиена, която държеше косата си назад, прегърнала тоалетната.
Придвижих се бързо, грабнах кърпа и я намокрих, като същевременно посегнах да взема косата на Сиена, за да може тя да държи тоалетната с две ръце. Изстисках кърпата с една ръка.
– Защо не ме събуди? – Попитах, разочарован, че е била тук и е повръщала съвсем сама.
– Недей. Не искаш да видиш това – каза тя със стон.
– Права си, че не искам да те виждам болна, но съм сигурен, че няма да те оставя да се разболяваш сама.
Тя се отдръпна от тоалетната чиния. Стигнах до нея и пуснах водата, след което паднах на колене и започнах да почиствам лицето ѝ с кърпата в ръцете си. Беше бледа, но в очите ѝ се четеше облекчение, докато ми се усмихваше.
– Благодаря. Вече съм по-добре. Току-що се събудих и отидох да си направя кафе, а когато го усетих, ми стана лошо – каза тя, после сведе очи, сякаш не можеше да ме погледне.
Изправих се и посегнах да помогна и на нея да се изправи.
– Да те върнем обратно в леглото. Ще се обадя на Хилари и ще и кажа, че днес няма да дойдеш.
Тя поклати глава.
– Не. Имам два цвята и някои удължители, които трябва да направя днес. Добре съм. Ще се справя.
Пуснах кърпата в коша за пране и я заведох до мивката с ръка все още около нея. – Ти току-що повърна, бебе. Не си добре. Продължавай и си измий зъбите. После можеш да се върнеш в леглото. Ще сложа кошче за боклук до леглото. Щом заведа Мика на училище, ще им съобщя, че не мога да дойда днес и ще бъда тук.
Сиена имаше синдрома на свръхжена. Тъй като беше самотна майка толкова млада и нямаше кой да ѝ помага, тя се беше научила да се справя сама с подобни гадости. Бях се научил, че трябва да си налагам ината с нея. Тя се опитваше да продължи, когато имаше температура. Веднъж тази луда жена се опита да се върне на работа ден след като и бяха извадили мъдреците. Никой не прави това.
– Сериозно. Аз съм добре. Аз… Добре съм.
– Ти си заразена. Ако отидеш на работа, всички тези хора ще се разболеят. Те предпочитат да не си направят прическа днес, отколкото да се разболеят от твоя стомашен вирус. Повярвай ми.
Единственият начин да се справя с нея беше да изтъкна как решението ѝ засяга другите. Тя се грижеше за всички останали. Просто си мислеше, че може да се пребори с всичко.
– Не съм – възрази тя.
Сложих пастата за зъби върху четката ѝ, след което ѝ я подадох.
– Изчисти неприятния вкус от устата си. Днес ще отида да ти купя нова четка за зъби. – Свърших да споря с нея.
Тя я взе послушно и си изми зъбите. Напълних чаша с вода и ѝ я подадох, за да може да си изплакне зъбите. Докато си миеше зъбите, тя продължаваше да ме гледа нервно.
След като приключи, тя постави чашата.
– Отивам на работа – повтори тя. – Аз съм добре. Това беше… Не съм болна. Сега съм добре.
Пренебрегвайки я, сложих ръка на гърба ѝ и леко я побутнах към спалнята.
– Снощи накарах Мика да опакова кутията си за обяд. Тя е готова и е в хладилника. Имаме това. Лягай си.
Когато стигнахме до леглото, тя се завъртя и отметна глава назад, за да може да ме погледне в очите.
– Дуейн. Не съм болна. . . . Аз съм бременна.
Застинах на място.
Нямах думи.
Не бях сигурен дали наистина съм се събудил.
Сиена ме чакаше да говоря. Трябваше да го направя.
Това, че не казвах нищо, щеше да я разтревожи.
Принудих се да дишам, после успях да формулирам думи.
– Бременна?
Тя кимна и ми се усмихна нервно.
– Закъсня ми. Миналата седмица си направих тест. Всъщност направих четири теста. Със сигурност съм бременна. Имам среща с лекар следващата седмица. Мислех да изчакам дотогава, за да ти кажа. Но както и при Мика, започнах да повръщам рано. Повръща се сутрин. И то само когато усетя миризма на определени неща. Днес това беше кафе. Утре може да са палачинки. Никога не знам.
Тя беше бременна. С моето бебе. Щяхме да имаме бебе.
– Бебе – казах аз, без да знам какво друго да кажа.
Имахме Мика, моя племенник, но аз не бях до него, когато беше бебе. Бяха ми липсвали онези години. На всички ни липсваше. На родителите ми. На брат ми. На мен. Но сега… щяхме да имаме дете.
Емоцията стисна гърдите ми и усетих как гърлото ми се свива. Стигнах до Сиена, придърпах я към гърдите си и я задържах. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не се откъсне, ако не се успокоя.
Но едно бебе!
По дяволите! Щях да имам бебе.
– Това означава ли, че си щастлив от това? Знам, че все още не сме женени, а сме планирали сватбата и други неща.
Щастлив ли бях от това? Тя луда ли беше? Не можех да повярвам, че трябваше да ме пита това.
– Мила, не съм бил по-щастлив през живота си – казах, а гласът ми беше дрезгав от емоции. Прибрах лицето си в извивката на шията ѝ и се държах за нея.
– Ще си имаме бебе – повторих с трепет.
Сиена се засмя и обгърна с ръце тила ми.
– Да. Ще имаме.
– Кой ще има бебе? Ние? – Попита сънливият глас на Мика и двамата се стреснахме. Обърнах се и видях Мика по пижама на „Маями Хийт“. Косата му стърчеше навсякъде и той ни примигваше, сякаш още не беше успял да отвори напълно очи.
Сиена бързо се премести около мен и отиде при него. Тя се наведе и го целуна по бузата.
– Добро утро, красавецо.
Той обгърна малките си ръчички около нея и я прегърна.
– Ще си имаме ли бебе? Има ли такова в корема ти? – Попита той отново, като сега очите му бяха по-будни, докато гледаше майка си.
Това беше един от онези моменти, в които нямах отговор. Не бях сигурен как Мика ще приеме тази новина. Исках той да е толкова развълнуван, колкото бях аз.
Сиена хвана малките му ръчички в своите и го дари с онази усмивка, която беше пълна с любов и увереност.
– Да. Ще си имаме бебе. Ще можеш да бъдеш по-голям брат. Харесва ли ти тази идея?
Очите на Мика станаха кръгли.
– Наистина? Може ли да е момче? Искам да го науча да играе баскетбол, а после ще може да играе в моята стая.
Сиена се ухили.
– Не знаем какво ще е то. Ние не можем да избираме това. Ако можехме, щях да избера момченце точно като теб, защото много те обичам. Но каквото и да получим, ще ни хареса.
Мика се замисли за това за минута, а после се намръщи.
– Това бебе ще те нарича ли татко? – Попита ме той, като този път изглеждаше замислен.
Имах нужда Сиена да ме спаси тук. Не бях сигурен, че отговорът „да“ на този въпрос е това, от което той се нуждаеше точно сега. Или дали трябваше да го улесним в този факт.
– Да, бебето ще го нарича татко.
Мика не погледна майка си, когато тя отговори. Продължаваше да гледа към мен. След това изду гърдите си, сякаш черпеше кураж дълбоко отвътре.
– Мога ли… мога ли и аз да те наричам татко?
Не бях плачещ човек. Сълзите не ми идваха лесно. Но в този момент стаята се замъгли и трябваше да мигна, за да изчистя погледа си. Сълзите се натрупаха в ъгълчетата на очите ми и аз подсмърчах.
– Да, приятелю. Можеш да ми казваш и татко – успях да се задавя.
Сиена ме погледна и знаех, че изненадата на лицето ѝ не е заради това, че съм казал на Мика „да“. Беше, защото по лицето ми се търкаляше сълза.
СИЕНА
Емоциите ми вече бяха сурови. Хормоните в тялото ми бяха достигнали до безумието на бременността. Така че да видя как моят по-голям от живота мъж плаче заради факта, че племенникът му току-що е поискал да го нарича татко, беше прекалено.
Избухнах в сълзи и прикрих устата си от ридание. Веднага усетих малката ръка на Мика върху гърба си.
– Съжалявам, мамо. Не исках да те разстройвам. Не е нужно да го наричам татко.
Поклатих глава и си поех дъх.
– Не. Да. Искам да кажа, че искам да го наричаш татко, ако това е, което искаш. Аз просто съм щастлива. Това са щастливи сълзи. Ще направя много от това, докато бебето е в корема ми. Правех го и с теб.
Голямата форма на Дуейн се затвори пред нас, а той се наведе и придърпа и мен, и Мика в прегръдките си.
– Имаме си работа, приятелю. Тя ще бъде много трудна – закани се Дуейн, а Мика се захили.
Дуейн ни държа така няколко минути. Беше перфектно.
***
Мика закъсня за училище, а аз закъснях за работа. Но Мика и Дуейн бяха решили, че трябва да ми приготвят закуска, а след това решиха, че трябва да ми опаковат обяда. Беше сладко. Но ако се опитваха да ме задушават по този начин в продължение на девет месеца, щеше да се наложи да го прекратя. Да ям препечен хляб и да пия портокалов сок не беше най-важното нещо на света.
Все още не исках да казвам на Хилари или на останалите в салона. Едва сега свиквах с мисълта, че Дуейн и Мика знаят. Откакто тестовете ми показаха онези две чертички, не можех да го приема. Последният ми опит с бременността беше лош. Наистина лош.
Приятелят ми беше мъртъв, а родителите ми ме бяха изпратили от дома ми да живея с леля ми, която се отнасяше с мен като с обикновена позната. Бях се справила със сутрешното гадене съвсем сама. Никой не беше държал косата ми назад и не беше мил лицето ми. Никой не ми беше правил закуска и не ми беше опаковал обяда. За тези неща дори не се бях замисляла. Досега.
Мика беше мой. Бях изтърпяла лошите моменти, за да се сдобия с прекрасно момченце, заради което борбата си струваше. Бяхме се справили заедно.
Когато видях Дуейн и него да работят заедно, да говорят за бебето и да се грижат за мен тази сутрин, това докосна нещо в мен, което не можех да обясня. Знаех, че вече сме семейство, че нашите двама са станали трима. И обичах да имам Дуейн в нашия малък свят. Той го направи пълен.
Идеята да имам бебето на Дуейн и да знам, че няма да бъда сама, че той ще бъде до мен във всичко, почти ме изплаши. Или пък ме плашеше. Защото ме караше да искам това толкова силно, че се страхувах да не го загубя.